Определение № 60752 от 03.11.2021 г. на ВКС по д. № 1779/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. В. срещу въззивното решение на Апелативен съд Варна по гр.д. №484/20 г. в частта, с която искът е отхвърлен и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен до размер на 6 000 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв. искът на касатора срещу Прокуратура на РБ по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ – за обезщетяване на неимуществени вреди от две незаконни обвинения – в престъпление по чл.182, ал.2 НК / неизпълнение на съдебно решение относно лични контакти с дете/ и в престъпление по чл.296, ал.1,пр.2 НК /осуетяване изпълнението на заповед за незабавна защита/, по които ищецът е оправдан с влезли в сила присъди. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по следните правни въпроси от предмета на спора: Отговаря ли прокуратурата за незаконосъобразни действия и бездействия на разследващите органи и прокуратурата, извършени в хода на досъдебното производство? Носи ли отговорност прокуратурата за медийното отразяване на случая? За приложението на принципа на справедливостта при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД и съобразяване на справедливия му размер с всички обстоятелства по делото, съобр. чл.2, ал.1,т.3 и чл.4 ЗОДОВ. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че прокуратурата носи отговорност за двете незаконни обвинения, посочени по –горе. По първото наказателното преследване е продължило година, три месеца и десет дни, а по второто – година, десет месеца и пет дни. Производствата са се развили паралелно, като срокът на всяко от тях може да се определи за разумен. Обвиненията не са в тежки престъпления. По първото спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „подписка”, като не се установява тя да е довела до необичайни неудобства и промяна в начина му на живот. Не може да се приеме, че му е създала изключителни неудобства и мярката за неотклонение по второто обвинение „парична гаранция от 1500 лв.”, впоследствие отменена поради изтичане на срока по чл.234, ал.8 НПК с влязло в сила постановление, като сумата е върната на ищеца от сметката на ОД на МВР, по която била внесена. Основанието за ангажиране отговорността на ответника по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ е обективният факт на обвиняване на ищеца в престъпление по НК, за което той е оправдан. Прокуратурата отговаря, защото е допринесла за повдигането на обвинението, внасянето му и поддържането му в съда. Без значение е дали конкретните действия в досъдебна и съдебна фаза са били в съответствие с процесуалния закон, както и наличието на вина на длъжностното лице, причинило вредите. На обезщетяване подлежат всички вреди, които са в пряка причинна връзка с незаконното обвинение. В случая според въззивния съд медийното разгласяване на обвиненията срещу ищеца не е в причинна връзка с действията на прокуратурата, тъй като медийните публикации са по повод изявления на ищеца и неговия представител и отразяват тяхната позиция; коректно е посочено, че обвинението в педофилия е отправено срещу ищеца от майката на детето му, а не от прокуратурата. Не се установява ответникът да е източник на неверните твърдения в публикациите за това, че ищецът е арестуван и съден за педофилия. С обвиненията бил временно накърнен авторитетът на ищеца като уважаван човек и професионалист / дентален лекар/, част от клиентите му се оттеглили, бил отстранен за кратко и от НПО, в което участвал – Конфедерация за защита правата на децата, но след извършено вътрешно разследване правомощията му на зам. председател на организацията били възстановени. От незаконните обвинения ищецът претърпял неимуществени вреди – силен стрес, безпокойство, единични пристъпи на паническо разстройство, потиснатост, затваряне в себе си, унизяване пред близки, приятели и обществото като цяло, чувство на страх от осъждане през целия период на разследването, злепоставяне в професионалното му и социално обкръжение. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е отчел икономическия растеж и стандарта на живот в РБ, ефектът на репарация, който осъждането има само по себе си поради моралния характер на вредите, високия, но не свръхвисок интензитет на претърпените страдания при вида и тежестта на повдигнатите обвинения, срокът на наказателното преследване, взетите мерки за неотклонение и извършените процесуални действия. Посочил е, че силно негативно психическо въздействие върху ищеца през процесния период оказали и обстоятелства, които не са свързани с незаконните обвинения, а именно – силно влошените му отношения с бившата съпруга и липсата на възможност за поддържане на пълноценна връзка с дъщеря му. Понастоящем психичният статус на ищеца е в норма и липсват трайни и необратими последици за физическото и психическото му здраве от незаконните обвинения. При отчитане на тези конкретни обстоятелства на случая и значението им за размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, въззивният съд го е определил в размер на 6 000 лв. При данните по делото не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение по първия и втория от поставените въпроси – в съответствие с цитираната в изложението практика на ВКС/ ТР №3/05 г., т.3, ТР №5/15 г. ОСГК, р. по гр.д. №2747/19 г. на четвърто г.о. на ВКС/ въззивният съд е приел, че прокуратурата носи отговорност за всички нанесени на ищеца неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с незаконните обвинения. Подробно са развити фактически съображения, че в случая медийното разгласяване на обвиненията не е в причинна връзка с действията на ответника, не е предизвикано от него и той не следва да носи отговорност за публикациите в медиите. Обосноваността на изводите на въззивния съд /освен в случай на очевидна неправилност/ не подлежи на проверка в това производство – ВКС като съд по правото се произнася само по наведените основания за допускане на обжалването, но не и по оплакванията за неправилност. В ТР №1/19.02.10 г. е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. Според ППВС № 4/23.12.1968 г. и трайната практика на ВКС по чл.290 ГПК при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото действие и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Въззивният съд се е съобразил с тази практика по третия поставен въпрос –преценил е конкретните обстоятелства на случая и е посочил значението им при определяне на размера на обезщетението. Не се установява противоречие и с трайната практика на ВКС при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в сходни случаи – с цитираното от касатора р. по гр.д. №863/19 г. на ВКС четвърто г.о. е присъдено близко по размер обезщетение от 5 000 лв., но за обвинение в тежко по см. на НК престъпление по чл.129 НК и след като е установено, че ищецът е отключил старо психично заболяване вследствие на обвинението. Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.