Определение № 4369 от 03.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3125/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез назначения му процесуален представител адв. И. Ю. от САК, срещу определение №9748/24.06.2024г по в.ч. гр.д № 4724/2024г на СГС, с което е потвърдено определение №8183/22.02.2023г за връщане на исковата молба на Е. Д. М. и прекратяване на образуваното гр.д.№ 16378/2022г по описа на СРС,29-ри състав. Исковата молба, с която е потърсена отговорност от Прокуратурата на РБ за обезщетяване на неимуществени вреди от нарушение на правото на ЕС,е върната на основание чл.130 ГПК. След указания по уточняване на твърденията за правнорелевантни факти на които се основава търсената отговорност по чл.2в ЗОДОВ, при оказана правна помощ от назначения по реда на ЗПрП адв.И. Ю. от САК и след като е изискал в цялост посочената в исковата молба пр.пр.2263/2021г на СП и е провел открито съдебно заседание с участие на страните, първоинстанционният съд е намерил ,че изброените в исковата молба действия на прокуратурата имат характер на процесуални действия, които подлежат на инстанционен контрол който следва да бъде проведен в предвидените от закона срокове и ред и бездействието на лицето, което има право да ги оспори ,или несъгласието му с постановените актове ,не може да бъде основание за преразглеждането им в рамките на настоящето исково производство.Твърденията на ищеца не очертават фактически състав на непозволено увреждане,нито незаконна дайност,а касаят правилността на влязъл в сила седебен акт по наказателно производство ,който не може да бъде пререшаван и преценяван за правилност от гражданския съд. Хипотезите на чл.2 ЗОДОВ са неприложими. За да потвърди преграждащото определение въззивният съд след като собствено и обстойно е анализирал на какви твърдения е основан иска, е оставил без уважение жалбата с оплаквания на ищеца за нарушение на 47 от ХОПЕС и чл.6 и чл.13 ЕКПЧ поради лишаване от ефективно правно средство за защита от възникнал деликт ,състоящ се в бездействието на Прокуратурата на разследва. Намерил е за неоснователни доводите на защита,че преграждащото определение е мотивирано със съображения които са по същество на делото, а не касаят допустимостта на иска. Изтъкнал е като правилно възприетото от районният съд ,че ищецът иска ново преразглеждане на извършените спрямо него процесуални действия по приключило с влязла в сила акт на ВКС наказателно производство ,въз основа на който е лишен от свобода. Ищецът счита ,че неправилно е бил осъден, при наличието на краен акт е решил да атакува с жалба пред Прокуратурата на РБ ,с конкретно посочени от него имена на съдии съдебни състави ,постановили актове по воденото наказателно производство,като неговото/на ищеца/ разбиране е ,че действията на съдиите по извършване на правораздавателна дейност трябва да бъдат разследвани. Нито от ищеца ,нито от неговия процесуален представител са били изложени обстоятелства,от които може да се направи извод за предявен иск по чл.2в ал.1 ЗОДОВ ,при извършено достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС ,както е било поддържано от назначения адв.И. Ю. в частната жалба.Посочени са текстове от ХОПЕС и Конвенцията ,основополагащи за защита на лице ,по отношение на което е предприето наказателно преследване, посочени са текстове от ДФЕС, посветени на защита от дискриминация ,съдебно сътрудничество и защита правата на гражданите-безспорно основополагащи принципи, гарантиращи основните права на гражданите и обвързващи българските институции,включително правораздавателните органи от съдебната власт ,но на свой ред въззивният съд констатира непосочване конкретно на нарушението по смисъла на чл.2в ЗОДОВ, от което да са настъпили вреди, подлежащи на обезвреда.Затова въззивният съд е приел преценката за недопустимост на иска за съответна, тя е и законосъобразна в случая.Съдът дължи проверка за допустимост служебно, а по същество дължи произнасяне единствено ако е надлежно сезиран с търсена защита на законни права и интереси, като по същество следва да установи дали въведените в процеса твърдения са доказани със събраните доказателства и доказателствени средства. В частната жалба се иска отмяна на определението с оплакване на неправилност.Поддържа се ,че изложеното от ищеца и неговата защита, са твърдения за съществено нарушение на правото на ЕС ,а въпросът дали е налице основание за ангажиране на отговорността било на Прокуратурата на РБ, било на Съда ,е въпрос по същество на делото ,не касае основанията за допустимост на иска Претенцията на ищеца очевидно не е по чл.2 ЗОДОВ, където лимитирано са посочени актовете, действията и бездействията за които държавата носи отговорност по този специален закон, а е по чл.2в ЗОДОВ,което е за деликт. Поради това в изложението се навежда основанието на чл. 280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна,чрез назначен по реда на ЗПрП защитник адв. И. Ю. от САК срещу въззивно определение,подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Отговор от ответника Прокуратура на РБ не е постъпил. Върховен касационен съд,ІІІ г.о намира ,че касационната частна жалба не следва да бъде допусната до касационно разглеждане Не е налице изтъкваното от защитата основание на чл.280,ал.2 ГПК- очевидна неправилност ,в случая наведено като единствена ,самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност се привързва към видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, докато в случая нито изводите за приложимия закон, нито обосновката на съда сочи на подобно квалифицирано нарушение. Проверката по чл.130 ГПК е приложима за всеки иск,включително за иска по чл.2в ЗОДОВ при съобразяване с установената практика на Съда на ЕС за обстоятелства, на които търсената отговорност от държавата чрез нейните процесуални субституенти следва да се основава. Ищецът следва да въведе тези твърдения като основание на иска, а съдът има задължението да изиска посочването им като предмет на делото,за да обезпечи допустим процес. Служебното начало ,намиращо израз в проверката на съда по допустимостта на иска ,се прилага в съответствие с духа и смисъла на закона ,както е подчертано в т.1 на ТР №1 от 09.12.2013г по т.д.№1/2013г. ОСГТК при очертаване компетенциите на въззивния съд.Определението на въззивния съд в случая не е мотивирано със съображия,че твърденията в исковата молба са извън лимитивно уредените в чл. 2 ЗОДОВ хипотези на отговорности и по тази причина искът е недопустим, както счита защитата. Решаващо Софийски градски съд е изтъкнал,че обстоятелствени твърдения по основанието за отговорност на държавата за вреди от правонарушение по чл.2в ЗОДОВ не са били посочени, след указания.Изводите на въззивния съд в тази насока кореспондират с данните по делото, кореспондират с установената практика на ВКС и попадат под хипотезата на приложения процесуален закон. По изложените съображения,ВКС ІІІ г.о.