Определение № 1035 от 01.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2637/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Я. С. и „Криста“ ЕООД срещу решение № 372 от 01.04.2024 г., постановено по гр.д. № 2564/ 2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14-ти състав, в частта, с която е потвърдено решение № 40 от 13.04.2023 г., постановено по гр.д. № 112/2021 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в частта, с която е признато за установено, че Б. Я. С. и „Криста“ ЕООД дължат солидарно на „Юробанк България“ АД сумата от 135 692, 71 евро, представляваща главница по договор за кредит № 419/R/2007, сключен на 14.03.2007 г. и пет броя анекси към него, ведно със законната лихва от датата на постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК в съда на 25.07.2019 г. до окончателното й изплащане, сумата от 3 111, 29 евро, представляваща възнаградителна лихва съгласно чл. 9, ал. 1 от договор за кредит № 419/R/2007, сключен на 14.03.2007 г. и пет броя анекси към него, начислена за периода 20.01.2016 г. до 02.09.2016 г., сумата от 974, 08 евро, представляваща наказателна лихва за забава съгласно чл. 9, ал. 2 от договор за кредит № 419/R/2007, сключен на 14.03.2007 г. и пет броя анекси към него, начислена за периода 20.01.2016 г. до 02.09.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК на 05.09.2019 г. по ч.гр.д. № 2010/2019 г. по описа на РС – Благоевград. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалните правила, на материалния закон, както и че е необосновано. Касаторите поддържат, че апелативният съд не се е произнесъл по въведеното в процеса от тях възражение, че анекс № 1 от 14.04.2011 г. към процесния договор за банков кредит е нищожен, тъй като е сключен при използване на заблуждаваща търговска практика, което води до неговата неравноправност. Те заявяват, че единствената причина да подпишат анекса, като кредитополучатели по банковата сделка, е това, че са били уведомени от банката, че са просрочили своите задължения, която информация се доказва, че е невярна. Считат, че изводът на въззивния съд, че банката е събирала само дължими суми за възнаградителна лихва по кредита, противоречи на събраните доказателства. От заключението на приетата по делото допълнителна съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/ се установява, че кредиторът е увеличил едностранно фиксираната в договора надбавка, от която се формира размерът на лихвата, което самият съд посочва, че е в разрез с договорните съглашения между страните, поради което част от начислената от банката лихва не е била дължима и средствата, престирани от кредитополучателите в изпълнение на задълженията по договора, не е следвало да се отнасят за нейното погасяване, а за погасяване само на валидно възникнали техни задължения. В резултат на този си неправилен извод апелативният съд не е определил правилно и размера на неплатените задължения за главница, възнаградителна лихва и неустойка, чийто точен размер е изчислен при отговор на задача 3.4. от заключението на изготвената по делото основна ССЕ. При съобразяване на тези изчисления се установява както това, че към датата на подписване на анекс № 1 от 14.04.2011 г. кредитополучателите не са имали неплатени задължения по договора за кредит, така и това, че към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е била налице една от предпоставките за това по чл. 60 ЗКИ – неизпълнение от кредитополучателя на негово задължение по договора за кредит. Претендира присъждане на разноски. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите се позовават на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като формулират два въпроса, по които считат, че има произнасяне от въззивния съд. Поддържат и основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита касационната жалба за неоснователна. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане са установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, имащи за предмет установяване дължимостта на вземания, които са възникнали за ищеца „Юробанк България“ АД към ответниците Б. Я. С. и „Криста“ ЕООД по сключен договор за кредит. Заключил е, че по делото се доказва, че между „Юробанк България“ АД и физическите лица Б. С. и К. С., като кредитополучатели, е сключен договор за кредит. Изложил е съображения, че кредитополучателите имат качеството на потребители по тази сделка, защото са третирани от кредитора като такива и не е доказано, че при сключването й са действали в рамките на своя търговска или професионална дейност, поради което се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП. Посочил е, че с анекс към договора ответникът „Криста“ ЕООД се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателите за изпълнение на задълженията им по сделката. Счел е, че с анекс № 1 от 14.04.2011 г. към договора за кредит страните са се съгласили да променят размера на възнаградителната лихва и начина, по който тя се изчислява, като от постигнатата уговорка е ясно, че този размер се определя въз основа на лихвен процент, чиято стойност към момента на подписване на анекса е конкретно посочена - от 11, 401 %. С оглед на това въззивният съд е приел, че тази уговорка не е неравноправна и трябва да бъде зачетена в отношенията между страните. Извършил е служебна проверка за неравноправност и на останалите клаузи, които са част от съдържанието на сключения договор, при която е направил извод, че неравноправна и оттам нищожна е клаузата на чл. 2, ал. 5 от анекс № 1 от 14.04.2011 г., с която е предвидено, че банката има право едностранно да променя лихвения процент, но че тя не влияе на процесните отношения, тъй като за времето след подписване на анекса банката е прилагала изрично уговорения в него размер на възнаградителната лихва и не го е увеличавала едностранно. В решението е посочено, че въпреки че по делото е доказано, че до подписване на анекса банката е увеличавала фиксираната надбавка, която участва във формирането на лихвения процент, от който се изчислява възнаградителна лихва, което е в разрез с постигнатите между страните договорки, не се е стигнало до събиране на недължими суми. Това е така, тъй като от заключението на изготвената допълнителна съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/ се установява, че крайният лихвен процент, прилаган от банката, през по-голямата част от времето е напълно съответен на размера на възнаградителната лихва съгласно уговорката, постигната в договора, изчислен при съобразяване на действителните стойности на другия компонент, формиращ лихвата, който е индекса EURIBOR, а през периодите, през които не е съответен, прилаганият от банката такъв е в по-нисък размер от уговорения. Въззивният съд е заключил, че клаузата от анекс № 1 от 14.04.2011 г., с която е предвидено, че просрочената към неговото подписване лихва се капитализира към главницата и върху нея се дължи възнаградителна лихва, е нищожна, като противоречаща на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Приел е, че с останалите уговорки от този анекс кредитополучателите не са поставени в неизгодно положение. Посочил е, че няма доказателства, че кредитополучателите са били противоправно принуждавани да подпишат анекса, поради което той е действителен, с изключение на признатата за нищожна клауза за капитализиране на лихвата към главницата. С оглед на тези изводи съдът е кредитирал изчисленията на размера на неплатените задължения, направени в заключението на допълнителната ССЕ, при които вещото лице не е зачело капитализацията на лихва към главница въз основа на нищожната клауза от анекс № 1 към договора за кредит. Въз основа на тях е приел, че към датата, на която от банката е отправено изявление до кредитополучателите за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е била налице обективната предпоставка за възникване на това право, а именно неплатено в срок задължение. Предвид изложеното е заключено, че в полза на ищеца са възникнали и не са погасени вземанията към ответниците за получаване на сума от 135 692, 71 евро, представляваща главница по договора за кредит, на сума от 3 111, 29 евро, представляваща възнаградителна лихва по договора за кредит и на сума от 974, 08 евро, представляваща неустойка за забава, както е счел и първоинстанционният съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поставят два въпроса, които заявяват, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили решаващите изводи за основателност на предявените срещу тях искове, като по отношение на единия се поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а на другия – това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият от тези въпроси е: Действително ли е договорно съглашение за измененията на условията на основния договор, когато за сключването му кредиторът е използвал нелоялна и конкретно заблуждаваща търговска практика по чл. 68г, ал. 4 ЗЗП вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП или същото не поражда правни последици, тъй като заблуждаващата търговска практика е основание съглашението да бъде квалифицирано като неравноправно с произтичащите правни последици по чл. 146, ал. 1 ЗЗП? Този въпрос е свързан с тълкуване на конкретни разпоредби от Закона за защита на потребителите във връзка с правилата, установени в него, касаещи нелоялни търговски практики, неравноправни клаузи в потребителските договори и действителността на целия договор, в който се съдържат такива клаузи, поради което има характера на правен. Доколкото от ответниците в производството е направено възражение за нищожност на анекс № 1 от 14.04.2011 г. към договора за кредит, от който са възникнали предявените в процеса вземания, като сключен при използване на заблуждаваща търговска практика, което води до неговата неравноправност и нищожност, то трябва да се приеме, че този въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело. В обжалваното решение обаче въззивният съд не се е произнасял по това дали установяването на предприета от кредитора заблуждаваща търговска практика при сключване на договор с потребител води до неравноправност на някоя или някои клаузи от неговото съдържание, както и дали такава неравноправност води до нищожност на целия договор. Това е така, тъй като той е направил извод, че по делото изобщо не е доказано да са осъществени фактите, на които ответниците основават възражението си за сключване на анекс № 1 от 14.04.2011 г. при използване на заблуждаваща търговска практика, които са, че кредитополучателите, имащи качеството на потребители, са били заблудени от кредитора, че имат просрочени задължения към датата на подписване на този анекс и че това ги е мотивирало да се съгласят с предвидените в него по-неблагоприятни за тях условия. Апелативният съд е счел, че до датата на сключване на оспорения анекс банката не е събирала от кредитополучателите недължими суми за изпълнение на задълженията им по договора за кредит, което означава, че и информацията, която е имала и е предоставила за това каква част от тези задължения са погасени и каква не, отговаря на обективната действителност. След като по поставения от касаторите въпрос липсва произнасяне в обжалваното решение, трябва да се приеме, че той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на този акт до касационно обжалване. В допълнение следва да бъде посочено, че при обосноваване на допълнителното основание за допускане на решението на въззивния съд до касационен контрол по този въпрос касаторите се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като заявяват, че разрешенията, дадени в обжалвания акт, противоречат на едно решение на Съда на Европейския съюз /СЕС/ - Решение на СЕС от 15 март 2012 г. по дело С-453/10. За да мотивират това противоречие, те възпроизвеждат неточно какво е даденото от СЕС тълкуване по въпроса дали установяването на нелоялния характер на една търговска практика при сключване на договор води до неравноправност на конкретна клауза от него и дали това се отразява на действителността на целия договор. В решението на СЕС не е дадено тълкуване, че използването от по-силната страна в правоотношението на заблуждаваща търговска практика е основание извършеното въз основа на нея договаряне да се квалифицира като неравноправно и нищожно, както се поддържа от касаторите. В него е прието, че нелоялният характер на една търговска практика представлява само един от елементите, на които по силата на чл. 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на конкретна договорна клауза, но няма произнасяне, че това води непременно и само по себе си до извод за неравноправност. В решението е посочено още, че установяването на нелоялния характер на търговска практика не се отразява непосредствено на преценката дали целият договор за кредит е действителен по чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13, което е обратното на развитата от касаторите теза. С оглед горното се налага изводът, че по отношение на първия от поставените въпроси не е налице нито общото, нито допълнителното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Вторият, формулиран от касаторите въпрос, по който считат, че се е произнесъл въззивният съд, е: Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото? Този въпрос е процесуалноправен, отнасящ се до задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото, като той е и обуславящ за изхода на спора. По него е налице формирана съдебна практика, която е както тази, посочена от касаторите, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192/29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че Софийски апелативен съд не е обсъдил оплакванията на ответниците, направени във въззивната жалба, че анекс № 1 от 14.04.2011 г. към договора за кредит е нищожен поради неравноправност, както и че документи, които са съобразени при изготвяне на допълнителната ССЕ, не са представени по делото. От мотивите на обжалвания акт обаче се установява, че в него въззивният съд е разгледал възражението на ответниците за нищожност на анекса, като е приел, че той не е нищожен в цялост, а нищожни са само две клаузи от него – едната е тази за капитализиране на лихвата към главницата, която противоречи на закона, а другата е тази, даваща право на банката едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, която е неравноправна. В решението са изложени и съображения защо съдът кредитира конкретни изводи и изчисления на вещото лице в заключението на изготвената от него допълнителна ССЕ и какви факти се установяват от тях. С оглед на това трябва да се приеме, че в обжалвания акт въззивният съд е направил самостоятелни фактически изводи за това какви обстоятелства се доказват от събраните в производство доказателства, както и се е произнесъл по правоизключващото възражение на ответниците за нищожност на сключен анекс, с който се изменя част от съдържанието на процесния договор за кредит. Ето защо това решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за неговото допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. С позоваването си на това, че по делото не са приети като доказателства конкретни документи, въз основа на които е изготвено заключението на допълнителната ССЕ, касаторите всъщност заявяват, че съдът не е трябвало да го кредитира в тази негова част, в която изводите на вещото лице са основани на такива документи. Това представлява въвеждане на оплакване за необоснованост на изводите на съда, че от заключението се установяват релевантни към предмета на правния спор факти, т.е. за наличие на порок, водещ до неправилност на постановеното решение. По това оплакване касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържат, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. За да мотивират наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторите сочат, че решението е необосновано, защото част от изводите на въззивния съд противоречат на правилата на формалната логика, които са тези, че анекс № 1 от 14.04.2011 г. към договора за кредит е индивидуално уговорен, че не се установява кредиторът да е събрал от кредитополучателите недължими суми за лихви, както и че следва да се кредитират изчисленията, направени в заключението на допълнителната ССЕ, вместо тези в това на основната експертиза. Тези оплаквания обаче сочат на необоснованост на решението в проявната форма на този порок, която представлява касационно основание за обжалване на решението като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на изискуемата съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по-тежка форма на порока необоснованост. Освен това те не са установими само от мотивите на обжалваното съдебно решение, без да е необходимо да се разглеждат събраните в производството доказателства и да се прави извод за това какви обстоятелства се установяват от тях. От съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви не може да се приеме, че той е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика при формиране на изводите си за това какви факти приема за доказани по делото и какво е тяхното значение за възникване и съществуване на предявените вземания до конкретен размер. Ето защо обжалваният съдебен акт не е очевидно неправилен и неговото касационно обжалване не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 372 от 01.04.2024 г., постановено по гр.д. № 2564/ 2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14-ти състав. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК разноски се следват на ответника по касация, който е направил искане за тяхното присъждане. Те са в размер на 150 лв. - възнаграждение за защита от юрисконсулт в касационното производство, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение