Определение № 60572 от 28.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 93/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Юробанк България“АД, [населено място] против решение № 84 от 23.09.2020 г. по т.д. № 194/2020г. на Бургаски апелативен съд. Ответниците по касация – К. Н. В. и П. С. В., чрез назначеният им особен представител – адв. П. В. са на становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си –адв. Д. М. е поддържал, че решението е очевидно неправилно поради това, че съдът признал дължимост на размерите на наказателната и възнаградителна лихви с 475.52 шв.ф. повече от присъдените а оставил решението на първостепенния съд в сила, а освен това смятал, че следва да бъде присъден и пълният претендиран с исковата молба размер, за „ което бил изложил доводи пред долните инстанции и в касационната жалба“. Поддържал е и основание по чл.280,ал.1, т.1 ГПК. Страната подробно е развила оплакване за неправилност на приетото от съда, че клаузата „за валутния риск не била на ясен и разбираем език“. Така е поставила въпроса – „ На ясен и разбираем език ли е клаузата на чл.22 от процесния договор, съобразявайки се с решенията на СЕС.“ Поддържано е, чрез бланкет към касационната жалба, че съдът „ погрешно“ приел, че кредитът е в лева и към сключване на договора банката могла да прогнозира движението на курса в швейцарски франка. В тази връзка пространно са развити оплакванията на касатора за неправилност на съдебният акт. Изложено е разбирането на страната, че кредитът бил в конкретна валута, а сметките на ответницата по касация били в същата валута, разгледан е валутния риск и промените в курса на валутите..Поддържано е още основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК като е сочено противоречие с решение по дело С-186/16 СЕС, Директива 93/13/ЕО и е обсъдена тази практика, като е посочено, че съставът, а и много други състави на съдилищата неправилно я тълкуват. Страната я е тълкувала в смисъл, че преценката на неравноправния характер на дадена клауза трябва да се прави към определен момент, при отчитане на всички обстоятелства и за които доставчикът е можел да знае към този момент. Според касатора, така изрично се посочва, че на „кредитополучателя се предоставя наличната информация към момента на сключване на договора“. Страната е поставила въпроса – „ Какво означава една валута да е стабилна.“ Разгледано е съотношението на лева към долара и е посочено, че банката не е в състояние да направи прогноза за 15 години напред при динамика в движение на валутните курсове. Заявено е, че задължение на решаващия съд било да изясни обстоятелствата дали кредитополучателя бил разбрал клаузите на договора и дали те са съставени на ясен и разбираем език.Това според касатора „било част от служебната му проверка“. Така е направен извод, че освен „основанието по т.3, на чл.280, ал.1 ГПК, това било основание и по т.2 на същата алинея“. Поставени са множество въпроси, необосновани като допълнителен критерий, свързани с изложението относно рамките на служебна проверка и задълженията на съда да изяснява обстоятелствата, свързани с неравноправността на клаузите. Поставени са и въпроси, свързани с допълнителното споразумение и клаузи от него, както и с наличието на анатоцизъм, както и дели има връзка между промяната на курса на швейцарския франк и промяната на БЛП. Всички въпроси според касатора били от „ занчение за разрешаване на спора“. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава извод за допускане на решението до касационно обжалване. Касаторът е поддържал третото основание по чл.280, ал.2 ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, тъй като обоснованото чрез довода за несъответствие между изразената в мотивите воля на състава и формирания диспозитив не съставлява довод по чл.280 ГПК въобще, а е такъв по чл. 247 ГПК и се разглежда в производство, различно от производство по чл.288 ГПК. Извън това и довода е фактически неверен, тъй като по отношение размера на претенциите, въззивният съд е съобразил изцяло изслушаната пред първостепенния съд счетоводна експертиза и по реда на чл.272 ГПК е препратил към неговите мотиви относно прихващането на насрещните задължения и размера на лихвата. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Общото твърдение, без обвързването му с поставен въпрос / който съставлява общо основание по смисъла на чл.280, абл.1 ГПК/, че решението противоречи на решение №67/19г. по т.д. 1392/18г. на ВКС, І т.о. относно извода направен с него, че „кредитите по подобни договори са отпуснати и усвоени в швейцарски франка“ не обосновава извод за валидно въведено основание за допускане на акта до касационно обжалване.Още повече, че както вече бе посочено липсва въведено общо основание, а и посоченото противоречие с извода цитиран от касатора не се установява. Този извод се налага поради това, че съдът не е приемал, че „договорът е сключен в лева“, а изрично цитирайки неговите клаузи е обосновал установеност на факта на поемане на задълженията на кредитополучателя в швейцарски франка и фактическото му погасяване в тази валута. Така посоченият факт е намерил отражение и върху изводите на състава относно вида и дължимостта на задълженията на кредитополучателя, изведени от договорките между страните. Съдът подробно е обосновал изводите си относно поемането на валутния риск изцяло от кредитополучателя, както и това, че декларацията на кредитополучателя, че е запознат с този риск не обосновава извод за яснота от последиците, при липса на прозрачно формулиране на условията. Същото е относимо изцяло и по отношение на подробно развитото оплакване за това, че съставът неправилно е приел, че клаузата за валутния риск не била на ясен и разбираем език, като следва да се отбележи, че поставения фактически въпрос, третиращ конкретния договор и доказването на изпълнението му не обосновава довод за валидно въведено общо основание, тъй като е фактически, а не правен. Следователно, страната не само не е формулирала правен въпрос във връзка с тези оплаквания, но и не е посочила допълнителен критерий. Оплакванията за неправилност на акта, не се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. Не се обосновава и наличие на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Страната отново не е обвързала това основание с конкретно поставен от нея въпрос, а е посочила общо, че решението противоречи на Директива 93/13 /ЕО и решения на СЕС. Касаторът не е обоснова разбирането си и в контекста на обобщеното съдържание на тези актове и разрешенията дадени с тях, с оглед общо поддържаното противоречие. Така по решение №С-186 на СЕС, преюдициалното запитване се е отнасяло до тълкуването на чл.3, пар.1 чл.4,пар.2 Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.С това решение е прието, че неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на договора при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът знае. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба и отчитайки по-специално експертната компетентност и познания на продавача или доставчика в случая банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута.Съгласно практиката в постановеното от Съда на ЕС решение от 14.03.2013г. по дело С-415/11г. M. A. срещу C. D E. de C., T. i M. /C./, с което във връзка с отправено преюдициално запитване относно тълкуването на приложимата и в случая и съобразена изрично от въззивният съд Директива 93/13г. на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори СЕС се е произнесъл, че чл.3, пар.1 от Директивата да се тълкува в смисъл, че понятието "значителна неравнопоставеност" в ущърб на потребителя трябва да се прецени като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липса на уговорки между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право. " Съгласно решение от 16.01.2014г. по дело С-226/12г., C. P. SA срещу Jose I. Menendez Alvarez "за да прецени евентуалното наличие на значителна неравнопоставеност, запитващата юрисдикция трябва да отчита характера на стоката или услугата, за които е сключен договорът, като вземе предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, както и всички останали клаузи от договора". Съобразно решение от 26.04.2012г. по дело С-472/10г., N. Fogyasztovedelmi Hatosag срещу I. Tavkozlesi Z.. "Националната юрисдикция, която в производството за преустановяване на нарушение се произнася по колективен иск от името на потребителите, предявен от определена в националното законодателство организация, следва да прецени с оглед на чл.3,пар.1 и 3 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори неравноправния характер на клауза, съдържаща се в общите условия по потребителски договори, с която продавач или доставчик предвижда едностранно промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали предвид всички съдържащи се в общите условия по потребителски договори клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите общи условия съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора.". Предвид транспонирането на посочената Директива в националното право на Република България /пар.13а,т.9 ДРЗЗП тълкуването на термина "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя" по чл.143 ЗЗП се извършва по смисъла на практиката на СЕС. Както бе посочено вече, решение № С-186, цитирано от касатора, преюдициалното запитване се е отнасяло до тълкуването на чл-.3, пар.1 чл.4,пар.2 Директива 93/13 ЕИО на съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Същото е относимо и по отношение на необходимостта тези клаузи да бъдат договорени на ясен и разбираем език. С оглед изложеното, и при съобразяване, че при постановяване на обжалваното решение, практиката на СЕС, е съобразена от въззивния съд, чийто извод за приложимост на разпоредбата на чл.143 ЗЗП е формулиран на базата на преценката му, че спорните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, при съобразяване, че същите не са ясни и конкретни, че липсват определени в договора обективни обстоятелства, обуславящи правото на банката да променя размера на базовия лихвен процент, както и че не е предвидена в договора възможност потребителят да се откаже свободно от същия при едностранно изменение на условията по него от страна на банката доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е неоснователен. Оплакването, че въззивният съд а и другите съдилища неправилно тълкуват решенията на СЕС са лишени от правна аргументация, поради което и не следва да бъдат съобразявани в хипотеза на основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което касаторът също така общо е посочил в края на изложението си без да го обвърже с така въведения довод. Поставените в края на изложението множество въпроси имат сходно съдържание и третират оплакването на касатора, че въззивният съд не е извършил служебна проверка за наличие предпоставки за установеност на неравноправни клаузи в договора, сключен между страните. Извън това, че така поставените въпроси са необосновани като допълнителен критерий, а и в по-голямата си част, същите са фактически и преповтарят оплакванията на страната в изложението, то същите са и фактически необосновани, като изведени от некоректна интерпретация на мотивите на въззивният съд / развити и в касационната жалба/. Или в случая, съдът е направил своите правни изводи за установяване неиндивидуалното договаряне на оспорените клаузи, установеност на твърдяното неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение. Нещо повече въззивният съд подробно и обстоятелствено е мотивирал изводите си по изброените от страната обстоятелства, като общо изразеното несъгласие с тези изводи не означава немотивираност на акта, нито несъобразяване със задълженията му като въззивен съд. Предвид изложеното, страната по така формулираните въпроси не обосновава извод за наличие на основен и на допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Общо посоченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага, че касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е развила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като не е изложила нито едни аргумент в подкрепа на разбирането си, за това, че е налице разглежданото основание. Тя не е обвързала противоречието с практиката на съдилищата / относимо към отменена процесуалноправна норма/ с основанието. Липсват каквито и да било доводи за неправилно формирана съдебна практика нуждаеща се от промяна. Или дори и да се приеме, че поставените въпроси са във връзка и с това основание и са релевантни / въпреки че са изцяло фактически и свързани със защитната теза на касатора и преповтарят вече разгледаните въпроси/, то налице би било само общо основание при необоснован допълнителен критерий. Освен това по поставените въпроси, свързани с критериите за определяне индивидуалните договорености, наличието на неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП, неравноправния характер на клаузите и наличие на хипотезата на чл.144 ал.1, т.1 ЗЗП и чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП спрямо банка като доставчик на финансова услуга е налице константна съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение №77/15г. по гр.д. №4452/14 на ВКС, ГК, III г. о.,решение № 424/15 по гр.д. №1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о. /посочено в раздел І от изложението/, решение №51/16 по т.д. №504/16г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №95/16г.на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/16 по т.д. №154/16г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №165/16 по т.д. №1777/16г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №201/17г. по т.д. №2780/15г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, съгласно която предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са - клаузата да не е индивидуално уговорена; да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл.144,ал.3, т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143,ал..1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. Така формираната практика изключва по разглежданите въпроси основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено от касатора като налично. Освен това, в съответствие с нея, въззивният съд, след като е дефинирал изискванията, наличието, на които води до извод за неравноправност, е приел,че за да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл.143,ал.1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Прието е също така в съответствие с цитираната практика, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. Съобразено е и това, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори, както и от правната природа на договора за банков кредит е изведена необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП. Именно тези разрешения са възприети и от въззивният съд с обжалваното решение. В тази връзка поради наличие на константна практика на ВКС, страната не може да обоснове валидно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед така депозираното изложение не следва да бъде допуснато касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение