Определение № 2511 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4674/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ЗАД“ДалБог: Живот и Здраве“ АД и М. П. И. против решение № 901/29.06.2023 г., постановено по гр.д.№ 943/2023 г. от 1-ви състав на САС. Не са постъпили писмени отговори на касационните жалби от насрещните страни по тях. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. С обжалваното решение, съдът е приел за основателен искът с правно основание чл.432 КЗ за сумата от 160 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като в тази част решението се обжалва и от двете страни. Съдът е приел, че не се спори относно наличието на основания за ангажиране отговорността на застрахователя. Прието е, че заместващото обезщетение представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. В този смисъл съобразно общественоикономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – началото на 2020 г., и наложилите се морални норми в обществото, самият механизъм на причиняване на увреждането; респ. съобразно съдебната практика справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания (счупване на дясната и лявата бедрени кости в дисталната част в областта на епикондила, и счупване с изкълчване на лявата сакроилиачна става, при възстановителен период от над година и половина в конкретния случай и търпени през този период болки, страдания и дискомфорт с различен интезитет), на пострадалата в работоспособна възраст - на 40 години при настъпване на процесното застрахователно събитие, съдът е приел, че заместващото обезщетение за преживените от нея болки и страдания вследствие на настъпилото ПТП е в размер на сумата от 160 000 лв. При определяне на този размер въззивният съд е отчел и останалите трайни, нелечими и неотстраними последици от инцидента, изразяващи се в накуцваща походка, обща хипотрофия на мускулатурата на двете бедра, загрозяващи козметични дефекти представляващи белези от оперативните рани със значителни размери, ограничения в движението на дясната колянна става - движението „флексия“ /свиване/, което е възможно до 90 градуса и създава затруднения при клякане, латерална нестабилност /халтавост/ на лява колянна става, което прави движението нестабилно при наклонен терен и изкачване на стълби. Ограничение в движението съставлява и трайното обездвижване на лявата сакроилиачна става, което е и причина за периодични болки при рязка промяна на времето, които се повлияват от употреба на аналгетици. Освен това апелативният съд, при съобразяване с опитните правила, е взел предвид и правнорелевантния факт, че при настъпване на процесното ПТП пострадалата като пешеходец неминуемо е изживяла изключително силен стрес и уплаха. Отчитайки всички релевантни обстоятелства въззивният съд е приела, че присъденият размер на обезщетение от първоинстанционния съд е завишен, поради което следва да бъде намален съгласно чл. 52 ЗЗД до сумата от 160000 лева. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване и към двете касационни жалби се твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС