Определение № 154 от 14.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4443/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. Д. и Д. П. Д. срещу въззивно решение № 30 от 31.05.2021г., постановено по в. гр. д. № 1239/2021 г. на Старозагорския окръжен съд в отхвърлителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение, поправено с решение № 71 от 14.07.2021 г. по същото дело, въззивният съд е отменил частично решение № 260071 от 09.02.2021 г. по гр. д. № 2179/2019 г. на Казанлъшкия районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователни предявените от касаторите против Т. Д. П. и В. Я. П. искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване владението върху недвижим имот - апартамент № 6 с идентификатор ***** по КККР на [населено място], находящ се на [улица], вх. А, ет. 2, с площ от 83,92 кв. м; по чл. 73, ал. 1 ЗС за заплащане на сумата 2400 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на имота за периода от 03.01.2019 г. до 31.08.2019 г., както и искането им по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нот.акт № 67/2019 г. По делото е установено от фактическа страна, че съгласно нот.акт № 67/1983 г. процесният апартамент е принадлежал на И. Т. Д., отстъпен в обезщетение срещу отчужден негов недвижим имот, който с договор за дарение, обективиран в нот. акт № 183/1989 г., е прехвърлил на Ж. Б. Т. 1/2 ид.част от него. Същият е починал на 06.02.1999 г. и е оставил за свой единствен наследник по закон своята майка Ж. Б. Т.. Последната е починала на 10.02.2008 г. и е оставила за свой наследник по закон дъщеря си М. Т. Д., която след смъртта си на 26.03.2011г. е наследена от своята леля по бащина линия Д. Д. Б. съгласно чл. 8, ал. 4 ЗН. Тя е починала на 27.10.2017 г. и е оставила за свои наследници ищците в първоинстанционното производство Д. П. Д. и Д. П. Д. – нейни преки низходящи. Ответниците В. Я. П. и Т. Д. П. са съпрузи, като последният е племенник на Ж. Б. Т.. За нея и за дъщеря ѝ, която е живяла в съседния апартамент № 5, по отношение на който ревандикационният иск е уважен, се е грижила ответницата. След смъртта на Ж. Б. Т. през 2008 г. ответниците разчистили процесния апартамент № 6, сменили входната врата и го заключили, като ключът бил държан от тях. След смъртта на М. Т. Д. през 2011 г. направили същото и с нейния апартамент № 5, като го предоставили за живеене на трето лице. През 2017 г. ищците разбрали за останалите им в наследство имоти и направили опит чрез свидетелите Р. Д. Г. и К. Д. К. да установят контакт с ответниците, но те не се явили на уговорената среща. Поради това същите на два пъти - през 2018 г. и 2019 г., сезирали РП –Казанлък, но получили постановления за отказ да се образува предварително производство. На 07.01.2019 г. на ответниците била връчена покана, с която ищците им дали срок до 30.01.2019 г. да предадат владението на жилищата чрез предаване на ключове от входните им врати. С нот. акт № 67/08.05.2019 г. ответницата е призната за собственик на апартамент № 6 по давност. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след смъртта на Ж. Б. Т. през 2008 г. ответниците са владели имота постоянно, непрекъснато, явно и спокойно в продължение на повече от десет години, поради което преди предявяването на ревандикационния иск на 08.08.2019 г. са го придобили по давност съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. Посочено е, че в настоящата хипотеза не се изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, което съгласно презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, а е достатъчно владението да отговаря на посочените признаци, както и че предприетите от ищците действия през 2017 г. във връзка с него нито спират, нито прекъсват давността според чл. 115 и чл.116 ЗЗД. С оглед изхода на спора по ревандикационния иск за неоснователни са приети и претенциите на ищците за заплащане на обезщетение за лишаването им от ползването на имота и за отмяна на констативния нот. акт № 67/19 г. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния въпрос: Необходимо ли е да се обективира намерението за своене на една вещ пред нейния собственик, за да може владелецът да се позове на ефекта на придобивната давност. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответниците по жалбата Т. Д. П. и В. Я. П. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Във връзка с поставения въпрос касаторите се позовават на противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Р № 211 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 481/2017 г. на ВКС, І г. о. и др., според които след като основанието, на което е придобита фактическата власт върху имота, признава такава и на собственика, установилото тази власт лице има качеството на държател и презумпцията на чл.69 ЗС се счита за оборена. Ако това лице се позовава на придобивна давност, при спор за собственост то трябва да докаже, че е извършило действия, с които е престанало да държи вещта за неговия собственик и е започнало да я държи за себе си с намерение да я свои, както и че тези действия са доведени до неговото знание и с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на собственика, респ. от тяхното извършване да е изтекъл предвидения в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок. Тази практика обаче не се отнася за настоящата хипотеза, при която не е установено ответниците да са започнали да упражняват фактическа власт върху процесния апартамент със съгласието на неговия собственик (от обстоятелството, че те са полагали грижи за него не следва такъв извод), поради което съдът е приел, че това е станало с извършени от тях едностранни действия без съгласието на собственика. Ето защо противоречие с тази практика не е налице. Според относимата към настоящия случай практика на ВКС /Р № 2 от 11.05.2016 г. по гр. д. № 3532/2015 г., ІI г. о.; Р № 152 от 15.10.2019 г. по гр. д. № 4181/2018 г., I г. о. и др./, когато третото лице, установило фактическа власт върху имота, няма качеството на съсобственик (сънаследник), и доколкото основанието, на което почива владението на това чуждо на съсобствеността лице, изключва да владее за някой от собствениците, презумпцията на чл.69 ЗС намира изцяло приложение, както е приел и въззивният съд. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация сумата 1500 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,