Определение № 2691 от 17.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2682/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „МОНИКА 871“ ЕООД – [населено място], подадена чрез пълномощника му адв. В. Ч. от АК – Враца, против решение № 1007 от 06.07.2022 г. постановено по в.гр.д. № 1044/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което след отмяна на решение № 4486 от 23.07.2020 г. по гр. д. № 16354/2017 г. на Софийския градски съд е признато за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ищецът Г. Ц. Г. от [населено място] не дължи като солидарен длъжник част от вземане в размер на 50 000 лв. от общо 1 418 988,33 лв. по договор за револвиращ кредит № 403/22.11.2013 г. на първия ответник „УниКредит Булбанк“ АД – [населено място], прехвърлено с договор за цесия от 20.07.2016 г. на втория ответник - „МОНИКА 871“ ЕООД – [населено място]. Касационният жалбоподател навежда доводи за недопустимост на постановеното въззивно решение. Твърди, че съдът не е съобразил възникнали в хода на процеса обстоятелства, които имали значение за наличието на процесуалните предпоставки за допустимостта на иска. Касаторът поддържа, че решението е постановено при липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка – наличието на правен интерес от търсената защита, тъй като в течение на производството той е отпаднал. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът обосновава допускане до касационно обжалване на атакуваното решение на основание чл. 280, ал. 2 – в хипотезата на вероятна недопустимост. Твърденията на касатора са, че от приетите по делото на основание чл. 266, ал. 2, т. 2 от ГПК нови доказателства се установявала настъпила съществена промяна във фактическата обстановка от значение за делото, поради която Г. Ц. Г. и ответната страна – „МОНИКА 871“ ЕООД вече не били носители на спорното право и правният интерес от водене на делото е отпаднал. Касаторът намира, че вместо да се произнесе по съществото на спора, въззивният съд е следвало да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото. Поддържа се, че като се е произнесъл за правопораждащите вземането факти и е приел за неоснователна тезата за съществуването на твърдяното въз основа на тях право, въззивният съд се произнесъл свръх петитум, с което касаторът аргументира допълнително основание за недопустимост на решението на Софийския апелативен съд. Формулирано е искане за обезсилване на обжалваното въззивно решение като недопустимо и прекратяване на производството по предявения отрицателен установителен иск. Претендира се присъждането на сторените разноски. Ответникът по касация – Г. Ц. Г., оспорва касационната жалба. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК, чрез пълномощника му адв. М. С., възразява срещу доводите на касатора за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК, като оспорва наличието на основание за него. Намира извършените от касатора действия за злоупотреба с процесуални права с цел създаване на пречка за разрешаване на спора по същество. Позовава се на разпоредбата на чл. 226 от ГПК, съгласно която при прехвърляне на спорното право в хода на процеса, производството продължава своя ход между първоначалните страни. Наведени са доводи, че представянето в производството пред въззивната инстанция на доказателства за сключен между касатора и трето лице договор за заместване в дълг по същността си не представлява отказ от право или признаване на иска, от естество да обоснове настъпила в хода на процеса недопустимост на предявения иск. Ответникът по касация счета, че заместването в дълг не може да се осъществи без съгласие на замествания длъжник, доколкото същото представлявало тристранна сделка. В допълнение оспорва съществуването на вземането, с което аргументира невъзможност за неговото прехвърляне. Излага подробни съображения за наличие на правен интерес от разрешаването на спора със сила на пресъдено нещо, поради което намира предявения иск и постановеното по него въззивно решение за допустими. Формулира искане касационната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна. Претендира присъждане на разноски. Постъпил е отговор и от „УниКредит Булбанк“ АД - втори ответник по предявения иск и обикновен другар на касатора, в който се споделят доводите, изложени в касационната жалба и се прави искане въззивното решение да бъде обезсилено. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден акт, подлежащ на касационно обжалване. След отмяна на първоинстанционното решение, Софийският апелативен съд е уважил предявения от Г. Г. иск по чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи като солидарен длъжник част в размер на 50 000 лв. от общо 1 418 988,33 лв. от вземането на „УниКредит Булбанк“ АД към „ЖОСИ“ ЕООД (н) - кредитополучател по Договор за банков револвиращ кредит № 403/22.11.2013 г., което вземане било прехвърлено на „МОНИКА 871“ ЕООД с договор за цесия, сключен между двете ответни дружества. Съдът е приел за установено, че вземанията на ответника „УниКредит Булбанк“АД, произтичащи от процесния договор, са били прехвърлени на втория ответник – „МОНИКА 871“ЕООД, възлизащи общо на сумата от 1 418 988,33 лв. Длъжникът и ищец по иска бил уведомен за цесията преди датата на подаване на исковата молба. Пред въззивната инстанция са били приети нови доказателства, а именно: договор за прехвърляне на вземане от 03.08.2020 г., по силата на който ответникът „МОНИКА 871“ ЕООД прехвърлил на трето, неучастващо в производството по делото лице – „ИМС 2020“ ЕООД вземането си по процесния договор за банков револвиращ кредит, за която цесия ищецът бил уведомен на 30.05.2022 г., както и договор за заместване в дълг, сключен на 12.05.2022 г. между „ИМС 2020“ ЕООД и „МОНИКА 871“ ЕООД, по силата на който последното дружество е поело задължение да отговаря като солидарен длъжник по цедираното вземане до размер на сумата от 50 000 лв. - предмет на исковата претенция и досегашният солидарен длъжник - Г. Ц. Г. е бил освободен от задължението му по договора до размера на същата сума от 50 000 лв. Съдът е намерил за неоснователно възражението на „МОНИКА 871“ ЕООД за отпаднал в хода на въззивното производство правен интерес от водене на делото, поради цедиране на процесното вземане от „МОНИКА 871“ ЕООД на „ИМС 2020“ ЕООД, като е приел, че при прехвърляне на спорното право в течение на производството, приложение намира нормата на чл. 226, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, според която делото следва своя ход между първоначалните страни, а постановеното по него решение се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на приобретателя. Въззивният съд е направил извод, че правният интерес на ищеца не е отпаднал поради сключения договор за заместване в дълг, доколкото последният освобождава ищеца от задължението му към „МОНИКА 871“ ЕООД само частично до размера на сумата от 50 000 лв., развяваща се на предявената за защита част от вземане с общ размер от 1 418 988,33 лв. По аргумент от чл. 73, ал. 1 ЗЗД, е изложил съображения, че за сключване на договор за заместване в дълг не се изисква съгласието на първоначалния длъжник, доколкото освобождаването му от задължението е в негов интерес, поради което заместването е породило своето действие. Въпреки това съдът е приел, че доколкото заместването по чл. 102 от ЗЗД е до размер на сумата от 50 000 лв., то не изключва качеството на Г. Г. на длъжник за останалия размер на вземането до 1 418 988,33 лв., поради което същият има интерес от водене на делото и установяване на липсата на право въз основа на правопораждащите го факти, какъвто ефект би имало уважаването на предявеният частичен отрицателен установителен иск. По съществото на предявения иск след преценка и подробно обсъждане на събраните по делото доказателства и заключенията на вещите лица по извършените три съдебно-графически експертизи, като е кредитирал заключението по последната от тях, въззивният съд е установил, че върху приетия като писмено доказателство Договор за банков револвиращ кредит № 403/22.11.2013 г., сключен между „УниКредит Булбанк“АД в качеството му на кредитор и „ЖОСИ“ЕООД (в нес.) - като кредитополучател, подписите за „Солидарен длъжник 1“ в долния десен ъгъл на всяка една от десетте страници на договора, както и в раздела „За кредитополучателя“ на девета страница не са положени от Г. Ц. Г.. С оглед на горното е намерил за доказана неистинността по авторство на договора за банков револвиращ кредит № 403/22.11.2013 г. в частта относно писменото изявление на ищеца за неговото сключване. При установяването на факта, че ищецът Г. Г. не е автор на положените подписи, въззивният съд е намерил, че последният не е направил волеизявление за поемане на солидарна отговорност за изпълнение на задълженията по договора за банков револвиращ кредит, а оттам - че процесният договор е нищожен в тази му част поради липса на съгласие (чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД). Направил е извод, че в тази част договорът не е породил целените правни последици и за ответника - първоначален цедент „УниКредит Булбанк“АД, не е възникнало вземане към ищеца. Консеквентно съдът е заключил, че доколкото спорното вземане спрямо ищеца не е възникнало, сключеният между „УниКредит Булбанк“АД и „МОНИКА 871“ЕООД договор за цесия, не е породил транслативен ефект. Въз основа на изложеното съставът на Софийския апелативен съд е намерил за установено, че не съществува вземане към ищеца в качеството му на солидарен длъжник по договор за банков револвиращ кредит № 403/22.11.2013 г., прехвърлено с договор за цесия от първия на втория ответник, поради което е уважил предявения частичен отрицателен установителен иск. В нормата на чл. 280, ал. 2, предл. второ от ГПК недопустимостта на въззивното решение е регламентирана като безусловно основание за достъп до касация, без да е необходимо формулирането на материалноправен или процесуален въпрос, обуславящ изхода на спора. Допустимостта на съдебния акт е обусловена от съществуването на процесуални предпоставки за предявяването на иска - абсолютни и относителни в зависимост от задължението на съда да следи служебно за наличието им. Безспорно правният интерес на ищеца е от категорията на абсолютните положителни процесуални предпоставки, липсата на някоя от които би довела до недопустимост на постановеното съдебно решение. При предявяването на установителен иск е без значение дали страната, която е инициирала съдебното производство, е тази, която претендира съществуването на спорното право или тази, която го отрича, тъй като решението по такъв иск има за цел установяването на действителното правно положение между спорещите страни със сила на пресъдено нещо по отношение на спорното материално право, с която се изчерпват последиците на съдебния акт. Съдът прави извод за съществуването на правен интерес въз основа на твърденията на страните, в които се съдържат техните противостоящи си тези. Делото се е развило по предявен от ищеца частичен отрицателен установителен иск за несъществуване на задължение към ответниците по иска. Въззивният съд е установил, че в хода на въззивното производство е настъпила промяна в страните по спорното материално правоотношение, предмет на делото, вследствие на сключен договор за цесия, с който ответникът „МОНИКА 871“ЕООД е прехвърлил процесното вземане на третото лице – „ИМС 2020“ ЕООД, а след това по силата на сключен между същите тези дружества договор за заместване в дълг, ответникът „МОНИКА 871“ЕООД се задължил солидарно до размер на сумата от 50 000 лв. (равняваща се на предявената част от вземането) за заплащане на цедираното от него вземане, като ищецът Г. Г. е бил освободен от задължението си до размера на тази сума. Промяната на носителя на спорното материално право в хода на производството е класически институт на гражданското процесуално право, който в действащия ГПК е уреден в разпоредбата на чл. 226. При правоприемство в хода на процеса е налице процесуална субституция от категорията на процесуалната суброгация – делото продължава своя ход между първоначалните страни, праводателят участва в процеса в качеството на процесуален субституент на приобретателя, а решенето по делото има обвързваща сила и за последния. Ето защо при извършено прехвърляне на спорното вземане в хода на процеса не отпада правният интерес на страната от водене на делото. В задължителната за съдилищата тълкувателна практика на ВКС е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право (т. 2 от тълкувателно решение от 22.04.2019 г., постановено по тълкувателно дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС). В мотивите на посочения тълкувателен акт на ВКС е разяснено, че от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на спорното субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем. В постановките на тълкувателното решение не е направено разграничение на правните последици по отношение на правопораждащите спорното право факти в зависимост от това дали предявеният иск е осъдителен или установителен, съответно дали последният е положителен или отрицателен. Изложеното, отнесено към предявения по настоящото дело частичен отрицателен установителен иск, обуславя извода, че правният интерес на ищеца е в установяването със сила на пресъдено нещо на съдебното решение, че в негова тежест не съществува вземане въз основа на твърдените факти. Този интерес на ищеца не отпада в хипотезата на частичното му освобождаване от задължение в хода на процеса, последица от сключените независими от неговата воля договори за цесия и частично заместване в дълг от единия от ответниците с трето за делото лице. Между страните все още е бил налице правен спор за съществуване на цялото вземане по процесния Договор за банков револвиращ кредит № 403/22.11.2013 г., чиито правопораждащи факти с оглед на постановките на тълкувателно решение от 22.04.2019 г., по тълкувателно дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС ще бъдат установени със сила на пресъдено нещо при решение по същество на спора. По горните съображения Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ал. 1 и ал. 2 от ГПК, поради което не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, на ответника по касация Г. Ц. Г. следва да бъдат присъдени сторените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,