Определение № 5216 от 29.10.2026 г. на ВКС по д. № 4061/2026 г.

Производството е по чл. 135, ал. 5 АПК. Образувано е по спор за подсъдност между Софийски районен съд и Административен съд София-град, повдигнат от последния с определение № 26848 от 24.07.2026 г. по адм. д. № 10753/2026 г. За да се произнесе по така повдигнатия спор, настоящият смесен съдебен състав установи следното: Софийски районен съд е бил сезиран с иск, предявен от Е. Д. М. срещу Ю. Р. Ш., с искане последният да бъде осъден да му заплати сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода от 15.11.2023 година до 22.11.2023 година. Изложени са твърдения, че ответникът не изпратил депозираната от него жалба на Прокуратурата на Република България и по този начин го е подложил на психически и физически тормоз; търпял безпокойство, безнадежност, безсилие, отчаяние, страх, ужас; развил панически атаки, хипетонична криза и депресия. Районният съд, след предоставяне на правна помощ на ищеца, му е дал указания да уточни на коя дата е подал процесната жалба, какъв е бил нейният предмет, до кой орган е била подадена и какво е било искането, както и да изложи ясни и конкретни твърдения по какъв начин ответникът Ю. Р. Ш. е извършил нарушение във връзка с тази жалба. В изпълнение на указанията на СРС, ищецът, действащ чрез назначения му процесуален представител адвокат Е. Я., е депозирал уточнителна молба за привеждане на исковата молба в съответствие с разпоредбата на чл. 127 ГПК, като е пояснил следното: По отношение на твърдението му в исковата молба, че ответникът противоправно не е изпратил подадената от него жалба на Прокуратурата на Република България, уточнява, че въпросната жалба е подадена на 15.11.2023 г. чрез администрацията на затвора до Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и е заведена в регистрите на ГДИН под peг. № 988/2023 г. Искането в жалбата е било за незабавно сезиране на органите на досъдебното производство и Прокуратурата на РБ поради изложени детайлни данни за извършени спрямо него тежки престъпления от общ характер в мястото за лишаване от свобода, а именно: че е осъден за престъпления, за които не бил обвинен - т. е. противозаконно е лишен от свобода. Ищецът е заявил, че жалба № 988/2023 г. не била разгледана от ответника Ю. Ш. и не била пратена на Прокуратурата; че ответникът, в качеството си на длъжностно лице, на което е възложено разглеждането й, е извършил противоправно деяние (бездействие) и че това противоправно негово поведение пряко е рефлектирало върху психическото му здраве; че тъй като се намира в състояние на пълна зависимост от администрацията в място за лишаване от свобода, съзнателното прикриване на престъпления срещу него от страна на Ш. породило у него чувство за безнадеждност, страх за живота му, паник атаки и хипертонични кризи. Според ищеца това съставлява „нечовешко и унижаващо достойнството третиране“, доколкото жертвата е оставена без защита срещу насилниците си чрез умишлено институционално бездействие. Ищецът твърди още, че ответникът е нарушил чл. 205, ал. 2 НПК, чл. 13, чл. 17 и чл. 18 ЕКПЧ, чл. 47 ХОПЕС и Директива 2012/29/ЕС за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления. С определение № 26848 от 24.07.2026 година състав на Софийски районен съд на основание чл. 118, ал. 1 вр. ал. 2 ГПК е прекратил производството по делото и го е изпратил на АССГ като е изложил съображения, че с оглед фактическите твърдения, очертаващи основанието на иска, и неговия петитум, следва да се приеме, че е предявен осъдителен иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за вреди от незаконосъобразна дейност на служител към администрацията на Затвора при и по повод изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“, поради което същият подлежи на разглеждане от административните съдилища. Административен съд – София-град, на когото е препратено производството, е приел, че делото не му е подсъдно. Изложил е съображения, че в случая водещото не е каква дейност осъществява органът, към който се числи ответникът, а от каква дейност се претендират вредите. Според АССГ в случая вредите се претендират на основание чл. 45 ЗЗД и чл. 13 ЕКПЧ и чл. 47 ХОПЕС, тъй като ответникът-физическо лице е осуетил и не е изпратил по компетентност жалба № 988/2023 г. по описа на ГДИН на Прокуратурата на РБ и МВР. Административният съд е достигнал до извод, че доколкото съдът е обвързан от обстоятелствената част на исковата молба и искането за присъждане на обезщетение от деликтни действия, нормата на чл. 1 ЗОДОВ е неприложима, тъй като ищецът не твърди незаконосъобразни действия от административна дейност. След като се твърдят вреди от деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, според административния съд искът подлежи на разглеждане по общия исков ред, още повече, че искът е насочен срещу физическо лице, а не срещу органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. По тези съображения АССГ е повдигнал спор за подсъдност. Настоящият смесен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд намира, че делото е родово подсъдно и следва да бъде разгледано от административните съдилища, като местно компетентен е Административен съд – София-град. При действието на диспозитивното начало в процеса по правилото на чл. 6 ал. 2 ГПК, субсидиарно приложимо съгласно чл. 144 АПК, предметът и обемът на търсената защита се определят от страната, сезирала с жалба или искова молба съда. Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на съда, по аргумент от чл. 146, ал. 1 ГПК, като съдът не е обвързан от дадената такава от страните в производството. От изложеното в обстоятелствената част и заявеният петитум на исковата молба, целящ присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради допуснато от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушение в обхвата на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, в светлината и на разрешението, дадено с т. 8 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2014 г., ОСГК и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, се налага извод за предявен иск не по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, както е посочил СРС, а за такъв по чл. 284, ал.1 ЗИНЗС, подлежащ на разглеждане от административен съд. В случая с исковата молба е ясно очертан предметът на накърненото право и търсената обезвреда за вреди, причинени в резултат на извършено спрямо ищеца нарушение по чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС от лице в качеството му на служител на ГДИН при и по повод изтърпявано наказание „лишаване от свобода", което обуславя извод, че родово компетентен да разгледа иска е административен съд. Административният съд следва да укаже на търсещия защита срещу действия на затворническата администрация да насочи иска си срещу легитимирания да отговаря ответник. Съгласно чл. 285, ал. 2 ЗИНЗС искът се предявява пред административния съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес на увредения. Така уредената местна подсъдност е специална по отношение на общите правилата по АПК, поради което следва да намери приложение при разглеждане на искове с правно основание чл. 284 ЗИНЗС, като законодателят е предоставил възможност за избор на местна подсъдност от страна на ищеца, в рамките на разписаните две възможности. В случая мястото на увреждането е в [населено място], предвид наведените в исковата молба твърдения за причинени вреди по време на престоя на ищеца в затвора в [населено място], където и е предявена исковата молба - първоначално пред СРС – респ. компетентният административен съд е АССГ. Воден от горното и на основание чл. 135, ал. 5 във връзка с ал. 7 АПК, смесен петчленен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд