Определение № 3987 от 22.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1347/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на МБАЛ „Рахила Ангелова“ АД, със съдебен адрес - [населено място], чрез пълномощника адвокат З. Л., срещу въззивно решение № 1413 от 02.12.2025 г. по в.гр.д. № 2846/2025 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 260000 от 28.03.2025 г. по гр.д. № 137/2019 г. на Окръжен съд - Перник, и вместо това касаторът е осъден да заплати на всяка една от ищците Ю. Ц. Г., В. А. Г., И. А. Г. и А. А. Г. по 100 000 лв., представляващи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на А. И. Г., ведно със законната лихва от 24.08.2017 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо или евентуално неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от Ю. Ц. Г., В. А. Г., И. А. Г. и А. А. Г., със съдебен адрес [населено място], представлявани от адвокат И. Г., с който поддържат, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество подадената жалба е неоснователна. Направено е и искане за присъждане на адвокатско възнаграждение съобразно представените 4 бр. договори за правна защита и съдействие.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени искове по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД от наследниците – съпруга и три дъщери - на починалия А. Г.. Видно е от представената по делото присъда № 7 от 3.04.2023 г., по НОХД № 184/2022 г. на ОС - Перник, частично изменена от САС, влязла в сила на 11.06.2024 г., че подсъдимият М. В. К. е признат за виновен в това, че на 24.08.2017 г. причинил смъртта на наследодателя на ищците, поради немарливо изпълнение на служебните си задължения в МБАЛ „Рахила Ангелова“ АД, като пренебрегнал добрите медицински практики - не съставил диференциално-диагностичен план, недооценил събраните анамнестични данни и приел диагнозата „хипертонична болест“ без да помисли за други алтернативи, не преценил необходимостта от безрисково придвижване до лечебно заведение с подходяща компетентност на пострадалия и с това нарушил Наредба № 12/15 за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина“ (отм.), чл. 81, ал. 2 от Закона за здравето и Правилник за устройството, дейността и вътрешния ред на СО към МБАЛ „Рахила Ангелова“ АД, [населено място], от 2016 г., утвърден от изпълнителния директор на лечебното заведение. Съдът е посочил, че съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението ѝ, като в случая е безспорно, че осъденият е работел като лекар в ответната болница. С оглед нормата на чл. 300 ГПК въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците е починал поради виновно и противоправно поведение на служител на ответника – лекар в звеното за спешна помощ, с което са установени елементите на деликта. В доказателствена тежест на ищците е разпределено да докажат по размер претърпените от тях неимуществени вреди, във връзка с което пред първата инстанция са разпитани трима свидетели. Въззивният съд за разлика от първата инстанция е приел, че няма пречка показанията им да бъдат ценени на общо основание, доколкото искането за допускането им не е преклудирано. Изложил е съображения, че първоинстанционният съд е въвел в нарушение на процесуалните правил предварително срок за формулиране на доказателствени искания, изтичащ преди първото заседание, което не може да има за последица лишаване на страната от правото ѝ в това заседание при обсъждане на доклада на съда и приемането му за окончателен, да формулира искания и претенции по попълване на делото с доказателствен материал. Приел е от събраните гласни доказателства за установено, че семейството било сплотено, всички живеели заедно и се подкрепяли и грижели един за друг, като внезапната загуба на съпруга и бащата било шокираща и травмираща за всички. Посочил е, че не се установява това да е причината за разрива в отношенията между майката и едната дъщеря, но във всеки случай загубата е белязала живота на всички – съпругата е загубила в средата на житейския си път своя партньор, с който са имали отлични семейни отношения, а дъщерите са били лишени от подкрепата на своя баща и от присъствието му както в ежедневието, така и в специалните им житейски моменти. Съдът е определил, че обезщетение в размер на 100 000 лв. за всяка една от ищците отговаря на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, съдебната практика по сходни случаи и обществено-икономическите условия към момента на увреждането. Отчел е също така възрастта на ищците и починалия, но и обстоятелството, че свидетелските показания са сравнително общи и установяват нормалната и обичайна житейска тъга и скръб от загубата на близък, но не съдържат детайли за живота на ищците непосредствено след събитията, нито данни за сегашното им ежедневие и отражението на трагичните събития понастоящем. Пред първата инстанция от страна на болницата ответник в процеса не е въведено и поддържано възражение за наличие на принос на пострадалия за вредите, поради което същото не може да бъде разгледано пред въззивната инстанция. Аргументирал се е, че твърденията на болницата в отговора на исковата молба, че фаталният изход за наследодателя на ищците е настъпил поради самоволното му напускане на лечебното заведение /т.е. оспорването на причинната връзка между смъртта и извършените от служители на болницата действия/бездействия/, е обхванат от задължителната сила на осъдителната присъда, че именно лекар-ординатор в Спешно приемно отделение в МБАЛ „Рахила Ангелова“ при немарливо изпълнение на служебните задължения е причинил смъртта на А. Г.. В този смисъл е приел, че дори и да бъдат събрани доказателства, че починалият е напуснал самоволно лечебното заведение, това не би се отразило на установеното в присъдата обстоятелство, че лекарят е нарушил правилата, касаещи подсигуряване на спешен транспорт. Относно доказателственото искане на болницата за ангажиране на гласни доказателства е посочил, че единствените възможни такива - за опровергаването на размера на търпените от ищците неимуществени вреди - не са били събрани по искане на самата болница, която се е отказала от тях.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и са формулирани следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да прецени правилността на правната квалификация на иска, дадена с доклада на първоинстанционния съд по делото, и следва ли да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест?“.

2. „Допустимо ли е да се извеждат по тълкувателен път предпоставките за ангажиране на репарационната отговорност на ответника като възложител на работата, ако в исковата молба не е посочен конкретен делинквент, в отговора на исковата молба са направени възражения за това и липсва конкретизация на същия след изискване и прилагане присъда на наказателен съд, а първоинстанционният съд не е дал указания в тази насока?“.

3. „Представлява ли нововъзникнало обстоятелство постановена присъда на наказателен съд, и може ли ответникът след възобновяване на спряно първоинстанционно дело да навежда нови възражения и да прави доказателствени искания?“.

4. „Когато ответникът с отговора на исковата молба е оспорил предявените спрямо него искове по основание и по размер, направил е възражение, касаещо поведението на пострадалото лице, преклудирано ли е неговото искане, направено преди първото по делото заседание и в първото такова пред първоинстанционния съд?“.

5. „Допустимо ли е въззивният съд да допуска гласни доказателства на страните за обстоятелства, които те не са предявили пред първата инстанция, както и допустимо ли е да променя обхвата на направените такива, недопуснати от първоинстанционния съд?“.

6. „Длъжен ли е ответникът да ангажира гласни доказателства за доказване размера на имуществените вреди на ищците и може ли това да стане по почин на въззивния съд?“.

7. „Следва ли страна в производството да ползва конкретна терминология, когато това е безспорно изводимо от съответното възражения в отговора на исковата молба?“.

8. „Допустимо ли е въззивният съд да определя по какъв начин и от кой ще бъде осъществено процесуалното представителство на страна по делото, когато процесуалният ѝ представител е предоставил доказателства за предварително определен ангажимент? Какъв е срокът, в който страна в производството следва да ангажира нов процесуален представител при служебна ангажираност и невъзможност да бъде представлявана от вече упълномощения такъв?“.

Поддържа се още наличието на самостоятелното основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – евентуална недопустимост на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване.

Относно вероятната недопустимост на въззивното решение:

Постановеното съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /в този смисъл т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г./. Твърденията на касатора се отнасят до хипотезата на нередовна искова молба поради липса на тъждество на деянието, предмет на осъдителната присъда, и това, посочено в исковата молба. Доколкото тези твърдения не касаят изрично установените в чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК изискванията за редовността на исковата молба, то същите са относими към правилността на решението, а не към неговата допустимост и съответно не обосновават наличието на вероятна недопустимост.

Относно поставените въпроси:

В т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, следва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/.

Първият въпрос е неотносим към решаващите изводи на съда, доколкото по делото не е съществувал спор относно дадената от съда квалификация на иска като такъв по чл. 49 ЗЗД. Съгласно трайната практика по приложението на чл. 49 ЗЗД отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. В конкретния случай вината на лекаря - ординатор в Спешно приемно отделение в МБАЛ „Рахила Ангелова“ за смъртта на наследодателя на ищците е установена с представената по делото влязла в сила присъда. В този смисъл не е налице противоречие по втория въпрос със задължителната съдебна практика по въпроса за ангажирането на отговорността на болницата като работодателя на конкретния лекар, чиито действия/бездействия са довели до леталния изход. В този смисъл следва да се посочи, че аргументацията към тези и останалите поставени въпроси представлява оплаквания за неправилност на въззивното решение, относими към основанията по чл. 281 ГПК, които обаче са различни от тези по чл. 280 ГПК и подлежат на проверка след допускането на касационното обжалване по същество. Същото се отнася и до твърденията за евентуално допуснато от съда процесуално нарушение, които са относими не към основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а към тези по чл. 281, т. 3 ГПК.

По отношение на третия въпрос самият касатор сочи, че нормата на чл. 300 ГПК е правилно приложена, като не е налице противоречие с цитираните решение на ВКС, в които е застъпено принципното положение, че приетото с присъдата за осъществено или не фактическо действие/бездействие на подсъдимия, очертаващо изпълнителното деяние, е задължително за гражданският съд, който разглежда гражданските последици от присъдата при наличието на тъждество между деянието, предмет на присъдата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, включително съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, подлежат на доказване от страната, която ги твърди с допустимите за това доказателства. В конкретния случай съдът е приел, че възражение за съпричиняване изобщо не е било въведено от ответника в преклузивния срок по чл. 133 ГПК, което е обусловило и отказът му да допусне доказателствените искания в тази връзка, направени във връзка с изготвения от съда доклад по делото. Отново във връзка с доклада и разпределената в него доказателствена тежест и дадените на ищците указания по чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, са им допуснати и съответно разпитани свидетели, както е и посочил въззивният съд в обжалваното решение в отговор на наведеното от болницата възражение. Оспорването от касатора на изводите на съда по съществото на спора, включително и по направените от него възражения, и формулирането на въпросите съобразно собственото му разбиране по спорните между страните въпроси не представляват основания за допускане на касационното обжалване, поради което и въпросите от четвърти до седми не обосновават допускане на касационното обжалване. Допълнително във връзка с тях не се сочи съдебна практика, с която да влизат в противоречие разрешения на въззивната инстанция, а шестият въпрос касае имуществени вреди, каквито не са претендирани в настоящото производство.

Осмият въпрос също не съдържа конкретна аргументация за наличието на нито едно от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не може да бъде допуснато касационното обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че нормата на чл. 142, ал. 2 ГПК, предвиждаща отлагане на делото, предпоставя неявяване на страната или пълномощника ѝ, съответно само пълномощника, каквото в конкретния случай не е налице, тъй като въпреки подадената молба за отлагане, процесуалният представител на болницата е присъствал на заседанието.

В началото на изложението бланкетно се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но доколкото същото не е аргументирано към нито един от въпросите и липсва посочена противоречива, остаряла или неправилна съдебна практика, на която въззивният съд да се е позовал, нито пък се сочи неясна правна норма, която да е приложил, съдът не е длъжен да изследва наличието му.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 19 200 евро – по 4800 евро на всяка от тях, заплатени в брой съобразно уговореното в представените договори за правна защита и съдействие.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.