Определение № 186 от 23.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 233/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Х. М., чрез пълномощника му адвокат К. Ж., против решение № 260645 от 21.10.2020 г., постановено по гр.д. № 1340 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено решение № 945 от 25.02.2020 г. по гр.д. № 8078/2019 г. на Районен съд-Варна за отхвърляне на предявения от Д. Х. М. против Община Варна отрицателен установителен иск за собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], местност „С. Н.“ /“Б.“/ № 516 с площ от 871 кв.м.

Община Варна е подала, чрез главен юрисконсулт М. Д., писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в които оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното:

Във въззивната жалба на ищеца са наведени доводи за необсъждане в съвкупност на събраните по делото доказателства, относими за правния спор /не са обсъдени свидетелските показания за осъществявано владение върху имота от ищеца и неговия наследодател/, както и за неправилен анализ и преценка на доказателствата, в резултат на което и решението е и необосновано - неправилен е изводът, че щом като в разписния лист към КП от 1956 г. за собственик на имота е бил вписан ГНС-Варна, то имотът е държавна собственост, тъй като вписването в регистъра към КП на едно лице като собственик на даден имот не го легитимира като такъв, още повече, че в случая в регистъра към КП от 1956 г. липсва посочен документ, въз основа на който държавата се легитимира като собственик на имота; оспорен е и изводът, че към 05.11.1999 г. процесният имот е бил предвиден за жилищно строителство, съгласно ЧЗРП, одобрен със Заповед № Г-83/04.08.1999 г., тъй като по делото нямало данни тази заповед да е влязла в сила, а е установено, че към момента на влизане в сила на нормата на § 42 ПЗР ЗИД ЗОС е действал ЗРП от 1982 г., според който процесният имот е бил отреден за „Консулски жилища“ – Дипломатически корпус, като консулските жилища са предназначени за ползване от длъжностни лица, а не за задоволяване на жилищни нужди на гражданите, каквото е изискването на § 42 ПЗР ЗИД ЗОС и тъй като тази норма не следва да се тълкува разширително, неправилен е изводът на районния съд, който е приравнил отреждането на имота за консулски жилища с отреждане за жилищно строителство.

Въззивният съд е констатирал, че при предявяване на иска ищецът е обосновал правния си интерес с твърдението, че е собственик на имота по давност, като го владее от 8.09.2003 г., а владението получил от баща си, на когото през 60-те години на миналия век имотът бил отдаван под наем от „Ремонтстрой“, а в последствие му бил продаден, но ищецът не разполага с договора. Ответната община е въвела като основание за придобиване на правото на собственост твърденията, че имота е бил държавна собственост, предоставен за ползване на бащата на ответника, като е станал общинска собственост на основание § 42 ПЗР ЗИД ЗОС.

Окръжният съд е приел за установено, че ищецът е наследник по закон /син/ на Х. М. К., починал на 8.09.2003 г., на когото с договор за отдаване под наем на държавен нежилищен имот от 16.12.1976 г. имотът /хавра от 1000 кв.м. в местността „С. Н.“/ е отдаден под наем, а по разписния лист към КП на „Крайбрежието“ от 1984 г. имот пл. № * е записан на ГНС. Х. М. К. е записан в списъка на активните борци, които обработват имоти за хавра от 1000 кв.м. в местността „С. Н.“.

Съгласно докладна записка от 03.04.1989 г. на Директора на СД “Изграждане на селищни системи“ Варна относно откриване на производство по отчуждаване на имоти по реда на ЗТСУ (отм.), със ЗРП на [населено място] в 21-ви подрайон е предвидено изграждане на Консулски жилища, за което е необходимо да се отчуждят посочените в същата имоти, сред които е и имот с пл. № *. С молба –декларация от 24.04.1989 г. Х. М. К. и Н. Д. К. са заявили, че барака, лозе и овощна градина от 1000 кв. м. в м-ст „С. Н.“, който се отчуждава за строеж, не е отчужден, не е национализиран, не е конфискуван. Отправено е искане да им бъде даден за ползване равностоен имот. Посочили са още в обсъжданата декларация, че имотът им е бил даден за ползване през 1962 година като активни борци, впоследствие прехвърлен към „Жилфонд“ със заплащане на наем от тяхна страна. На 06.06.1989 г. е съставен Оценителен протокол за оценка на подобренията и насажденията в имот с пл. № * по плана на 21-ви подрайон на [населено място], който се ползва под наем от Х. М. К. съгласно договор от 16.07.1976 г.

С решение от 28.06.1989 г. на ОбНС-Варна по протокол № 8/28.06.1989 г., т. 97-2, на основание Указ 56 е образувана общинска фирма с общинско имущество с наименование „Ремонтстрой- Жилфонд“-Варна, правоприемник на стопанското предприятие БКС „Ремонтстрой и жилфонд“-Варна. С решение от 13.07.1989 г. по ф. д. № 435/1989 г. по описа на ОС-Варна е вписана в регистъра на държавните и общинските фирми и фирмите на обществените организации общинската фирма с общинско имущество с наименование „Ремонтстрой-жилфонд“ гр. Варна. Устанвният фонд на фирмата е общинско имущество в размер на 141 800 лева, което тя получава като правоприемник на прекратеното стопанско предприятие БКС „Ремонтстрой и жилфонд“ гр. Варна по баланса му към 30.05.1989 г. С решение на ОбС-Варна от 16.12.1992 г. общинската фирма „Ремонтстрой-жилфонд“ гр. Варна е преобразувана в търговско дружество с общинско имущество „Ремонтстрой“ ЕООД-Варна, вписано в Търговския регистър с решение от 16.03.1993 г. по ф. д. № 1692/1993 г. на ОС-Варна.

С Акт за общинска собственост № 9633/21.09.2017 г., е актуван като частна общинска собственост, на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОбС, вр. § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС, поземлен имот с идентификатор *** с площ от 871 кв. м. с местонахождение [населено място], [жк], местност „С. Н.“. Този имот е данъчно деклариран от Д. Х. М. и С. Х. П. с декларация от 23.01.2004 г. и за него няма неплатени изискуеми задължения. Имотът е електроснабден с титуляр на партидата за електричество Д. Х. М.. До 1.06.1996 г. за имота няма съставен акт за държавна собственост, няма извършено отчуждаване и възстановяване по ЗВСВНОИ и др. /удостоверения на община Варна и областния управител на област В./.

Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза въззивният съд е приел за установено и следното: за територията, в която попада процесният имот, са действали следните планове: топографо- геодезически план на „Крайбрежието“, [населено място] от 1956 г., по който процесният имот попада в (респ. е част от) имот с пл. № *, имотът е земеделски и се ползва за нива, в разписния лист към плана имотът е записан на ГНС; регулационен план от 1959 г., по който процесният имот, като част от имот с пл. № * по КП от 1956 г. попада в парцели * Държавен, * Държавен, в кв. 1177, част от имота попада в улица, а друга част – в квартал 1067 (скица – приложение № 2 към заключението) и по РП от 1959 г. теренът, в който попада процесният имот, е предвиден за жилищно строителство; регулационен план от 1967 г., по който процесният имот е в жилищна територия, отредена за мероприятие на Министерството на външните работи – Дипломатически корпус (скица-приложение № 3 към заключението); по КП на местност „С. Н.“ и местност „А.“ от 1977 г. процесният имот е заснет като имот с пл. № *, ползва се за лозе, с вписан собственик в разписния лист към КП – ГНС; по РП на 21-ви микрорайон [населено място] от 1982 г., одобрен със Заповед № 114/01.09.1982 г., имотът с пл. № * по КП от 1977 г. попада в парцел, отреден за изграждане на „консулски жилища“; въз основа на кадастралния план от 1977 г. е изработен ЗРП на 21-ви микрорайон на [населено място], одобрен със Заповед № Г-170/15.09.1993 г. на кмета на община Варна, според който парцелът, отреден за „консулски жилища“ отпада и за съставляващите го поземлени имоти за отредени парцели за жилищно строителство, като за имот с пл. № * по КП от 1977 г. са отредени два парцела за жилищно строителство – парцели и , кв. 42 (скица – приложение № 4 към заключението); със Заповед № Г-83/04.08.1999 г. на Кмета на Община Варна е одобрено ЧИЗРП за част от кв. 42 на 21-ви микрорайон по плана на [населено място], според което отпада част от отредения за „консулски жилища“ парцел и няколко парцела, включително и парцели и , кв. 42 се отреждат за строителство на триетажни жилищни сгради. Според заключението, към 05.11.1991 г. е действал ЗРП от 1982 год., по който план теренът, в който попада процесният имот, е отреден за „консулски жилища“. Според изявленията на вещото лице в съдебното заседание от 27.11.2019 г., ЗРП на 21-ви микрорайон по плана на [населено място], одобрен със заповедта № Г-170/15.09.1993 г. на кмета на община Варна, е влязъл в сила през 2007 г., като този извод вещото лице обосновава с обстоятелството, че през 1999 г. е одобрен ЧИЗРП за част от кв. 42 на 21-ви микрорайон по плана на [населено място], като изменението засяга и парцели и , кв. 42, отредени за имот с пл. № * по КП от 1977 г, т.е., изработването и одобряването на ЧИЗРП със заповедта от 1999 г. е било поради това, че ЗРП от 1993 г. не е бил влязъл в сила. Според вещото лице може да се приеме, че РП на 21-ви микрорайон на [населено място] от 1982 г. е бил в сила за процесния имот до 2007 г. защото ЗРП от 1993 г. е бил одобрен, но не е влязъл в сила.

Въз основа на показанията на свидетелите Г. Д. Х. и В. А. И., които е кредитирал като обективни, безпристрастни и отразяващи техни преки впечатления, съдът е приел за установено, че от около първата половина на 60-те години на миналия век (преди 1964 г.) бащата на ищеца имал имот в местността „С. Н.“ („Б.“) в [населено място]; имотът бил ограден, имало прокарани ток и вода; отначало имало малка дървена барака, изградена върху бетонен фундамент, по-късно била построена къща, изградена от ищеца, като в имота има дървета, лозе, зеленчуци. Свидетелите не знаят откъде бащата на ищеца е имал имота, но след смъртта му ищецът продължил да се грижи за имота, като го считал за наследствен имот. Не знаят някой да е имал претенции към имота.

При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е посочил, че при отрицателен установителен иск за собственост, предмет на изследване в процеса е правото на собственост на ответника. В случая в тежест на ответника е да докаже, че е собственик на процесния имот, като освен това същият е длъжен да изчерпи всички свои възражения, респ. да изчерпи всички основания, на които твърди, че е собственик, а ищецът трябва да докаже твърденията си за фактите, които изключват това право. Счел е, че общината е доказала въведеното от нея придобивно основание - още от 1956 г. в регистрите към действалите за територията, в която попада процесният имот, планове, имотът е записан на ГНС-Варна и в нито един от регистрите (разписните листи) към действалите в периода 1956 г. – 1999 г. планове няма данни имотът да е бил записан на друго лице, с оглед на което следва да се приеме, че имотът е бил държавна собственост. Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод е и факта, че през 1962 г. имотът е бил предоставен за ползване на наследодателя на ищеца от държавата, факта, че през 1976 г. имотът е бил отдаден под наем на наследодателя на ищеца от държавно предприятие, както и факта, че в рамките на проведеното през 1989 г. по реда и при условията на отменените ЗТСУ и Правилника за прилагането му отчуждително производство, с оглед реализиране на предвижданията на ЗРП от 1982 г., са били оценени единствено насажденията и подобренията в процесния имот, който е бил в държане на наследодателя на ищеца въз основа на договора за наем от 1976 г. Самият поземлен имот не е отчуждаван, за него няма издадена заповед по чл.98 ЗТСУ - отм. (по делото не се и твърди подобно обстоятелство) именно защото е бил собственост на Държавата. Без значение е обстоятелството, че за имота не е бил съставян акт за държавна собственост, тъй като актът за държавна собственост, както и актът за общинска собственост, нямат правопораждащо действие. Доводите на ищеца, че записването в разписните листи към плановете, че даден имот принадлежи на определен субект, не го легитимира като собственик, са принципно правилни, но в този случай при оспорване от негова страна в тежест на ищеца е да докаже, че имотът е имал друг собственик, каквото доказване не проведено в настоящото производство. Установено е също, че по ЗРП на 21-ви подрайон на [населено място] от 1993 г. за имот с пл. № * по КП от 1977 г. (т.е., процесния) са отредени два парцела за жилищно строителство – парцели и , кв. 42, а съгласно ЧИЗРП от м. август 1999 год. парцели и , кв. 42 отново са предвидени (отредени) за строителство на триетажни жилищни сгради. Т.е., още по ЗРП от 1993 година процесният имот е бил предвиден за жилищно строителство, което предвиждане не е променяно с ЧИЗРП от месец август 1999 г. В тази съдът е отбелязал, че не кредитира обясненията на вещото лице в съдебното заседание от 27.11.2019 г. в първата инстанция, според които ЗРП на 21-ви микрорайон по плана на [населено място], одобрен със Заповедта № Г-170/15.09.1993 г. на кмета на община Варна, бил влязъл в сила през 2007 г., тъй като липсват всякакви данни, липсват и твърдения, че Заповедта № Г-170/15.09.1993 г. на кмета на община Варна, в частта и м относно имот с пл. № 1901 по КП от 1977 г., за който с цитираната заповед за отредени два парцела – парцели и , кв. 42 – предвидени за жилищно строителство, изобщо е била обжалвана по реда на чл.138 ЗТСУ (отм.). Наследодателят на ищеца не е от кръга на лицата по чл.295 ППЗТСУ, легитимирани да обжалват заповедта в тази и м част, т.., в частта относно парцели и , кв. 42 по плана на 21-ви подрайон на [населено място], предвид установеното по-горе, че същият е бил държател, а собственик на имота към този момент е държавата. Липсват всякакви данни, въз основа на които вещото лице извежда подобен извод. Обяснението на вещото лице, че именно защото Заповедта № Г-170/15.09.1993 г. на кмета на община Варна не била влязла в сила, е издадена и последващата Заповед № Г-83/04.08.1999 г. на Кмета на Община Варна, с която и одобрено ЧИЗРП, вкл. и относно процесния имот (парцели и , кв. 42) е несъстоятелно. Заповедите по чл. 32 ЗТСУ (отм.), каквато е и заповедта № Г-83/04.08.1999 г. на Кмета на Община Варна, се издават именно за изменение на влезли в сила ЗРП, т.е., предпоставят влязъл в сила и действащ ЗРП. В този смисъл е и писменото заключение на вещото лице, че към 09.11.1999 г. (влизане в сила на § 42 ПЗР ЗИД ЗОС, ДВ, бр. 96/05.11.1999 г.), за процесния имот е действал е ЗРП от 1993 Г., с ЧИЗРП от м. август 1999 г.

По тези съображения съдът е приел, че заповедта № Г-170/15.09.1993 г. на кмета на община Варна в частта и м относно парцели и , кв. 42 по плана на 21-ви подрайон на [населено място], отредени за имота с пл. № * (т. е., процесния) е влязла в сила при условията на чл.83 ППЗТСУ – след изтичане на 14 дневния срок за обжалването и м. Обстоятелството, че мероприятието, за което за което е бил отреден имота, не е осъществено, няма отношение към влизането в сила на заповедта за одобряване на ЗРП. С последваща заповед № Г-83/04.08.1999 г. на Кмета на Община Варна, е одобрено ЧИЗРП, според което парцели и , кв. 42 са предвидени за жилищно строителство на триетажни жилищни сгради. Няма данни и тази заповед да е била обжалвана, поради което и към влизане в сила на ЗИД ЗОС, ДВ, бр. 96/05.11.1999 г. на дата 09.11.1999 г. (три дни след обнародването на закона в Държавен вестник), на основание на § 42 ПЗР от цитирания закон и съобразно установеното по делото, че процесният имот попада в предметния обхват на тази разпоредба и община Варна се легитимира като собственик на имота.

Въззивният съд е посочил, че наведените от ищеца възражения и доводи, че е собственик на имота по давност, което изключва правото на собственост на ответника върху спорния имот, са неоснователни, тъй като Д. Х. М. е получил фактическата власт върху имота от баща си, след смъртта на последния на 08.09.2003 г., който пък е бил държател на имота, поради което и ищецът също е държател, тъй като след смъртта на баща си той е в същото правно положение, каквото е имал и праводателят му. Дори и да се приеме, че ищецът е бил владелец на имота, давност в негова полза е започнала да тече от 08.09.2003 г. (в този смисъл са твърденията му в исковата му молба) но до предявяването на иска на дата 27.05.2019 г. не е изтекъл предвидения в закона 10 годишен давностен срок, предвид наложения мораториум с нормата на § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 1.06.2006 г., изм., бр. 105 от 2006 г., бр. 113 от 2007 г., в сила от 31.12.2007 г., бр. 109 от 2008 г., в сила от 31.12.2008 г., последна редакция бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г., доп., бр. 18 от 2020 г., според която давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31 декември 2022 г. За неоснователен са приети и доводите, че имотът е бил собственост на общинско търговско дружество, а не на общината, при което и нормата на § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, ДВ, бр. 46 от 2006 г. в случая е неприложима, тъй като по делото няма ангажирани никакви доказателства, че процесният имот е бил предоставен на общинската фирма „Ремонтстрой“ за стопанисване и/или управление, няма доказателства да е внесен в капитала на дружеството „Ремонтстрой жилфонд“ ЕООД, поради което и не може да се изведе извод, че имотът е бил придобит от последното с факта на вписването в ТР на преобразуването на общинската фирма в търговско дружество с общинско имущество – фактическия състав на придобивния способ, установен в чл. 17а от ЗППДОП (отм.).

В обобщение въззивният съд е направил извод, че ищецът не е собственик на процесния имот на твърдяното от него придобивно основание – придобивна давност с начало на владението от 08.09.2003 год. – което да изключва правото на собственост на общината, а собственик на имота е община Варна по силата на закона.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Д. Х. М. се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК, като поставят следните въпроси:

1) как се разпределя доказателствената тежест между ищеца и ответника при отрицателен установителен иск;

2) следва ли въззивният съд служебно да направи преценка за правилността на дадените от първоинстанционния съд указания относно подлежащите на доказване факти;

3) допустимо ли е едва с финализиращия производството акт на съда, да се разпределя между страните доказателствената тежест и да се дават указания относно обема на подлежащите на доказване факти;

4) допустимо ли е при положение, че е в тежест на ответната община, да докаже при условията на пълно и главно доказване, че по силата на § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС /ДВ бр.92 от 5.11.1999 г./ е настъпила трансформация на частна държавна собственост в общинска собственост, да се презюмира, че процесния имот е бил държавна собственост;

5) в тежест на ищеца ли е да доказва, че имотът не е бил държавна собственост, респ., че имотът е имал друг собственик;

6) записването в разписните листи към плановете, че даден имот принадлежи на определен субект, легитимира ли го като собственик на този имот, без да са налице конкретни документи за собственост и какво е доказателственото значение на кадастрален план и разписен лист към него при провеждане доказване на правото на собственост върху конкретен имот, при положение, че липсва титул за собственост и посочено в плана правно основание;

7) за да се приеме, че даден имот е държавна собственост, следва ли да се докаже придобивно основание, на което държавата е станала собственик на имота;

8) доколкото по делото не са събрани доказателства, от които да се установява способа и основанието, на което първоначално процесният имот е придобит от държавата, може ли да се приеме, че по силата на § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС имотът надлежно е преминал в собственост на общината;

9) при положение, че няма съставен акт за държавна собственост, възникването на държавната собственост и основанието за това, следва ли да бъде заявено и установено с други доказателствени средства от носещия доказателствената тежест ответник /общината/;

10) предвид наличието на задължителна съдебна практика, съгласно която, съставянето на акт за държавна собственост не представлява основание за придобиване право на собственост от държавата, ако не съществува конкретно придобивно основание, то допустимо ли е да се приеме, че един имот е държавна собственост при изначална липса на акт за държавна собственост, при липса на данни за способа и основанието, на което държавата е придобила имота;

11) с оглед липсата на конкретно придобивно основание за одържавяване на имот и липсата на конкретни доказателства, че имотът е бил заварен като частна държавна собственост, то може ли общината да се легитимира като собственик на релевираното в представения акт за общинска собственост основание по § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС;

12) представеният договор за наем от 1967 г. доказателство за облигационно правоотношение ли е, или е пряко доказателство за собственост в полза на държавата;

13) при положение, че имотът е отдаван под наем от държавно предприятие, допустимо ли е да се направи извод, че същият е държавна собственост;

14) следва и въззивният съд да обсъди и прецени всички доводи и възражения на страните;

15) допустимо ли е съдът да приеме за установен конкретен факт, въз основа на който да направи правен извод, без да изложи подробно и мотивирано защо прави този извод;

16) каква е дефиницията на понятието „обществени и благоустройствени мероприятия на общините“, употребено в разпоредбата на § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС;

17) какви са критериите за извършване на преценка дали един имот е предназначен за такива мероприятия на общините;

18) при условията на кумулативност ли са поставени двете изисквания „отредени за жилищно строителство“ и „за обществени и благоустройствени мероприятия на общините“;

19) следва ли, в конкретния казус, да се установи, че имотът е предназначен за конкретно благоустройствено мероприятие;

20) следва ли да се установи по делото, дали е осъществено отреждането за имота и дали е реализирано благоустройственото мероприятие;

21) следва ли да се извърши преценка дали предвижданото мероприятие е било предназначено да обслужва съответната община;

22) отреждането на имот „за консулски жилища“ представлява ли обществено и благоустройствено мероприятие на общината.

Първите два въпроса са свързани с крайния извод на съда, че ищецът не е собственик на процесния имот на твърдяното от него основание – придобивна давност, което би изключило правото на собственост на общината, поради което предявения отрицателен установителен иск е неоснователен. Касаторът счита, че този извод на съда противоречи на указанията в т.1 на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че ищецът дължи доказване само на фактите, обуславящи правния му интерес /в случая продължило в срока по чл.79 ЗС владение/, но не и да оборва придобивното основание на ответника, като в случая първоинстанционният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест /като е указал на ищеца, че в негова тежест е да установи изтека в негова ползва придобивна давност чрез осъществяване на фактическа власт и че твърдяното от ответника право не е възникнало/, а въззивният съд въпреки направените оплаквания в жалбата, едва в мотивите на решението си указва на ищеца каква е доказателствената му тежест и е направил извод, че ищецът не е собственик без в исковата молба да се съдържат подобни данни и искания.

По тези въпроси въззивното решение не противоречи на посоченото тълкувателно решение, както и на приложените от касатора решения на ВКС по чл.290 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е преценил дали ищецът е доказал фактите, с които е обосновал правния си интерес. В случая въпреки твърдението му, че не се позовал на право на собственост, в исковата молба изрично е посочено, че ищецът претендира, че е собственик на имота към настоящия момент и е във владение на същия въз основа на изтекла придобивна давност, поради което и съдът е дължал извод съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС дали за ищеца се е осъществило това придобивно основание, с което е обосновал правния си интерес от иска. Същевременно не съответстват на данните по делото твърденията на касатора, че във въззивната си жалба се е позовал на неправилно разпределена в доклада по делото доказателствена тежест, доколкото нито един от доводите му срещу първоинстанционното решение не може да бъде квалифициран като твърдение за процесуално нарушение във връзка с доклада по делото. Отговорът на поставения във връзка с доклада на първоинстанционния съд и задълженията на въззивния съд втори въпрос е даден в т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото.

Въпроси трети и пети са обосновани с тезата на касатора, че въззивният съд, макар да е приел за принципно правилна тезата на ищеца, че записването в разписните листи към плановете, че даден имот принадлежи на определен субект, не го легитимира като собственик, е посочил, че в конкретния случай в тежест на ищеца е да посочи, че имотът е имал друг собственик, т.е. едва в решението си е вменил на ищеца да доказва принадлежността на имота в конкретен имуществен патримониум, с което е процедирал в нарушение на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед посочената обосновка, по тези въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В случая самият ищец е твърдял, че имотът е бил собственост на частноправен субект - „Ремонтстрой жилфонд“ ЕООД и именно във връзка с недоказаността на това твърдение са и изложените от съда мотиви, а и самото въведено от ищеца при обосновката на правния му интерес от иска придобивно основание /придобивна давност при установена фактическа власт от баща му пред шестдесете години на двадесети вещ/ и при въведено от ответника основание на иска, че имота е бил държавна собственост още към петдесете години на двадесети век и по силата на закона е станал общинска собственост, предпоставя установяване, че владението е осъществявано спрямо субект, спрямо когото е могла да тече придобивна давност с оглед забраната на чл.86 ЗС /редакция до изменението ДВ бр.33/19.04.1996 г./ и мораториума по § 1 ЗИД ЗС, ДВ бр.46/2006 г.

Въпроси четвърти и от шести до тринадесети са обосновани с тезата, че по делото не са представени първични документи за одържавяване на имота и изводът на съда, че имотът е бил държавна собственост е направен въз основа на разписен лист, без по делото да са налице каквито и да било данни, че спорният имот някога е бил придобит от държавата при настъпване на конкретни факти и при липса на твърдения и данни на какво конкретно основание имотът е бил придобит от държавата.

По тези въпроси също не се констатира основание за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по чл.290 ГПК, на която се позовава касаторът и която дава тълкуване за тежестта на доказване при спор за собственост, основан на чл.6 /отм./ ЗС по спор между държавата и община; за разпределение на доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск /при спор, по който е представен само акт за общинска собственост, в който като придобивно основание е посочена само правна норма/ и по въпроса за доказателственото значение на актовете за държавна и общинска собственост и легитимиращото им действие в хипотеза на конкуриращи се права /установено владение от физически лица от 20-те-30-те години на миналия век, застроили имота/. Липсата на противоречие е обусловена от различните факти по настоящото дело, обусловили и изводите на съда –всички документи по делото за периода в който е действал режима на държавната социалистическа собственост - от 1957 г. до юни 1989 г. – сочат държавата като собственик на имота, включително и наследодателят на ищеца в молбата-декларация от 24.04.1989 г. е признал, че е получил ползването на имота от държавата през 1962 г. и е поискал същата да му предостави друг имот. Безспорно в практиката на ВКС е прието, че главно доказване може да бъде осъществено и чрез косвени доказателства, като не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко /възможно е прекият факт да не е оставил следа/доказателство или да не може да бъде намерен носител на тази следа/доказателствено средство/, годен да бъде представен пред съд, поради което следва да се преценява дали натрупването на косвени доказателства не създава цялостна картина, която безспорно установява този факт. Именно по този начин е процедирал и въззивният съд, отчитайки записванията в разписния списък към кадастралния план, отреждането на парцели за държавата по регулационен план, договора за наем между държавното предприятие и наследодателя на ищеца, документите по отчуждителната процедура, започнала през 1989 г. и признанието на наследодателя на ищеца, че е получил ползването на имота от държавата, както и липсата на данни други правни субекти освен ищеца, а от 1962 г. баща му, да са осъществявали фактическа власт и формирайки извода си, че имотът е бил държавна собственост.

Въпроси тринадесет и четиринадесет са свързани с тезата на ищеца, че общината не е посочила придобивно основание, въз основа на което имотът да е станал държавна собственост и съдът е направил извод за наличие на държавна собственост без да посочи кой документ го обосновава. Въззивното решение не противоречи на приложената от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК по съображенията изложени по-горе относно възможността главното доказване да се осъществи с косвени доказателства, които именно са относими в настоящия случай.

Въпроси от шестнадесети до двадесет и втори са свързани с извода на въззивния съд, че са налице предпоставките на § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС, като касаторът поддържа, че в действащото българско законодателство няма легална дефиниция на понятието „благоустройство“, респ. „благоустройствени мероприятия на общините“ и липсва практика по този въпрос, поради което е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В практиката на ВКС по чл.290 ГПК, на която се позовава касаторът е дадено тълкуване, че по силата на § 42 ПЗР ЗОС /ДВ бр.92 от 5.11.1999 г./ настъпва трансформация на частна държавна собственост в общинска собственост върху застроени и незастроени урегулирани имоти, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към този момент подробни градоустройствени планове. И в този случай, когато предвиденото в плана предназначение на имота е част от цялостно мероприятие, за които са предвидени и други имоти, преценката се прави с оглед цялото мероприятие и дали същото може да се квалифицира като обществено и благоустройствено мероприятие на общината и с оглед нормативната уредба /ако такава съществува/, уреждаща характера на собствеността към момента на влизане в сила на § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС.

Това тълкуване обуславя липсата на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед релевантните по делото факти, които въззивният съд е приел за установени, а именно, че към момента на влизане в сила на § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС имотът е бил предназначен по регулационния план за жилищно строителство. Следователно изцяло неотносимо към настоящия спор е каква е дефиницията на понятието „обществени и благоустройствени мероприятия на общините“ и какви са критериите за преценка дали един имот е предназначен за такива мероприятия на общините /16 и 17 въпроси/. Отговорът на въпрос 18 следва от нормативната уредба на урегулирането на недвижимите имоти /ЗТСУ, по който е изработен плана, за който съдът е приел, че е действал към момента на влизане в сила на § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС/, според която за имотите се отреждат парцели, като всеки парцел е с конкретно предназначение, посочено в чл.22 и сл. ЗТСУ-отм., а следователно правно невъзможно е един парцел да бъде отреден едновременно за жилищно строителство и за обществени или благоустройствени мероприятия на общините.

По същите съображения неотносим към изхода на спора би се явил отговорът на въпроси от 19 до 21.

Неотносим се явява и 22 въпрос, доколкото съдът е приел, че имотът е бил отреден за жилищно строителство, а не за „консулски жилища“ /каквото е било отреждането по предходна регулация, а не по тази действала към момента на влизане в сила на § 42 ПЗР ЗИД ЗОбС/, а правилността на този фактически извод не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК с оглед преценка дали поставеният въпрос е относим към изхода на спора.

С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да заплати на Община Варна направените по повод касационната жалба разноски в размер на 300.00 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение /определено на основание чл.78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение