Определение № 1520 от 21.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2179/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ОЗК - Застраховане“ АД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. Н. Ш., срещу решение № 268 от 27.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 256/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 68 от 23.02.2024 г. по т. д. № 68/2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора в частта, с която по предявен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ дружеството - касатор е осъдено да заплати на Д. С. Д. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие причинени при ПТП на 24.08.2022 г. телесни увреждания, за разликата над сумата 40 000 лв. до сумата 70 000 лв., ведно със законната лихва от 03.01.2023 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е завишил определения справедлив размер на обезщетението за претърпени от ищеца неимуществени вреди на 100 000 лв., без да вземе предвид изминалия период от време след инцидента, през който ищецът е напълно възстановен от получените травми, както и обстоятелството, че обезщетение в приетия за справедлив размер се доближава до обезщетенията, които съдилищата присъждат за неимуществени вреди в случай на смърт. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд за принос на пострадалия ищец в степен 30 %. Навежда доводи, че с оглед броя и тежестта на установените по делото нарушения на правилата за движение от страна на ищеца - мотоциклетист и констатацията в заключението на автотехническата експертиза, че той е имал възможност да предотврати настъпването на произшествието чрез спиране, ако се е движил с разрешена скорост, съдът е следвало да определени принос не по-малко от 50 %. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което възпроизвежда съдържанието на касационната жалба, допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд е определил неправилно размера на справедливото обезщетение и процента на принос по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, произнасяйки се в противоречие с практиката на ВС и ВКС (с примерно изброяване на решение № 4/22.01.2024 г. по гр. д. № 2458/2022 г. на ВКС, ТК, и решение № 148/07.03.2024 г. по гр. д. № 1933/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о.) по следните въпроси: „ 1. Кои са предпоставките на член 51, алинея 2 от ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по член 432, алинея 1 от КЗ обезщетение за вреди; 2. При определяне на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението; 3. Следва ли съдът при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по реда на член 52 от ЗЗД да редуцира същото като отчете допуснатите от пострадалия нарушения на общо приетите правила за поведение в обществото, спазването на които е могло да предотврати настъпването на вредоносния резултат; 4. Кои са критериите/конкретните обстоятелства по смисъла на член 52 ЗЗД, които са от значение за определяне на справедливо обезщетение за немуществени вреди от непозволено увреждане, причинило телесни увреждания на физическо лице, приложими по прекия иск на пострадалия срещу застрахователя на делинквента по застраховка „гражданска отговорност“ с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи бланкетно и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Д. С. Д. от [населено място], обл. Стара Загора - чрез адв. А. Г., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. Г. за оказано безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на ответника по касация. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Пловдив е съобразил, че първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която „ОЗК - Застраховане“ АД е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на Д. С. Д. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени по повод настъпило на 24.08.2022 г. ПТП, в размер на сумата 40 000 лв., като по този начин е формирана сила на пресъдено нещо относно елементите от фактическия състав на отговорността на делинквента и предпоставките по чл. 432, ал. 1 КЗ за ангажиране на отговорността на ответника - застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съобразявайки съдържанието на подадените въззивни жалби, въззивният съд е приел, че във въззивното производство спорът е концентриран върху дължимия на ищеца справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 40 000 лв. и степента на принос на пострадалия ищец по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, определена от първоинстанционния съд на 10 %. От фактическа страна въззивният съд е преценил като безспорни обстоятелствата, че в резултат на произшествието от 24.08.2022 г. ищецът е получил открито счупване на костите на дясната предмишница, разчленяване на лонното съчленение на таза и хематом в слабинната торбичка. Според заключението на назначената от първата инстанция комплексна експертиза - медицинска част, счупването на костите на дясната предмишница е довело до трайно затруднение на движението на десния горен крайник, като за възстановяването от травмата са били необходими около 5 - 6 месеца; Разчленяването на лонното съчленение на таза е довело до трайно затруднение в движението на долните крайници, а възстановителният период е с продължителност около 2 - 3 месеца. Пред първата инстанция е разпитана като свидетел сестрата на ищеца - Д. С., чиито показания са потвърдили продължилия повече от три месеца период, през който ищецът не е можел да се движи и е бил на легло с поставен катетър, ползвал е памперси, нуждаел се е от помощ за елементарни нужди, изпитвал е силни болки, включително по причина на силния оток в областта на слабините, изпитвал е значителни затруднения в ежедневието. Свидетелката е обяснила, че в началото на м. декември 2022 г. брат й започнал да се придвижва бавно с проходилка, а след това с патерици, нуждата от които отпаднала едва през м. февруари 2023 г., но през цялото време имал затруднения при клякане и сядане; Заради счупената предмишница той дълго време се затруднявал да си служи с дясната ръка; Вследствие на преживяното той бил силно травмиран и изнервен, не искал да говори и да вижда други хора. След съвкупна преценка на констатациите в експертното заключение и на свидетелските показания въззивният съд е направил извод, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди - болки, страдания и неудобства, в резултат на пътния инцидент възлиза на 100 000 лв. Определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 80 000 лв. е преценено като недостатъчно с оглед естеството и тежестта на получените травми с характеристики на средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК, тежкото и продължително възстановяване по повод на тях, силните болки, изпитвани през първите три месеца след инцидента, затрудненията и необходимостта от ползване на чужда помощ за елементарни ежедневни нужди по време на легловия режим и породените от влошеното здравословно състояние промени в психиката на ищеца. Съобразена е и икономическата обстановка в страната към момента на увреждането. При разрешаване на спора за приноса по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е изходил от разбирането, че изводите за наличие на принос от страна на пострадалия и за степента на приноса следва да се направят след съпоставяне на действията на делинквента и на пострадалия към момента на произшествието, като се изследва дали произшествието би настъпило независимо от поведението на пострадалия. За да се произнесе относно приноса на пострадалия, въззивният съд е взел предвид липсата на оспорване във въззивната жалба на ищеца срещу извода на първоинстанционния съд, че ищецът е нарушил правилата за движение, управлявайки мотоциклет по осевата линия със скорост 78 км/ч при максимално разрешена в района на произшествието скорост от 40 км/ч. Извършил е преценка и на установените от заключението на комплексната съдебна експертиза обстоятелства, при които е настъпило произшествието, а именно: Лек автомобил „БМВ“ с рег. [рег.номер на МПС] се е движил по [улица]в посока север и при приближаване на кръстовището с [улица]е предприел маневра „завой наляво“ към западната част на [улица]; В същия момент от западната страна по [улица]към кръстовището с [улица]в посока направо се е придвижвал управляваният от ищеца мотоциклет „Сузуки“ с рег. [рег.номер на МПС]; Мотоциклетистът се е движил около непрекъснатата осева линия на двулентовата улица по причина, че е изпреварвал попътно движещите се автомобили; След навлизане в кръстовището за извършване на левия завой, забелязвайки мотоциклетиста, водачът на лекия автомобил спрял в средата на кръстовището, като предницата на автомобила вече се намирала в насрещната лента на [улица]и последвал удар от мотоциклета. Вещите лица, изготвили заключението, са изразили мнение, че причина за настъпване на поведението имат и двамата водачи - водачът на автомобила не е осигурил предимство за преминаване през кръстовището на мотоциклета, а мотоциклетистът се е движил неправилно по платното (по осевата линия) със скорост 78.2 км/ч при разрешена максимална скорост 40 км/ч; До произшествието не би се стигнало, ако водачът на автомобила се е съобразил с движещия се по пътя с предимство мотоциклет и ако мотоциклетистът (ищецът) се е движил с разрешената скорост. След съобразяване на механизма на произшествието въззивният съд е приел, че водачът на лекия автомобил е бил длъжен съгласно чл. 50, ал. 1 ЗДвП да изчака на кръстовището и да пропусне както движещите се по пътя с предимство автомобили, така и изпреварващия ги мотоциклет, като при спазване на правилата на чл. 50, ал. 1 ЗДвП не би се стигнало до инцидента, независимо от неправомерното движение на мотоциклетиста в близост до осевата линия и със скорост над допустимата. Съпоставяйки поведението на двамата участници в инцидента и тежестта на допуснатите от всеки един от тях нарушения, въззивният съд е формирал решаващия извод, че приносът на ищеца за настъпване на произшествието и на вредите от него е по-малък от този на водача на лекия автомобил и възлиза на 30 %. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд се е произнесъл, че определеното по справедливост обезщетение от 100 000 лв. следва да бъде намалено с 30 % и на ищеца да се присъди обезщетение за неимуществените вреди, претърпени в резултат на реализираното с негово участие произшествие, в редуциран размер от 70 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от касатора „ОЗК - Застраховане“ АД основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с доводи за неправилност на изводите на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което се дължи на ищеца, и степента на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Формулираните в изложението въпроси (относно предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, значението на вида и характера на нарушенията на всеки от участниците в произшествието за определяне на степента на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди съобразно чл. 52 ЗЗД) са обвързани с доводите за неправилност и предвид проведеното в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.0202.10 г. по тълк. д. № № 1/2009 г. ясно разграничение на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и на специфичните за достъпа до касационно обжалване основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от изложеното, дори въпросите условно да се приемат за обуславящи изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на тях не се констатира противоречие с практиката на ВС и ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. В подкрепа на твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС по въпроса за приноса, касаторът е посочил две решения - решение № 4/22.01.2024 г. по гр. д. № 2458/2022 г. на ВКС, ТК, и решение № 148/07.03.2024 г. по гр. д. № 1933/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о. Противоречието е аргументирано със съображения, че в първото решение Върховният касационен съд е приел наличие на значително по-голям принос за водач, управлявал МПС в нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП с превишена скорост в населено място и в близост до оживена улица в голям град, а във второто решение е определен процентен принос от 60 % за поведение, изразяващо се в управление на превозно средство с превишена скорост над максимално допустимата за съответния пътен участък. Допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК предполага противоречие с практиката на ВКС при разрешаване на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, каквото в случая не може да бъде обосновано с цитираните решения, доколкото възприетото в тях процентното изражение на приноса е резултат от специфичните за съответния спор факти от значение за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил характера и тежестта на извършените от двамата участници в инцидента нарушения на правилата за движение и след като ги е съпоставил, е формирал решаващия си извод, че допуснатото от ищеца нарушение предполага по-ниска степен на принос, тъй като произшествието не би настъпило изобщо, ако водачът на лекия автомобил е изпълнил задължението си по чл. 50, ал. ЗДвП да спре и да пропусне движещите се по пътя с предимство превозни средства, сред които и управлявания от ищеца мотоциклет. Решаващите изводи на въззивния съд относно наличието на принос и неговия размер са формирани в съответствие с константната практика на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД (напр. решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ІІ т. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на І т. о., решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ІІ т. о., решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на І т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ІІ т. о.), според която: При произнасяне по възражение за принос на пострадалия - чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът е задължен да съпостави тежестта на извършеното от делинквента нарушение на правилата за движение по ЗДвП и тежестта на нарушението на ЗДвП от страна на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътно - транспортното произшествие; След съпоставяне на поведението на всеки от участниците в произшествието и на тежестта на извършените от тях нарушения на правилата за движение, от които е последвал вредоносният резултат, съдът следва да определи конкретния принос на отделните участници за настъпване на произшествието и на вредите, като разпредели помежду им отговорността за деликта и съобразно това да приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд не се е отклонил и от трайната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. Критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, са указани в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд. В съобразителната част на постановлението е разяснено, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението; В случаите на телесни увреждания такива обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.; От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за претърпените неимуществени вреди. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, в която е възприето разрешението, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”, като се отчете и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика и с казуалната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, като присъденото от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди е определено след съвкупна преценка на всички установени по делото обстоятелства, които в конкретния случай имат значение за принципа на справедливост. При определяне на обезщетението са взети предвид обстоятелствата, при които са причинени вредите, броя и вида на получените от ищеца телесни увреждания, особено болезненото понасяне на част от травмите, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, продължителния период, през който ищецът е бил на легло и не е можел да се обслужва, а е ползвал чужда помощ, създадените по този повод неудобства, особеностите на процеса на възстановяване и цялостното неблагоприятно отражение на инцидента върху живота, здравето и психоемоционалната сфера на ищеца. В стадия на производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява обосноваността и законосъобразността на формирания от въззивния съд извод относно справедливия размер на дължимото обезщетение, поради което доводите на касатора, че приетото за справедливо обезщетение е завишено и не кореспондира с фактите по делото, а съответно и с принципа за справедливост, не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Касаторът се е позовал и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, но не е изложил съображения от какво произтича очевидната неправилност на въззивното решение. В практиката на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е изяснено, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е тъждествена с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК; За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2 предл. 3 ГПК, решението на въззивния съд трябва да е постановено при тежко нарушение на материалния и/или процесуалния закон или в грубо нарушение на правилата на формалната логика и тези пороци да могат да бъдат установени въз основа на мотивите, изложени от въззивния съд. Съобразявайки мотивите към обжалваното решение, съставът на ВКС не констатира нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, поради което приема, че бланкетно поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е налице. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 256/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. Поради недопускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторът „ОЗК - Застраховане“ АД следва да бъде осъден да заплати на адв. А. Г. сумата 800 лв. - адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на ответника по касация в производството по чл. 288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,