Определение № 50072 от 15.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 305/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото Община Сунгурларе против решение № 67/04.11.2021г. по в. т. д. № 174/2021г. на Апелативен съд – Бургас, с което се потвърждава решение № 188/31.05.2021 г. по т. д. № 463/2020 г. на Окръжен съд - Бургас в частта, с която са уважени предявените от „ВЙНС 78” ЕООД против общината осъдителни искове за следните суми, дължими по т. III от Споразумение № 455/20.12.2017г. за разсрочване на парични задължения по договор № 161/ 22.12.2011г. за продажба на дървесина на корен и възлагане на маркиране на насаждения и дървета за сеч: 156 132,79 лева - главница, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяването на иска на 26.11.2020г. до окончателното й изплащане; 38 122,42 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 1.07.2018г. - 25.11.2020г. Касаторът излага становище, че общината е доказала в условията на пълно, главно и насрещно доказване, че договорените с процесния договор № 161, респ. със споразумение № 455 прогнозни количества добив на дърва вече са реализирани от ищеца по делото / дори с 1000 куб.м. повече/, които доказателства не са били оспорени от ищеца. Твърди се, че апелативният състав не съобразил факта, че по делото е доказано, че количествата договорени и продадени дърва са усвоени от ищеца, поради което не му се дължи връщане на авансово заплатените суми, тъй като е реализирал /отсякъл, извозил и продал/ договорените количества дървен материал. В тази връзка касаторът се позовава на съдържанието на писмо с изх. № РДГ03-3350 от 28.04.2021г. на ИАГ - РДГ - Бургас /официален документ, обвързващ съда със своята доказателствена сила/ и действащата НАРЕДБА № 8 от 5 август 2011г. за сечите в горите, където детайлно се разяснява при какви предпоставки, кога и на какво основание се издава позволително за сеч, при наличието на какви документи и как протича процеса по реализиране на сеч и добивите - чл. 54 и 55. В същата наредба се сочи, че чрез интернет базирана платформа се издава, контролира и отнема позволителното за сеч, като в в чл. 62 се посочва и кога и при какви предпоставки се извършва и самото освидетелстване на сечището, след приключване и извозване на добивите. Апелативният съд не се е съобразил при анализа на процесните споразумения и „Приложение № 1“ към Споразумението за разсрочване на парични задължения, че в ответната община са осчетоводени само част от реализираните добиви, поради факта, че самият ищец е длъжен по договор да съобщава количествата, но въпреки това не е дал информация и документи за добивите, установяващи реалното количество, като последното се установява от справката на ИАГ – София. Решаващият състав не е отчетен и факта, че от 2014г. до 2017г. няма фактурирано каквото и да е количество добиви от процесните подотдели от страна на ищеца, но той е реализирал добиви по договор № 161, съобразно справката от ИАГ. Общината поддържа, че процесното споразумение № 455 е нищожно, поради липса на предмет - на облигационно задължение, тъй като правото на ищеца вече се е реализирало и е погасено, поради изпълнение и извършени добиви на дървесина от процесните подотдели. Касаторът претендира присъждане на направените съдебно-деловодни разноски. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „ВЙНС 78” ЕООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Намира, че обжалваният съдебен акт да е в унисон с трайната практика на Върховните съдилища, включително и относно формулирания от касатора процесуален въпрос. Предходните инстанции задълбочено са изследвали всички относими към правния спор доказателства и са се произнесли със съдебни актове при пълно съответствие с установената фактическа обстановка. Сочи, че в приложените като писмено доказателство справки от Министерството на земеделието и горите, Регионална дирекция по горите - Бургас името на ищеца, както и въпросния договор № 161 не са посочени, поради което е невъзможно данните в тях да бъде свързана по какъвто и да е начин с ищцовата страна. Претендира присъждане на направените деловодни разноски пред касационната инстанция съгласно договор за правна помощ и списък за разноските за 9600 лева. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Предявени са обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, вр. чл.288 ТЗ. Апелативният състав е приел, че страните са сключели на 22.12.2011г. на договор № 161 за продажба на дървесина на корен и възлагане на маркиране на насаждения и дърва за сеч, по силата на който продавачът - Община Сунгурларе, се задължава да прехвърли на купувача – дружеството-ищец, собствеността върху дървесина на корен, в съответни отдели на общински горски фонд, която купувачът, в определен срок, ще маркира, добие и извози, срещу заплащане на договорената между страните цена от 325 800 лева, част от която платима авансово, при подписване на договора, а останалата част, платима на равни месечни вноски за времето от юни до декември 2012г. Безспорно по делото е и, че към посочения краен срок, купувачът по договора е изплатил цената в цялост. Съдът е обсъдил представеното Споразумение № 450/08.12.2015г., в установителната му част на което контрагентите са посочили, че съществува разлика между платената цена и стойността на добитото (усвоено) количество дървесина, като са уговорили право на „ВИНС 78” ЕООД да добие допълнителни количества дървесина до изчистване на финансовите задължения на общината. Дружеството е поддържало, че такъв допълнителен добив не е осъществяван. Със следващо Споразумение № 455/20.12.2017г. страните са признали съществуващо задължение на Община Сунгурларе по процесния договор в размер на 201 104, 94 лева с ДДС, като част от общ дълг на общината, формиран и от възникнали на други основания вземания. По отношение на задължението по договор № 161 в размер на 161 132,79 лева с ДДС е постигнато съгласие сумата да бъде изплатена еднократно или на части, по банков път по сметката на „ВЙНС 78” ЕООД в срок до 30.06.2018г. „ВЙНС 78” ЕООД признава, че е получил по това споразумение плащане на 01.03.2018г. на сума в размер на 5000 лeва. Съдът е приел, че искът на дружеството се основава на Споразумение № 455/20.12.2017г. Апелативният състав е счел, че процесното Споразумение № 455 разкрива белезите на договор за спогодба, уреден в чл.365 ЗЗД. С оглед на това е приел, че единствено порок във волеобразуването при договарянето по спогодбата, може да накърни създадената въз основа на нея договорна връзка и да препятства реализирането на правата по нея. Посочил е, че инвокираните за пръв път във въззивната жалба възражения за нищожност на споразумението, поради накърняване на добрите нрави, са преклудирани. Също така е намерил, че останалите възражения срещу валидността на споразумението (твърдения за действия без представителна власт от кмета на общината; за договаряне по прекратен договор; за договаряне след погасяване по давност на вземането) не представляват уредени в закона основания за нищожност. Същевременно решаващият състав е счел за неоснователно оплакването за извършени действия без представителна власт при сключване на спогодбата от името на общината, тъй като, на основание чл.44, ал.1, т.1 ЗМСМА, кметът на общината ръководи цялата изпълнителна дейност, а съгласно т.15 на същия текст, той представлява общината пред всички физически и юридически лица, поради което може да сключва всякакви съглашения с обвързваща за общината сила. Въззивната инстанция е намерила за неоснователен и доводът, че към датата на споразумението - 20.12.2017г., вземането на търговеца към общината е било погасено по давност, тъй като правната природа на спогодбата дава възможност да се поемат и несъществували до този момент задължения и съответно по аргумент от по-силното основание съдът е заключил, че това важи и за задължения спрямо които срокът на погасителната давност е изтекъл. На последно място, съдът е приел за неустановено, договорът от 22.12.2011г. да е бил прекратен или развален, поради което е намерил и това възражение за неоснователно. Въззивният състав е счел за неотносимо за спора позоваването от страна на Община Сунгурларе на приетата от първата инстанция справка от Регионална дирекция по горите - Бургас към Министерство на земеделието, храните и горите, за издадени позволителни за сеч и протоколи по процесния договор, за периода 1.01.2012г. — 31.12.2012г., с цел доказване на пълно изпълнение по договора. Аргументирал се е, че твърдяното нарушено право на дружеството, защита на което се претендира в настоящия процес, се основава на спогодбата, като самостоятелно правоотношение, като извън предмета на произнасяне на съда е изпълнението на договора за добиване на дървесина. Посочено е, че предвид самостоятелния характер на споразумението, предхождащото спогодбата положение е загубило правната си релевантност, поради конститутивния материалноправен ефект на новата обвързаност. Въз основа на констатираното крайният извод на съда е за основателност на претенцията в предявения размер от 156 132,79 лева, при приспадане на извършеното извънсъдебно плащане. Решаващият състав е намерил за основателен и иска за присъждане на обезщетение за неточно във времето изпълнение на паричното задължение, поето по спогодбата, в размер на законната лихва от настъпване изискуемостта - падежа, уговорен в споразумението - 31.12.2018г., до деня, предхождащ завеждането на исковата молба - 25.11.2020г. Съответно е посочил, че пресметната по правилата на чл.86, ал.1 ЗЗД и ПМС № 426 от 18.02.2014 г. с лихвен калкулатор мораторна лихва, възлиза на 38 125,47 лева. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е посочен следният правен въпрос, за който се поддържа, че е значим за изхода на делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда: Какъв следва да бъде обхвата на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал? Твърди се противоречие на обжалвания акт с решение № 216/04.01.2011г. по т. д. № 87/2010г. на II т.о. на ВКС. Касаторът се позовава на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол, тъй като в конкретния случай, предвид мотиви на въззивната инстанция, не е обусловил изхода на спора. В обжалваното решение съдът е приел, че доказателството, във връзка с което е поставен въпросът, е неотносимо за спора, тъй като предмет на делото не е изпълнението на договора за продажба на дървесина, а изпълнението на последваща спогодба между страните, която има конститутивно (а не установително) действие, поради което „предхождащото спогодбата положение е загубило правната си релевантност“. Видно е, че съдът по същество е приел, че дори въз основа на доказателството да се установява, че има пълно изпълнение на договора за продажба на дървесина, този факт е ирелевантен за сключената след това спогодбата, на която се основава претенцията, предвид конститутивния й характер. Ето защо, въпросът, свързан с представеното доказателство във връзка с изпълнението на договора за продажба, сам по себе си не може да обуслови промяна на изхода на спора. Във връзка с решаващите мотиви на въззивната инстанция, които именно са предопределили изхода на спора – относно характера на спогодбата и нейното правно действие, липсва поставен от жалбоподателя въпрос, а с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, този въпрос не може да бъде служебно формулиран от ВКС. Предвид липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед гореизложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, като на ответника по касацията следва да се присъдят направените от него за настоящото производство разноски в размер на 9 600 лева – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд