Определение № 1159 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 665/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството ТУНАЙ ТУСЧУОГЛУ, ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 581 от 22.12.2022 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 590 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 260164 от 27. 06. 2022 г., постановено от Окръжен съд - Пловдив по т.д. № 55 по описа на съда за 2020 г., с което на свой ред на основание чл. 145 от ТЗ е осъден касатора да заплати на „МТБ-ХИДРАТЕХНИКА“ ООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 769677.96 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от касатора в резултат дейността му като управител на дружеството, а именно – подписване на договор за изработка от 24.04.2019 г. и на споразумение с нотариална заверка на подписите от 29.08.2019 г., чрез които е създал задължение на „МТБ-ХИДРАТЕХНИКА“ ООД към трето лице, впоследствие придобито чрез договори за цесия от самия Т. Тусчуоглу и управляваното от него дружество „ОЛИМПА“ ЕООД, ведно със законната лихва върху присадената сума, считано от датата на подаването на исковата молба – 22.01.2020 г. до окончателното плащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Твърди се незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, което според касатора има преюдициално значение за настоящото дело.

Критикува се споделянето от въззивния съд на мотивите на първоинстанционния такъв в частта им, приемаща нищожност на клаузата за неустойка по чл. 12 от процесния договор за изработка, като противоречаща на добрите нрави.

Оспорва се като неправилен извода на въззивния съд, че присъдената с обжалваното решение сума представлява имуществено ощетяване на дружеството – ищец в производството и ответник по касация, заради намаляване на активите му с твърдението, че касаторът е дарил на останалите двама съдружници в дружеството собствените си дружествени дялове на стойност 444600 лв. и това дарение е прието от тях с благодарност, по който начин двама съдружници са се облагодетелствали и са увеличили размера на капитала си в дружеството.

Излага се и оплакване, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви към решението си и не е извършил анализ на въведените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, което и съставлява основание за връщане на делото на същия съд за ново разглеждане.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материални въпроси, които са обуславящи за крайния изход на делото и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

С твърдението, че е материалноправен, се формулира въпроса: Какви са пределите на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск за обявяване на нотариален акт за нищожен, като противоречащ на добрите нрави, с който нотариален акт е придобит недвижим имот срещу поемане на дълг, произтичащ от нищожен договор?

По отношение основанието за допускане на касационно обжалване по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК се твърди, че по поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в решението си в смисъл, обратен на приетото от ВКС в:

• Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТ на ВКС /цитират се част от мотивите към т. 5 от същото, според които: „Налице е фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата. Противоречие между две съдебни решения има тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право. В този случай е налице тъждество в предмета на двете дела, който чрез решенията става и техен предмет. 3аконът изисква противоречие между решенията, т.е. между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на двете решения. Разглежданият фактически състав е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск - обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск - обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. 3а да възникнат предпоставките по разпоредбата, трябва да е налице съвпадение между страните, както и да съществува обективно тъждество на производствата, но за разлика от хипотезата, при която обективното тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети, в разглеждания случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него /преди решението, чиято отмяна се иска/ влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск.“/;

• Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС /цитират се част от мотивите към т. 2 от същото, според които: „При отхвърляне на частичния иск като неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният иск, се отрича цялото спорно право. Следователно СПН обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва със СПН и по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите факти. Тази позиция на ВКС е изразена в т. 9 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСТТК на ВКС –„обективните предели на СПН, когато правото е отречено, обхващат установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене“. Силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем според твърденията на ищеца.“/

Освен това общо се твърди, че решаването на поставения от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване въпрос ще допринесе за точното прилагане на Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като създаването на съдебна практика в тази насока ще доведе до еднакво тълкуване на материалноправните разпоредби, касаещи отговорността на управителя по чл. 145 от ТЗ.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че от фактическа страна не е спорно, видно е и от вписванията в ТР, че през целия период от 30.06.2008 г. до 31.12.2019 г. ответникът /настоящ касатор/, е имал качеството на управител на дружеството – ищец. Съдът сочи, че с исковата молба е представен протокол от ОС на съдружниците на дружеството – ищец, от 10.01.2020 г., в който протокол е отразено взето от общото събрание решение за завеждане на съдебно дело срещу бившия управител – ответника и касатор, с което е осъществена необходимата и абсолютна процесуална предпоставка за завеждането на процесния иск.

По съществото на иска въззивният съд е изложил, че по делото са безспорни и са отделени като такива с доклада на първоинстанционния съд /а се и установяват от събраните по делото доказателства/, редица обстоятелства, а именно: Участието на ответника като съдружник и управител в ищцовото дружество до края на 2019 г.; обстоятелството, че като управител на дружеството е сключил соченото в исковата молба споразумение от 29.08.2019 г. с турското дружество „ТГ ЯНЪ МАЛЗЕМЕЛЕРИ САНАЙИ ВЕ ТИДЖАРЕТ ЛИМИТЕД ШИКЕРТИ“, с което е поето задължение от името на дружеството - ищец за заплащане на неустойка в размер на 700000 лв.; образуването на изпълнително дело срещу ищеца за вземанията на турското дружество по споразумението; придобиването от ответника на правата на кредитора /взискателя/ по изпълнителното дело с договор за цесия от 06.11.2019 г., сключен с турското дружество; сключването на договор за прехвърляне на недвижим имот, собственост на ищцовото дружество във формата на нотариален акт от 08.11.2019 г.; подписването на споразумението от 06.11.2019 г., представено от ответника; сключването на договор за дарение на дружествени дялове, които ответникът притежава в ищцовото дружество.

Според съда от споразумението, сключено на 29.08.2019 г. между посоченото турско дружество и дружеството - ищец, чрез управителя му – ответника, приложено по първоинстанционното дело в заверено копие се установява, че страните са констатирали наличието на сключен помежду им договор за изработка от 24.04.2019 г., по силата на който ищцовото дружество се е задължило да изработи в срок до 15.07.2019 г. 25 броя хидравлични чукове „МТБ 285“ на цена 55000 лв. без ДДС за всеки един или общо 1650000 лв. с ДДС. Съгласно чл. 2 от споразумението страните по същото са констатирали, че към датата на подписването на споразумението изпълнителят не е изработил уговорените 25 броя хидравлични чукове и е изпаднал в пълно неизпълнение спрямо възложителя, като към момента на подписване на споразумението изпълнителят дължи на възложителя неустойка в размер на 742500 лв. Съгласно чл. 5 от споразумението страните са се споразумели, че дължимата от изпълнителя неустойка за пълно неизпълнение в размер на 742500 лв. се намалява до сумата от 700000 лв. и съгласно чл. 7 от споразумението ищцовото дружество се задължава да заплати последната сума в срок до 7 дни от подписване на споразумението.

Няма спор според въззивния съд, че за вземането за горната неустойка турското дружество се е снабдило с изпълнителен лист въз основа на заповед, издадена по реда на чл. 417 от ГПК, след което е било образувано изпълнително дело №394/2019 г. по описа на ЧСИ Х. С., като частното дело, по което е издадена заповедта за изпълнение е приложено по първоинстанционното дело, а от изпълнителното дело е приложено заверено копие.

Според въззивния състав от приложеното копие на договор за цесия от 06.11.2019 г. е видно, че със същия договор взискателят по изпълнителното дело е прехвърлил на ответника вземането си по изпълнителния лист и издадената заповед за изпълнение, като в договора за цесия между тях е отразено,че общият размер на прехвърлените вземания възлиза на сумата от 748414.24 лв. и тази сума включва главница по договор за изработка от 24.04.2019 г. и споразумението към него, сключено на 29.08.2019 г., както и разноски по частното гражданско дело, законна лихва върху главницата, дължими такси и разноски на ЧСИ по изпълнителното дело. С последващ договор за цесия от 08.11.2019 г., сключен между ответника и „ОЛИМПА“ ЕООД, представлявано от ответника, като управител, ответникът е прехвърлил на посоченото дружество придобитото преди това вземане по горното изпълнително дело в общ размер на 748414,.24 лв., а с приложения по делото нотариален акт от 08.11.2019 г. /л.12-13 по първоинст. дело/, дружеството - ищец е прехвърлило на „ОЛИМПА“ ЕООД, представлявано отново от ответника, свой собствен недвижим имот, находящ се в [населено място], срещу погасяване на дълг. Както е видно съдържанието на нотариалния акт, прехвърлянето на имота е договорено да се извърши вместо изпълнение на остатъчен дълг по изпълнителния лист и заповедта за изпълнение, издадени по ч.гр.д. №1896/2019 г. по описа на РС-Асеновград, в размер на 454840.62 лв. За извършване на описаното прехвърляне на притежаван от дружеството - ищец недвижим имот срещу погасяване на посочения остатъчен дълг, е постигнато съгласие с представеното от ответника споразумение от 06.11.2019 г., сключено между ответника Т. Тусчуоглу, М. Тусчуоглу, Д. Алкан и Ахмет Т. Финджан - последният участвал в сключване на споразумението като управител на „ТГ ЯНЪ МАЛЗЕМЕЛЕРИ САНАЙИ ВЕ ТИДЖАРЕТ ЛИМИТЕД ШИКЕРТИ“. От представения от ответника договор за дарение на дружествени дялове, сключен на 08.11.2019 г. е видно, че ответникът е дарил на останалите двама съдружници в ищцовото дружество – М. Тусчуоглу и Д. Алкан, притежаваните от него 342 дружествени дяла от капитала на същото дружество.

Според въззивния съд основният спор по делото, предвид и изразеното от ответника становище по иска, е дали същият в резултат на дейността му като управител на дружеството - ищец, изразяваща се в подписване на договор за изработка от 24.04.2019 г. и на нотариално завереното споразумение от 29.08.2019 г., е причинил на същото дружество описаната в исковата молба имуществена вреда и в тази връзка - дали умишлено е създал фиктивно задължение на дружеството - ищец към трето лице. Въззивният съд сочи, че първоинстанционният такъв е формирал в тази насока извод, че ответникът чрез сключването на договора за изработка като управител на дружеството - ищец е задължил същото дружество с неизпълними за дружеството задължения - да произведе 25 броя хидравлични чукове, отговарящи на конкретни параметри. Наред с това е приел за нищожна клаузата за неустойка на чл. 12 от договора за изработка, като противоречаща на добрите нрави и в този контекст е счел, че споразумението от 29.08.2019 г. е сключено, за да уреди отношенията между страните, породени от една нищожна клауза за неустойка. Затова е приел и самото споразумение за нищожно. В крайна сметка с обжалваното решение първоинстанционният съд е счел за установени по делото всички елементи от фактическия състав на управленския деликт - противоправно поведение на ответника като управител на дружеството, сключил неизпълним договор за изработка и поел задължение за неустойка; подписал споразумение, с което признал дълг за неустойка, въпреки че същият е произтичал от нищожна клауза; осигурил е нотариално заверяване на споразумението, за да послужи то като документ по чл. 417 ГПК; не е оспорил заповедта за изпълнение в срока за това, като не е уведомил останалите съдружници за висящото изпълнително производство, за да могат и те да преценят дали да оспорят заповедта; придобил е вземанията за неустойка чрез цесии и чрез специално създаденото от него дружество, на което е едноличен собственик на капитала, и така е получил имущество на дружеството.

Въззивният съд е счел за напълно обосновани и правилни тези изводи на първоинстанционния съд и ги е споделил изцяло. По договора за изработка от 24.04.2019 г., който ответникът е сключил от името на дружеството - ищец като негов управител с посоченото турско дружество, действително се е стигнало до задължаването на дружеството - ищец с изначално неизпълними за него задължения -производството на 25 хидравлични чукове „МТВ 285“, които дружеството се задължило да изработи в срок до 15.07.2019 г. За неизпълнимостта на така поетото задължение говори обстоятелството, установено със свидетелски показания, че ищцовото дружество има дейност само по продажбата на хидравлични чукове, но не е извършвало никога дейност по самото производство на такива чукове и не е разполагало никога с производствена и материална база за производството на такива. С липсата на какъвто и да е капацитет за изпълнение на поетите задължения, управителят - ответник несъмнено е бил запознат, както е прието и от първоинстанционният съд, но и ако не е бил запознат, то той като управител на дружеството е бил длъжен да знае възможностите на представляваното от него предприятие. Освен това, с договора за изработка е поето задължението за производство на посочените хидравлични чукове, без изпълнителят да притежава патентни права за производство на чукове с тази марка и при положение,че патентните права за производство на хидравлични чукове с тази марка се притежават от друго търговско дружество, за което по първоинстанционното дело са приложени писмени доказателства. От друга страна, по делото няма данни посоченото дружество – титуляр на правата върху марката, да е давало съгласието си дружеството - ищец да използва същата за чрез производство на продукти с тази марка, а няма данни и ищцовото дружество да е искало такова съгласие. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че сключеният договор за изработка е бил изначално неизпълним, а ответникът, като управител на ищцовото дружество, представлявал го при сключване на договора, е бил длъжен да знае за тази неизпълнимост. Според съда договорът е бил неизпълним от дружеството - изпълнител /ищеца/ не само към момента на сключването му, но и в рамките на срока за доброволно изпълнение - до 15.07.2019 г. и това е така, защото няма данни до посочената дата да са били предприети каквито и да е действия по създаването на необходимите материални предпоставки, оборудване и специалисти за договореното производство на хидравлични чукове.

Като е препратил към мотивите на първоинстанционното решение в тази им част, въззивният съд е споделил изцяло фактическите и правни изводи в същото и относно служебно констатираната, и приета нищожност на клаузата на чл. 12 от договора за изработка, с която е уговорена неустойка, предвиждаща финансова санкция за изпълнителя в размер на 1% от цената за всеки ден забава, без да е предвиден краен срок, до който да се начислява неустойката, нито краен предел на начисляването ѝ, като противоречаща на добрите нрави. Също така според съда, макар да е предвидена за пълно неизпълнение, неустойката по чл. 12 от договора е определяема като неустойка за забавено изпълнение за всеки ден забава, а това е в отклонение от правилата на търговския обичай, според който единствено неустойката за забава се договаря на база всеки ден забава, а неустойката за пълно неизпълнение се договаря в конкретен размер в абсолютна стойност или като конкретен фиксиран процент от цената на сделката. При уговорения начин на начисляване на неустойката и при допуснато просрочие от повече 100 дни, възложителят би могъл да претендира неустойка в размер, който е по-голям от 100 % от стойността на договора, съответно би могъл да претендира сума, която е по-висока от стойността на възложената работа.

Според въззивния съд по-натам, безспорно ответникът е сключил след договора за изработка и споразумението от 29.08.2019 г., с което е признал от името на дружеството - ищец парично задължение към турското дружество, произтичащо от коментираната нищожна клауза за неустойка, а самото сключване и на договора за изработка и на споразумението ответникът е извършил без знанието на останалите съдружници и управители на дружеството - ищец. В тази насока не е спорно, че към момента на сключването на тези актове, в дружеството - ищец е имало трима съдружници, всички имащи и качеството на управители на дружеството, представляващи го заедно и поотделно. Ответникът не е и уведомил останалите съдружници и управители за образуваното изпълнително дело по изпълнителният лист, издаден в полза на турското дружество на основание издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, като е получил от името на дружеството изпратената от ЧСИ покана за доброволно изпълнение, но до изтичане на визирания в нея срок за доброволно изпълнение, в който именно срок и самото дружество -длъжник по изпълнителното дело е можело да възрази срещу издадената заповед за изпълнение, не е уведомил другите съдружници и управители за изпълнителното производство. В тази насока според съда не ищецът следва да доказва липсата на знание за това дело до изтичане на срока по поканата, а ответникът носи доказателствена тежест за установяване на факта, че е уведомил и то своевременно другите управители и съдружници за изпълнителното дело, каквото доказване не е проведено. Вместо това, с описания договор за цесия от 06.11.2019 г. ответникът е придобил вземането по издадения изпълнителен лист, а впоследствие с друг договор за цесия от 08.11.2019 г. е прехвърлил същото вземане на друго дружество, чийто управител и едноличен собственик на капитала е бил самият ответник.

Въззивният състав приема, че чрез всички тези активни действия на ответника се е стигнало до причиняване на сочените в исковата молба имуществени вреди на дружеството - ищец. Ответникът, като управител на същото дружество, е създал за него едно изначално неизпълнимо договорно задължение за производство на хидравлични чукове, след което и при липсата на създаването на каквито и да било предпоставки за извършване на изпълнението в срока на договора за изработка, е подписал споразумение, с което е признал задължение, основано на нищожна клауза за неустойка по договора за изработка, сключен от самия него като представител на дружеството - ищец, а впоследствие не е създал каквито и да е възможности за дружеството да се защити по издадената срещу него заповед за изпълнение, не е уведомил останалите съдружници и управители за образуваното изпълнително производство, а вместо това сам е придобил вземането по заповедта и издадения въз основа на нея изпълнителен лист и като краен резултат е прехвърлил вземането в полза на учредено от него търговско дружество, капитала на което е притежавал еднолично.

В мотивите на въззивното решение по-натам се излага, че в резултат на поведението на управителя – ответник, дружеството - ищец, след като е узнало за изпълнителното дело, е изпълнило задължение, произтичащо от нищожна клауза. Намалило е своите активи със сумата от 293374.50 лв., изплатена от съдебния изпълнител на взискателя по изпълнителното дело, постъпила по същото след наложен запор върху банкови сметки и със сумата 21462.84 лв. удържани такси от съдебния изпълнител за събиране на вземане, произтичащо от нищожна клауза. Намалило е активите си и с отчуждаването на притежавания от дружеството недвижим имот, който е прехвърлен на взискателя /на притежаваното от ответника „ОЛИМПА“ ЕООД, след като то е придобило вземането по изп. дело от самия ответник, придобито преди това от него с договора за цесия от 06.11.2019 г. /срещу погасяването на дълг в размер на 454840.62 лв./, при което според въззивния състав размерът на имущественото ощетяване на дружеството - ищец се равнява на 769677.96 лв., в какъвто размер се твърди да е настъпило то и от ищцовата страна. Все в изложената насока въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния такъв за това, че цялостното поведение на ответника, материализирано в сключените от него договори и споразумения и цесии, в неговите действия и бездействия, е насочено към създаването на едно привидно валидно правно основание, въз основа на което той самият да получи в своя личен патримониум средства и имущество на дружеството, на което е управител и чиито права и интереси е призван да защитава в това свое качество.

От въззивния съд е отречено придаваното му от ответника значение на сключеното между съдружниците в ищцовото дружество споразумение от 06.11.2019 г., с което според ответника те сами постигнали договореност за това как да уредят отношенията по повод на издадения срещу дружеството изпълнителен лист, а именно – че самото дружество след узнаването на предхождащите въпросното споразумение действия на ответника като управител на дружеството, е дало съгласие за тях. В тази връзка въззивният съд сочи, че във въззивната си жалба ответникът настоява, че първоинстанционният съд е следвало да съобрази мотивите от съдебните актове на Апелативен съд - Пловдив по гр.д. № 111/2020 г. и на ВКС по гр.д. № 3995/2021 г. /по които с влязло в сила решение е отхвърлен иск на настоящия ищец за прогласяване нищожността на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави, на нотариалния акт, с който ищецът е прехвърлил на притежаваното и представлявано от ответника „ОЛИМПА“ ЕООД, недвижим имот на дружеството срещу частично погасяване на задълженията му към ответника, впоследствие – към „ОЛИМПА“ ЕООД – бел. на докладчика в касационната инстанция/, в които именно актове било прието наличието на такова съгласие от страна на дружеството - ищец. Като е посочил, че ответникът счита, че спорът по посочените дела има преюдициално значение спрямо процесния спор и съдът е бил длъжен да се съобрази с мотивите на актовете, с които се приема наличието на такова съгласие, въззивният съд е приел тези негови доводи за неоснователни. Според съда предмет на спора по посочените дела е предявен иск за нищожност на коментирания в мотивите му нотариален акт от 08.11.2019 г. и както правилно се поддържа от ищцовото дружество, всички мотиви на различните по степен съдилища по гр.д. № 111/2020 г. са преценени в светлината на спорния предмет по същото, приключило дело, а именно - дали е нищожен нотариалния акт. Всички останали констатации в изложените съдебни актове, според въззивния съд могат да бъдат отново обект на спор, на доказване и установяване, без да е допустим отвод за пресъдено нещо, поради което и сочените от ответника мотиви на съдилищата по горните дела не обвързват съда, разглеждащ спора по делото, и той не е длъжен да се съобрази с тях.

Приет е за неоснователен и доводът на касатора, че първоинстанционният съд е следвало да съобрази извършеното даряване на притежаваните от него дружествени дялове от капитала на дружеството – ищец, в полза на останалите съдружници в същото. Според съда такава дарствена сделка действително е извършена, но тя е последваща спрямо извършените от ответника действия, довели до нанасянето на процесната имуществена вреда на дружеството - ищец и тази вреда по никакъв начин не се елиминира, чрез соченото от ответника даряване на дружествените му дялове на останалите съдружници в дружеството.

При така изложеното, настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая поставеният от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване правен въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на такова по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

В първата си част въпросът е до голяма степен хипотетичен, а във втората, както и в цялост, същият е формулиран и обоснован по такъв начин, че отговорът му изцяло зависи от конкретните обстоятелства по отделното дело – конкретните твърдения и възражения на страните, доказателствените им искания и съответните части от тях, които са уважени от съдилищата по съществото на спора, конкретно събраните по делото доказателства, преценката им от страна на съда и в крайна сметка – от също конкретно приетите от съда да са установени по делото обстоятелства, и правнорелевантни за съществуването на заявеното за съдебна защита, субективно материално право на ищеца, и тяхното подвеждане от страна на съда под хипотезите на приложимите по делото материалноправни норми. Поради изложеното, така формулиран и обоснован, въпросът не може да бъде квалифициран като такъв по принципното приложение на правна норма и/или институт от действащия обективен правов ред, съответно – и съставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Вследствие на така изложеното, касационно обжалване по така поставения въпрос не може да бъде допуснато, съответно – по отношение на него не се дължи преценка и за наличието на заявените от касатора допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Дори и да се приеме обратното, за каквото приемане няма основание, по отношение на поставения въпрос тези, така поддържани от касатора, допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба - по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, не са и налице в случая.

Този по т. 1 от сочения законов текст се обосновава с противоречие, според касатора, на въззивното решение с две тълкувателни решения на ВКС, нито едно от които – нито това по приложението на чл. 303 и сл. /Глава 24/ от ГПК, нито това, постановено в материята на частичния иск и пределите на формираната от влязло в сила, постановено по такъв иск съдебно решение, сила на пресъдено нещо, не намира приложение в настоящото производство.

На свой ред основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е посочено само общо с твърдение, че допускането на касационно обжалване и отговор от страна на ВКС на поставения въпрос ще допринесат за точното прилагане на Закона за задълженията и договорите /без да става ясно в коя точно негова част/, както и за развитие на правото, тъй като създаването на съдебна практика в тази насока ще доведе до еднакво тълкуване на материалноправните разпоредби, касаещи отговорността на управителя по чл. 145 от ТЗ. Тази твърде обща обосновка съставлява на практика липса на обосновка, поради което и касационно обжалване на въззивното решение на това основание не следва да се допусне и само поради това.

В допълнение следва да се посочи, че точният смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Така приетото по задължителен за съдилищата начин в практиката на касационната инстанция, в настоящият процесен случай не е налице. Позоваването от касатора при обосноваването на наличието на този допълнителен критерий за селектиране на жалбата му, общо на възможността за създаване от ВКС на практика по приложението на Закона за задълженията и договорите, и на чл. 145 от ТЗ, не сочи само по себе си на наличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Не се конкретизира в каква насока според касатора е необходимо създаването на практика на ВКС, а от друга страна дори и хипотетично да се приеме, че такава няма по определен, конкретен въпрос /какъвто в случая не е посочен/, не всяка липса на практика по който и да било, възможен за формулиране правен въпрос, разкрива наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. К. състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, поради което и касационно обжалване по така поставения въпрос не следва да се допусне и на основанието за допускане на такова обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски, а ответникът по касация принципно има такова право, но в случая такива не му се дължат. С постъпила по делото по пощата, след депозирането в срок на отговорите на касационната жалба и на изложението на основания за допускане на касационно обжалване допълнителна молба, се претендират разноски за адвокатско възнаграждение, което е заплатено по силата на договор за правна защита и съдействие с приложено към него пълномощно за процесуално представителство по делото пред ВКС, в полза на адвокат А. Б., докато защитата на дружеството - ответник по касация /отговорите на касационната жалба и на изложението на основания за допускане на касационно обжалване/, е осъществена изцяло от друг адвокат – адв. Славея Боева, за която по делото е представено и отделно пълномощно за изготвяне на отговор на касационната жалба, и процесуално представителство по делото пред ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение