Определение № 1319 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 388/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. А. Н. срещу определение № 371 от 18.10.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 210/2024 г. по описа на Окръжен съд - Кърджали, с което е оставена без уважение подадената от него частна жалба срещу определение № 898 от 02.08.2024 г. по гр. д. № 952/2024 г. по описа на Районен съд – Кърджали, с което е оставено без уважение искането му за отвод на съдебния състав и е прекратено производството по делото като недопустимо на основание чл. 130 ГПК. Касаторът обжалва определението като неправилно и моли то да бъде отменено, като делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В инкорпорираното в жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът носят ли съдилищата деликтна отговорност за постановените от тях актове. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с определение № 534/13.12.2019 г. по ч. гр. д. № 4266/2019 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 133/29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, IV-то г. о. и определение № 189 /17.08.2022г. по ч.г.д. 2246/2022г. на ВКС I-во г. о. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, от страна по делото /ищец/ с правен интерес от обжалването, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Н. А. Н., с която е предявен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД срещу Окръжен съд – Хасково за присъждане на обезщетение в размер на 24 500 лв. за неимуществени вреди, причинени от неправилно даденото указание в определение № 315/27.09.2021 г. по в. ч. гр. д. № 547/2021 г. по описа на Окръжен съд – Хасково, че същото подлежи на обжалване. За да счете иска за недопустим въззивният съд е изложил мотиви, че съгласно чл. 132 от Конституцията на РБ при осъществяване на съдебната власт съдиите се ползват с функционален имунитет за постановените от тях актове, освен ако извършеното не съставлява умишлено престъпление от общ характер. Конституционната забрана за търсене на отговорност от магистратите за извършени от тях действия/бездействия при изпълнение на служебните им задължения изключва противоправния им характер, извън изрично предвидената хипотеза на извършено умишлено престъпление. Единствените случаи, в които държавата отговоря за вреди от незаконосъобразни съдебни актове, независимо от функционалния имунитет на магистратите, са случаите по чл. 2, чл. 2б и чл. 2в от ЗОДОВ. Посочил е също, че е недопустим и иск, насочен срещу съдилищата, в които работят съответните съдии, тъй като отговорността по чл. 49 ЗЗД е функционално обусловена от отговорността на съдиите по чл. 45 ЗЗД. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното определение, не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос. В практиката на ВКС, посочена от касатора, не са разглеждани хипотези, аналогични на настоящата. В нея са приети за допустими искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, предявени против съответния съд, основаващи се на твърдения за причинени вреди при осъществяване на правораздавателната дейност. Настоящият случай обаче не е такъв, защото искът по чл. 49 ЗЗД против ОС- Хасково, се основава не на твърдения за вреди, произтичащи от постановения по съществото на спора съдебен акт, с който е потвърден отказ за освобождаване на ищеца от заплащане на държавна такса, а от погрешното посочване, че този акт подлежи на обжалване. Последното не съставлява произнасяне по съществото на отправеното до съда искане и не съставлява самостоятелен правораздавателен акт, а е само указание относно обжалваемостта на съдебния акт, която е уредена с императивни норми на приложимия процесуален закон и е извън преценката на съда, който го е постановил. Ето защо, каквото и да посочи съдът относно обжалваемостта на акта, то не може да породи правни последици за страната, различни от предвидените в закона, както и не съставлява порок, имащ за последица нищожност, недопустимост или неправилност на постановения по съществото на спора акт. Не се констатира и наличието на предпоставките на чл. 280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение