Определение № 50625 от 21.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 190/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Б. Т., чрез адв.П. Х. Х., срещу решение №145/22.10.2021 г. по т. д. № 412/2021 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която, след частична отмяна на решение №260033/02.03.2021г. по т.д.№51/20г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, касаторът е осъден да заплати на „Лев инс“АД на основание чл.274 ал.2 КЗ/отм./ още 7163,38 лв., която сума представлява платено от него на В. К. обезщетение за забава в размер на законна лихва за периода 16.05.2011г. – 28.02.2014г., начислено върху платеното от него обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., причинени му от С. Т. в резултат на ПТП от 16.05.2011г., ведно със законната лихва, считано от 30.03.2020г. до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба се навеждат оплаквания за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради наличие на несъответствие между диспозитива на първоинстанционното решение и отменителния диспозитив на решението на въззивния съд /доколкото първата инстанция е отхвърлила иска за разликата над 25 000 лв. до 39 045,49 лв., без да се произнася по претенция за 7163,38 лв./, както и поради противоречието му с нормата на чл.111 б.“в“ ЗЗД. Навежда се оплакване,че нито ищецът е претендирал сума от 7163,38 лв.,нито размерът ѝ е установен с надлежно доказателствено средство, а съдът е правил свои изчисления с електронен калкулатор. Твърди се, че липсват категорични доказателства каква лихва е заплатил ищецът на пострадалото при ПТП лице, а доколкото, видно от неговата въззивна жалба, сумата от 12 013,19 лв., за която искът е отхвърлен от първоинстанционния съд, се претендира като платена лихва, касаторът счита,че по отношение на тази сума се прилага кратката тригодишна погасителна давност, която започва да тече от датата на плащането и е изтекла към датата на завеждането на исковата молба. Счита, освен това, че неправилно върху тази сума съдът е присъдил и законна лихва, тъй като законът не допуска това. Претендира се отмяна на решението на САС в обжалваната му част с отхвърляне на иска. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът се позовава на наличие на основанието по чл.280 ал.1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част, което счита за осъществено с въпроса В какъв срок се погасяват паричните вземания на кредитора към длъжника, основаващи се на изплатени от кредитора законни лихви, вместо длъжника? Твърди,че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР №3/2011г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът ЗК „Лев инс“ АД, чрез юрисконсулт С. Л., оспорва касационната жалба по съображения за липса на основания за допускането й до касационен контрол,а по същество излага доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната от касатора част. Моли същото да не бъде допуснато до касационен контрол, като в негова полза бъдат присъдени разноски за процесуално представителство в производството пред ВКС. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си Пловдивски апелативен съд е приел,че първоинстанционният съд е бил сезиран с регресен иск по чл.274 ал.2 КЗ/отм./ от платилия застраховател срещу деликвента Т., управлявал МПС без свидетелство за правоуправление и с което са причинени вреди на лицето В. К.; в заведеното от последния срещу застрахователя исково производство Т. е участвал като трето лице-помагач, поради което същият е обвързан от мотивите му; делото е приключило с решение, с което застрахователят е осъден да заплати на К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., ведно със законната лихва от 16.05.2011г. до окончателното изплащане на сумата; въз основа на издадения изпълнителен лист от застрахователя е събрана сума в общ размер 41 616,14 лв., включваща главницата от 25 000 лв., лихва за забава в размер на 12 013,19 лв. и разноски, в т.ч. адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА. При тези безспорни и установени по делото обстоятелства и с оглед процесуалното поведение на страните по него, съдът е определил като спорен между тях въпросът за кои от заплатените суми застрахователната компания има регресно право, както и погасена ли е по давност регресната претенция за заплатените лихви върху обезщетението с изтичането на тригодишен срок от плащането. Посочил е, че, съгласно т.14 от ППВС №7/77г., началният момент, от който започва да тече погасителната давност за регресните претенции, е моментът на изплащане на обезщетението, което в случая е осъществено на дата 29.01.2016г., а приложима към тези претенции е общата петгодишна давност, която към датата на завеждането на исковата молба 30.03.2020г. не е била изтекла, включително за сумата 12 013,19 лв., която застрахователят е заплатил като начислени върху обезщетението законни лихви. Съдът е отказал да уважи възражението на ответника за приложимост на давността по чл.111 б.“в“ ЗЗД, като се е обосновал,че регресният иск няма за предмет дължими лихви за определен период от време, а се касае до единна регресна претенция,в която се включва и платената от застрахователя /вместо деликвента/ лихва от датата на увреждането. Посочил е,че отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на вредата и поради това включва и обезщетението за забавата от датата на увреждането, но правото на регрес върху последното е ограничено до изтеклите към датата на съобщаване на обстоятелствата по чл.224 ал.1 КЗ/отм./ от застрахованото лице или датата на предявяване на прекия иск по чл.226 ал.1 КЗ/отм./ лихви, тъй като след тази дата отговорността за забавеното плащане е на самия застраховател. Поради това и доколкото данни за прилагане на първата от двете хипотези няма, съдът е приел,че застрахователят има право да получи от деликвента платеното от него обезщетение за забава, начислено върху главницата от 25 000 лв. само за периода от увреждането – 16.05.2011г. до датата на предявяване на прекия иск по чл.226 ал.1 КЗ/отм./ на пострадалия срещу него - 28.02.2014г., която сума е определил с помощта на електронен калкулатор в размер на 7163,38 лв. и е присъдил допълнително като част от общо заявената претенция. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. В касационната си жалба същият се е позовал на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. Очевидно неправилно, според вече утвърдената съдебна практика на ВКС, би било съдебно решение, страдащо от такъв особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието на мотивационната част на решението, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съобразяване с приложимия материален закон, спазване на процесуалните правила и обосноваване на крайния резултат/. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, както и когато в решението липсва каквато и да било обосновка. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280 ал. 1 ГПК .В случая от съдържанието на съдебния акт не може да бъде направен извод за наличието на нито една от сочените хипотези. От наведените в касационната жалба аргументи за наличие на очевидна неправилност първият внушава произнасяне на съда по непредявен иск, което е основание за недопустимост, но такава и не може да бъде констатирана. Съдът е бил сезиран с един регресен иск за плащане на общо платена от застрахователя сума от 39 045,49 лв., от която въззивният съд е намерил за основателно поискани, освен присъдените от първата инстанция 25 000 лв., още 7163,38 лв. или общо с двете решения е уважена част от предявения иск до размер на сумата 32 163,38 лв. С постановеното от него решение въззивният съд не е излязъл извън очертания от страните спорен предмет и не се е произнесъл по непредявен иск, а е уважил тази част от иска, която съответства на приложимите разпоредби на материалния закон, като съответно се е обосновал. Поради изложените съображения селекцията на касационната жалба не може да бъде осъществена при предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Поставеният с допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК въпрос е общо и непрецизно формулиран. Дори да се приеме след преформулирането му за обуславящ, правните изводи на въззивния съд за неприложимост на кратката тригодишна давност по отношение на регресния иск, в който се включват и суми, представляващи платени лихви за забава, не са направени в противоречие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика в ТР №3/18.05.2012г. по тълк.д.№3/2011г. на ОСГТК на ВКС. Визираното тълкувателно решение касае задължителни указания по тълкуването на понятието „периодични плащания“, а споменаването в мотивите му на чл.111 б.“в“ ЗЗД, според която разпоредба с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземания за лихви, няма връзка с решаващите изводи на въззивния съд.Съставът му не се е аргументирал с нещо различно от установеното в закона, а е приел,че предявеният от застрахователя регресен иск, в частта му относно платената от него законна лихва от датата на увреждането, не представлява самостоятелно вземане за лихва, поради което и разпоредбата на чл.111 б.“в“ ЗЗД не може да намери място в разглежданата хипотеза. Неприложимостта на допълнителната селективна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, освен това, се обосновава и с наличието на дадените в ППВС №7/77г. разрешения, с които решаващият извод на въззивния съд,че по отношение на регресните искове е приложима общата петгодишна давност, която започва да тече от датата на плащането, е съобразен. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Така мотивиран съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение