Определение № 968 от 25.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2445/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Касаторът Д. Г. К. обжалва Решение № 498/25.04.2024 г. по в.гр.д. № 2601/2023 г. на АС–София в частта, с която е потвърдено Решение № 313/01.06.2023 г. по гр.д. № 589/2021 г. на ОС-Благоевград за отхвърляне на иска й с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 80 000 лв. до 160 000 лв.

В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Навежда се оплакване, че въззивният съд погрешно е разгледал неконкретизирано възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и неправилно е оценил доказателствата относно поведението на пострадалия и отражението му върху вредоносния резултат, без да изследва възприетия от авто-техническата експертиза механизъм на пътно-транспортното произшествие, но пък при кредитиране на показанията на заинтересован свидетел. Допълва се, че съдът не се е произнесъл по всички доводи на касатора срещу предпоставките за уважаване на възражението за допринасяне от увреденото лице. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи очевидната неправилност на решението (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК), както и поставя свързани с наведените касационни доводи въпроси, спрямо които поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът „БУЛ ИНС“ АД счита, че поставените от касатора въпроси не са обуславящи за въззивното решение и не са решени в противоречие с практиката на ВКС, а от мотивите на обжалвания акт не се установява очевидната му неправилност. При тези съображения ответникът моли да не бъде допускано касационно обжалване, а евентуално излага становище за неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от касатора срещу „БУЛ ИНС“ АД частичен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на сумата от 180 000 лв. (след допуснато увеличение по чл. 214 ГПК) - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Г. К., настъпила в причинна връзка с реализирано на 21.10.2020 г. пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва от 28.10.2020 г. до погасяването.

Първоинстанционният съд е установил следната фактическа обстановка: на процесната дата между автомобил, управляван от застрахован при касатора по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач, и бащата на ищеца като велосипедист, е настъпило пътно произшествие, в резултат от което велосипедистът е починал; причина за събитието е противоправното поведение на водача на лекия автомобил, който, имайки видимост към извършващия маневра „завой наляво“ от същата лента за движение велосипедист, вместо да предприеме технически възможното спиране на автомобила, го е отклонил също наляво; ищецът е имал изключително близки отношения с починалия си баща, поради което смъртта му се е отразила в значителна степен негативно върху душевното му състояние. При тези факти съдът е счел, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди е в размер от 160 000 лв.

В отговора ответникът е направил възражение за допринасяне на пострадалия поради управление на велосипеда след употреба на алкохол и поради неадекватно и несъобразено с останалите участници в движението поведение. По това възражение първоинстанционният съд е приел за доказано противоправно поведение на починалия, изразяващо се в движение в нарушение на чл. 80, т. 2 ЗДП, в неподаване на сигнал за предстоящата маневра и в несъобразяване с движението, посоката и скоростта на другия участник съгласно изискването на чл. 25, ал. 1 ЗДП. Въз основа на това е намалил определеното справедливо обезщетение до сумата от 80 000 лв., която е присъдил ведно със законна лихва от 28.10.2020 г.

Въззивният съд, сезиран с жалба от ищеца срещу отхвърлителната част на решението до сумата от 160 000 лв. и с жалба от ответника срещу уважаването на иска за сумата над 60 000 лв. и относно законната лихва, е възприел вече установената от първоинстанционния съд (и с влязла в сила присъда) фактическа обстановка, водеща до извод за виновност и противоправност на поведението на застрахования при касатора водач и за причинна връзка между деянието и смъртта на бащата на ищеца. Споделен е и изводът относно справедливия размер на обезщетението от 160 000 лв. По възражението за допринасяне съдът е счел, че същото не е напълно конкретизирано, но че дължи да го разгледа. По същество е приел за доказано, че велосипедистът се е движил вдясно на пътното платно според изискването на чл. 80, т. 2 ЗДП, но не е подал сигнал за предстоящата маневра съгласно чл. 28, ал. 1, т. 1 ЗДП, нито се е убедил, че с маневрата си няма да създаде опасност за участниците в движението зад него, съобразявайки тяхното положение и скорост съгласно чл. 25, ал. 1 ЗДП. Въз основа на това съдът е счел за правилно определен приносът на пострадалия от 50 % и е потвърдил първоинстанционното решение в частта относно главницата. Относно законната лихва е постановил дължимостта й, считано от 18.02.2021 г.

Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обуславящ за правните изводи на съда и да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При това отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в хипотеза, в която ответникът е направил своевременно общо възражение за съпричиняване, без да сочи конкретни действия или бездействия, с които пострадалият е допринесъл за реализиране на вредоносните последици, на основание, че ответната страна е участвала в процесуални действия, свързани с доказване на такива конкретни действия или бездействия?

2. Предвид липсата на конкретно възражение нарушават ли се принципите на диспозитивно начало и равенство между страните поради „заместване“ на ответника от съда в защитата му по неконкретното възражение?

Тези въпроси касаторът счита за решени в противоречие с Решение № 134/18.11.2020 г. по т.д. № 1422/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 92/24.07.2013 г. по т.д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК, I т.о., на ВКС, Решение № 98/29.06.2016 г. по т.д. № 1499/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 66/01.06.2017 г. по т.д. № 650/2016 г. на ВКС, ТК, I т.о.

3. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на главно и пълно доказване, което създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение? По този въпрос се сочи противоречие с Решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на ВКС, ГК, lV г.о., Решение № 31/09.03.2012 г. по гр.д. № 502/2011 г. на ВКС, ГК, Ш г.о., Решение № 61/01.03. 2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

4. Непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение? Според касатора този въпрос е решен в противоречие с Решение № 149/3.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г на ВКС, ГК, ІІІ г.о.

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи? За този въпрос се сочи противоречие с Решение № 60316/24.11.2021 г. по т.д. № 1987/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

6. Какви са предпоставките за приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД във връзка с изследване и оценка на поведението на всеки един от участниците в движение по пътищата при настъпило произшествие и определянето на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД обуславя ли се от анализ (по отделно и в неговата съвкупност) на събрания по делото доказателствен материал за релевантния обективен принос или от преценка на избрани доказателства? Поддържа се противоречие относно този въпрос с Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, II т.о., и с Определение № 1656/04.04.2024 г. по гр.д. № 3837/2023 г. на ВКС, ГК, III г.о.

7. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка? Според касатора този въпрос е решен в противоречие с Решение № 147/05.12.2017 г. по гр.д. № 60341/2016 г. на ВКС, ГК, І г.о., и Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

8. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици? Според касатора този въпрос е решен в противоречие с Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.

9. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането? Относно този въпрос се сочи противоречие с Решение16/04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013 г. на ВКС, І т.о., Решение № 6/03.02.2017 г. по гр.д. № 53091/2015 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., Решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.

10. При липса на реакция от страна на водача в момента на възникване на опасността за настъпване на пътно-транспортното произшествие може ли да се изведе логично обоснован фактически извод, че водачът би имал своевременна реакция при по-малка опасност (в случая подаване на сигнал с ръка от велосипедист/мотоциклетист за извършване на маневра) и съответно правен извод за наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия (във връзка с подаване/неподаване сигнал за маневра) и настъпилите последици? Относно този въпрос се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

11. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да съобрази степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението? Този въпрос според касатора е решен в противоречие с Решение № 154/31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 58/29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о.

Въпросите по т. 3 и 7 касаторът поставя, изхождайки от твърдението си за недоказаност на възражението за допринасяне, а не за погрешно определяне на доказателствената тежест по това възражение (видно от наведените касационни доводи). С оглед този контекст обаче отговорите на двата въпроса предполагат преценка на правилността на въззивното решение, която не може да се извърши във фазата по допускане на касационното обжалване. Поради това те нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е правен и въпросът по т. 10, тъй като същият съдържа фактологични предпоставки и не може да получи абстрактен отговор. Отделно, по отношение на него не е реализиран и допълнителният селективен критерий, тъй като разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ГПК е ясна, урежда непроменени след приемането й обществени отношения и не се установява нужда от осъвременяване на формираното от практиката на ВКС еднозначно нейно тълкуване.

Всички останали въпроси, по отношение на които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (т. 1, 2, 4-6, 8-9 и 11), имат характер на правни, тъй като са обуславящи за решаването на спорния въпрос (касаят всяка една от предпоставките за уважаване на възражението за допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД), свързани са с наведените касационни доводи и могат да получат абстрактен отговор. Поради това по отношение на тях е осъществен общият селективен критерий.

Според цитираната от касатора и служебно известната съдебна практика на ВКС съдът дължи произнасяне по своевременно (с отговора или при условията на чл. 147 ГПК) въведено конкретно възражение за допринасяне, като при установяване на противоправно поведение на пострадалия, което е в причинна връзка с настъпилото събитие, съдът следва да отчете конкретния му принос за настъпване на вредоностния резултат (напр. Решение № 66/01.06.2017 г. по т.д. № 650/2016 г. на ВКС, ТК, І т.о. и цитираната в него практика, Решение № 154/31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.). При това не е достатъчно в мотивите на съдебното решение да е посочено, че горепосочените предпоставки са отчетени, а е необходимо последното да е извършено в съответствие с изведените от практиката на ВКС критерии, вкл. относно степента на допринасяне. За преценка на това съответствие следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния служебно обобщен въпрос: При какви процесуалноправни и материалноправни предпоставки може да бъде отчетено допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и как се определя степента му?

Доколкото проверката на правилността на въззивното решение ще се извърши в хода на допуснатото касационно обжалване, то допускането на обжалване и по въведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не се явява необходимо.

При тези съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,