Определение № 203 от 26.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 2993/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените срещу И. З. и А. П. главни и евентуални искове по чл. 240, ал. 2 ТЗ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, причинени на банката с действия/бездействия на ответниците в качеството на нейни администратори, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ответниците оспорват жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК касационната инстанция прие следното.

Съобразно изложеното в исковата молба и в депозираната по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК молба вредата, чието обезщетяване се претендира, се твърди да е настъпила по повод сключването от страна на ответниците, в качеството на администратори на банката, на договор за кредит с трето лице и се изразява в усвоената от кредитополучателя сума по кредита.

Конкретните действия, респ. бездействия, на които ищецът се е позовал като причинили вредата, са посочени като: 1) сключване на договора при липсата на документи (конкретно посочени) в отклонение от конкретни правила по утвърдения Правилник за кредитната дейност на банката и по сключените между банката и ответниците договори за управление; 2) сключване на договора за кредит и разрешаване на усвояването му без „реални“ обезпечения, а именно: а) встъпване на трето лице в дълга, б) учредяване на особен залог по реда на ЗОЗ върху вземания на същото трето лице по разплащателните му сметки в банката и в) учредяване на залог върху вземания на кредитополучателя по негови разплащателни сметки в банката и негови вземания срещу трето лице; 3) непредприемане на съответни действия за защита интересите на банката, описани като „да оценят степента на обезпеченост на кредита, да поискат предоговаряне, преструктуриране на кредита, да поискат едностранно обявяване за изискуемо преди срока цялото на кредитно задължение и др. действия за защита интересите на банката.“, без друга конкретизация.

Първоинстанционният съд е квалифицирал предявените искове по чл. 240, ал. 2 ТЗ, като е изложил подробни съображения, че разпоредбата на чл. 57, ал. 3 ЗБН не урежда специална отговорност на самостоятелно основание на администраторите на банката, а следва да се тълкува във връзка с определението за „администратор“ по § 1, т. 2 ЗБН като обхващаща различните видове отговорност на администраторите съобразно възможните различни техни правоотношения с банката.

За да намери исковете за неоснователни, въззивният съд, въз основа на приетите за установени обстоятелства, е приел от правна страна, че предмет на преценка в случая са единствено действията на ответниците, изразяващи се в подписване на договора за кредит и на съпътстващите го договори (за учредяване на залози и за встъпване в дълг), доколкото други техни действия не са установени. Приел е, че не са съществували нормативно установени задължения на ответниците (в частност по ТЗ и ЗКИ), поради което сключването на договорите не е в нарушение на закона.

По-нататък съдът е приел, че обсъжданите действия на ответниците не противоречат и на правилата, установени с утвърдения Правилник за кредитната дейност на банката. Съгласно тези правила обработката на документите по кредита се извършва от кредитен специалист, а правният анализ – от юрисконсулт. Поради това в качеството си на членове на управителния съвет ответниците са имали задължения единствено за обсъждане на предложената сделка въз основа на предоставените им от другите служители документи и становища, но не са имали задължение да следят дали тези служители са спазили установените правила, дали са налице обезпечения, нито да упражняват текущ и последващ контрол по отпускането, усвояването и погасяването на кредита, доколкото тези действия с правилника са били възложени на други служители.

Приел е също, че не е налице и нарушение на задълженията на ответниците по сключените от тях договори за управление, вкл. предвид липсата на доказателства ответниците да са разполагали, преди или след сключване на договора, с информация за констатирани проблеми, рискове или други обстоятелства, според които решението им за сключване на договора да се счете за незаконосъобразно, необосновано, нецелесъобразно или рисково.

Съдът освен това е приел и че противоправност на действията на ответниците не може да бъде обоснована и с неполагане на грижата на добрия търговец предвид липсата на доказателства какви конкретни действия ответниците е следвало да предприемат, както и съзнателно или несъзнателно да са неглижирали някакви обстоятелства или информация от значение за кредита.

Независимо от изложените съображения за липса на противоправност първоинстанционният съд е приел също, че не е налице и настъпила за банката вреда. Приел е, че са били предоставени предвидените в договора за кредит обезпечения. Отделно е приел, че след като сумата по усвоения кредит е била преведена по сметка в същата банка на встъпилия в дълга съдлъжник (за погасяване на негови вземания към кредитополучателя), вероятно (при липсата на доказателства сумата да е била преведена в друга банка) същата е останала блокирана при поставянето на банката под надзор и поради това не може да се направи обоснован извод, че чрез отпускане на този кредит активите на банката реално са намалени или че за нея е настъпила вреда.

В подкрепа на извода си за липса на вреда съдът е посочил също възможността на банката да събере дължимите суми от кредитополучателя въз основа на вече издадените срещу него заповед за изпълнение и изпълнителен лист.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил изцяло мотивите на първоинстанционния по реда на чл. 272 ГПК.

По оплакванията в жалбата е изложил съображения, че твърдяната непълнота на документацията по кредитното досие не може да бъде възложена в тежест на ответниците, тъй като проверката за съответствие с правилата на банката не е била тяхно задължение. Същите не са имали и задължение за анализ на риска, доколкото това съгласно Правилника за кредитната дейност е било ангажимент на точно определени други служители на банката.

Приел е също, съобразно възраженията на ответниците, че същите не са имали задължение за пряк контрол върху всеки един елемент от цялостния процес по сключването на договора за кредит, доколкото техните контролни задължения съгласно договорите за управление са имали за предмет единствено създаването на организационна структура и вътрешни правила, както и възлагането на функции на конкретни структурни звена.

Приел е за неоснователни и оплакванията във връзка със съпътстващите договори за обезпечения, като е посочил, че осигуряването на достоверна дата и вписването на договора за залог в ЦРОЗ е задължение на служителите на правната дирекция, а преценката на финансовото състояние на съдлъжника „КИК Дизайн“ ООД и на адекватността на обезпечението е била отговорност на дирекция „Кредитен риск“ при липсата на данни, сочещи на критична степен на риска и при положение, че предвидените в договора за кредит обезпечения са били учредени в деня на сключването му и на следващия ден. Посочил е, че във връзка с последващото плащане от страна на третото лице ДФ „Земеделие“ по сметка на кредитополучателя в друга банка с оглед датата на извършването му не ответниците, а синдиците са имали задължението да предприемат необходимите действия за реализиране на запора върху това вземане. В обобщение съдът е приел, че доколкото е налице претърпяна от банката вреда като последица от непогасения кредит, то не е доказано вредата да е резултат от действията на ответниците.

Допускането на касационно обжалване се обосновава с основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Общо формулираното в изложението изявление, че „...обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като с него са нарушени принципите на справедливост, състезателност и равнопоставеност на страните в гражданските отношения и в гражданския процес...“ при пълната липса на конкретни аргументи за обосноваване на очевидна неправилност съгласно горепосочения смисъл на понятието (доколкото касационната инстанция не следи служебно за правилността на въззивното решение изобщо, а само за пороците, на които жалбоподателят се е позовал, поради което последният, независимо че е освободен от задължението да обосновава някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва съобразно диспозитивното начало да посочи точно основанието за неправилност, на което се позовава) представлява единствено голословен израз на недоволство от въззивното решение, който не е от естество да обоснове допускане на касационно обжалване. Поради това основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени въпросите:

• нормата на чл. 57, ал. 3 ЗБН урежда ли специална имуществена, договорна или деликтна отговорност, представляваща самостоятелно основание за реализиране отговорността на бившите администратори на банка в несъстоятелност или тази отговорност следва да се търси по реда, уреден в отделни други закони от действащото в страната право;

• има ли в конкретния случай наличие на вредоносно противоправно деяние – действие или бездействие на ответниците, в качеството им на администратори на банката в несъстоятелност;

• налице ли е причинно-следствена връзка между противоправното деяние на ответниците и причинената с него вреда.

Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивния съд, обосновани с липсата на противоправност на поведението на ответниците и с отсъствието на вреда. Въпросът би бил релевантен при отхвърляне на иска по съображения, извлечени от нормата на чл. 240, ал. 2 ТЗ (съобразно възприетата от инстанциите по същество квалификация), които обаче не биха обосновали неоснователност на иска при различна квалификация по чл. 57, ал. 2 ЗБН. С оглед изложените от въззивния съд решаващи мотиви такава разлика не е налице, поради което въпросът не може да бъде приет за обуславящ.

Другите два въпроса също не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като така, както са формулирани, същите са от фактическо, а не правно естество и се отнасят до правилността на въззивното решение, която не е предмет на настоящата фаза на касационното производство.

Независимо от горното, и по отношение на трите въпроса не е обосновано наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и липса на практика на касационната инстанция, нито наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.

На основание чл. 71, ал. 1 ГПК вр. чл. 57, ал. 6 ЗБН и чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „КТБ“ АД (н) следва да заплати за сметка на масата на несъстоятелността държавна такса за касационното производство в размер на 30 лв., както и възнаграждение на упълномощения от ответниците адвокат в размер на 9430 лв.

С тези мотиви съдът