Определение № 331 от 07.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1502/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от М. Д. П. против решение № 8/10.02.2021г. по гр.д.№ 358/2020г. на Бургаски апелативен съд, поправено с решение №100163/18.02.2021г. по същото дело на БАС, в частта, с която е потвърдено решение № 17/10.03.2020г. по т.д. № 52/2019г. на СлОС за отхвърляне на иска на касаторката по чл. 432, ал.1 КЗ срещу ЗД“БУЛ ИНС“АД за разликата над 28 000 лв. до 50 000лв., предявен като частичен от 80 000лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди по повод на ПТП на 14.04.2018г. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс“ АД оспорва основателността на подадената касационна жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че касаторката е пострадала при пътен инцидент на 14.04.2018г. в резултат на поведение на водача на МПС, който е нарушил правилата за движение по пътищата – загуба на управление и контрол върху превозното средство в резултат на несъобразена скорост и претоварване на автомобила с пътници, както и неподдържане на автомобила в добро техническо състояние. Налице е била валидна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите за процесния автомобил. С оглед заключението на комплексната експертиза относно установения механизъм на ПТП и получените конкретни от ищцата увреждания, съдът е счел за доказано непоставянето от касаторката на предпазен колан, което се дължало на необезпечаване на седалките на втори ред, където тя е седяла, с такива колани. Възприел е становище, че дори и да била с поставен колан, предвид механизма на ПТП, той не би могъл да задържи тялото й към седалката, а и при преобръщане на автомобила условна и защитна предпазна реакция е пътникът да се предпази с ръце, което според съда обяснява и получената травма на предмишницата на дясна ръка. Относно полученото увреждане решаващият състав се е позовал на медицинската документация и е констатирал, че в резултат на ПТП М. П. е претърпяла травматичен шок със значителна кръвозагуба, контузия на дясна предмишница с фрактура на същата съвкупно с фрактура на четвъртата метракарпална кост на дясна длан. Последвало е оперативно - открито наместване и фиксиране с метални импланти. Съобразно свиделските показания БАС е приел за доказани търпените от ищцата силни болки, физически и психически дискомфорт. Отчел е, че съобразно възрастта й – 57 г., възстановяването й е било бавно и не може да настъпи напълно. По въпроса за съпричиняване на вредоносния резултат и от страна на подстрадалата въззивната инстанция единствено е приела за доказано възражението на застрахователя, че тя се е съгласила да бъде превозвана с пътници, чийто брой превишава максимално разрешения за конкретното превозно средство / 14 пътника са пътували при разрешен максимален брой 8, като трима от тях очевидно са били прави и един в багажното отделение/. Поради което след като е определил общо обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000лв. и обем на съпричиняване от 20%, след редукция е счел, че искът е основателен за сумата от 28 000лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката формулира множество въпроси, които могат да се обособят тематично в две групи: 1/касаещи произнасянето на въззивния съд по въпроса за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата и 2/ относно критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се яви то справедливо съгласно чл.52 ЗЗД и как те следва да се обсъдят от съда. Едновременно твърди, че са се осъществили и допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, както и че е налице хипотеза на „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първата група въпроси са поставени в конкекста на доводи за наличие на общо възражение за съпричиняване от страна на застрахователя, без в него да се сочат конкретни действия и бездействия на пострадалата; за недоказаност на причинната връзка между поведението на ищцата и вредоносните последици, а е налична само хипотетична връзка; за несъществен принос от поведението на ищцата; за съществуващо задължение за работодателя/възложителя да обезопаси този, който е ангажирал. Настоящият състав на ВКС намира, че твърдението на касаторката, че възражението за съпричиняване е общо, не отговаря на възприетото в мотивите на въззивния съд и обективираното в писмения отговор на исковата молба становище. БАС е приел, че застрахователят е направил възражение за съпричиняване поради следните действия/бездействия, които и е обсъдил: съгласие на ищцата да бъде превозвана в претоварен автомобил и че е пътувала без поставен предпазен колан, неспазване на лекарски предписания. Следователно така поставен въпросът не се явява обуславящ произнасянето на апелативния съд. Вторият въпрос относно предполагаемия и хипотетичен характер на връзката между приетото за рисково поведение от страна на ищцата и настъпилия резултат е изцяло фактологичен, а не правен. Касае се по-скоро до оплакване за необоснованост на заключението на БАС, че конкретното поведение е допринесло за получаване на уврежданията. Следователно въпросът не отговаря на критериите към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че въззивната инстнация е изложила свързани в логическа последователност осъществили се факти, приети за доказани относно механизма на ПТП, като претоварването на автомобила е намерило своето място като причина за настъпването на ПТП. В тази връзка е разгледано и съгласието на касаторката да бъде превозвана при очевидно според обстоятелствата превишаване на разрешения брой пътници, което й действие е съотнесено към задължението на водача на автомобила да избере подходяща скорост предвид и броя пътници, която да му позволи да упражнява непрестанен контрол за безопасно движение на МПС. Следователно въззивният съд се е съобразил и с цитираната в изложението съдебна практика на ВКС относно съпоставянето на поведението на виновния за ПТП водач и на пострадалия по отношение на получения вредоносен резултат. Дали приносът на пострадалия пътник в автомобила е съществен или не е въпрос на конкретни доказателства и тяхната преценка, т.е. не касае крайните правни изводи на решаващия състав. Последният формулиран въпрос относно задължението на възложителя на работа да обезпечи сигурността на наетото от него лице въобще не е бил обсъждан от въззивния съд и не са били въвеждани обстоятелства в тази връзка с исковата молба. По втората основна група правни въпроси, ВКС съобрази задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1968 г., ППВС № 2/1984 г., ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г. Според същата понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат на деликта, е необходимо да се отчете: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата около това, допълнителното влошаване на здравето и др., възрастта на пострадалия, общественото му положение. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В случая, въззивният съд в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като е разгледал всяко едно от тях поотделно, включително е изследвал тежестта и вида на уврежданията и как в цялост те са се отразили върху физическото и психическо здраве на касаторката, върху нейния емоционален и социален живот; общественото й положение преди ПТП и след него; редицата неудобства, през които е преминал в процеса на възстановяване и перспективите за такова. Съдът е отчел и икономическата конюнктура в страната към датата на деликта, в тази връзка съобразявайки и основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. В постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – този на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. Несъгласието на касаторката с фактическите изводи на съда представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано в производството по чл.288 ГПК. Следва да се има предвид, че позоваването на съдебна практика на въззивна инстанция във фазата по чл.288 ГПК по казуси относно аналогични увреждания е ирелевантно за производството пред ВКС. Така цитираните актове не формират практика – задължителна и обективирана в решения по чл.290 ГПК, като само последната е визирана сред допълнителните основания за селектиране на касационната жалба. Освен това в тях са дадени разрешения по приложението на чл.52 ЗЗД, които се основават на констатираните конкретни и специфични за казуса обстоятелства, които не са идентични с процесния случай – време на настъпване на деликта /променени социално-икономически условия/, продължителност на възстановителния период, възраст на пострадалия, доказаност на конкретни болки и страдания. Всеки конкретен случай е зависим от обхвата на твърдените и доказани вреди, не само по вид, но и по съдържание, и обусловен от личността на пострадалия, претендиращ обезщетението, от собствената му устойчивост, адаптивност към вредата и възможност за преодоляване. Не е налице и сочената предпоставка „очевидна неправилност“ за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В случая, от външна страна не се открива твърдяното от касаторката очевидно несъответствие между получените увреждания, техните последици и справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства и е съобразил съдебната практика на ВКС относно критериите при определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, като е формирал изводите си при спазване на правилата на формалната логика и при липса на нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касационната жалба се дължи заплащане от касаторката на разноски за настоящата инстанция в размер на 200лв., на осн. чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд