Определение № 163 от 19.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1765/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от „Корпоративна търговска банка“ АД (н), чрез пълномощника му адв. Ал. В. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, от Национална агенция по приходите (НАП), чрез Ст. Х. (служител с юридическо образование – арг. чл. 32, т. 3, предл. 2 ГПК), овластен със заповед № ЗЦУ-ОПР-39/23.06.2023 г. на изп. директор на НАП, и синдика на „Специалремонт“ ЕООД (н) срещу решение № 730/18.12.2024 г., постановено по в. т. д. № 571/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 с-в, допълнено с решение № 266/14.05.2025 г., по касатори, както следва: 1) от „Корпоративна търговска банка“ АД (н) – в частта, в която след отмяна на първоинстанционното решение частично са уважени предявените от НАП срещу „Специалремонт“ ЕООД (н) и „Корпоративна търговска банка“ АД (н) кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо, че НАП е носител на парично вземане към „Специалремонт“ ЕООД (н) в размер на сумата общо от 647154,18 лв., представляваща сбора от данъци и осигурителни вноски и законна лихва върху тях в размер на 586042,97 лв., предявени с молба вх. № М24-28-384/20-18/26.08.21 г., както и вземания за местни данъци и такси в размер на 8833,99 лв. - главница и законна лихва в размер на 58,68 лв., предявени с молба М 24-28-384/20-19/21.10.2021 г., като тези парични вземания са с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ; 2) от синдика на „Специалремонт“ ЕООД (н) – в частта, в която предявените кумулативно обективно съединени искове са уважени, както и в частта, в която за част от признатите вземания е определена поредност на удовлетворяване по реда на чл. 722, ал. 1, т. 6 ГПК, а не по реда на чл. 722, ал. 1, т. 7, респ. по реда на чл. 722, ал. 1, т. 9 ГПК и 3) от НАП – в частта, в която след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените срещу „Специалремонт“ ЕООД (н) и „Корпоративна търговска банка“ АД (н) кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо, че НАП е носител на парични притезания към „Специалремонт“ ЕООД (н), представляващи сбора от публичните вземания за данъци, задължителни осигурителни вноски и държавни такси, над присъдената сума от 647154,18 лв. до пълния им предявен размер общо от 827786,64 лв. (обжалван размер от 180632,46 лв.), както и на парично притезание, представляващо законна лихва върху главните парични вземания, над присъдената сума от 586042,97 лв. до пълния ѝ предявен размер от 713476,91 лв. (обжалван размер от 127433,94 лв.). Касаторът „Корпоративна търговска банка“ АД (н) поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като вследствие на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане в съвкупност на всички доказателства по делото, апелативният съд е достигнал до необоснования фактически извод, че действително са наложени обезпечителни мерки, вследствие на което на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК е била спряна погасителната давност по отношение на спорните публични задължения. Счита, че в противоречие с материалния закон апелативният съд неправилно е определил момента, от който е започнала да тече 5-годината погасителна давност, тъй като не е съобразил различното правно естество на публичните задължения, приемайки, че за публичните вземания, възникнали за периода от м. 01.2014 г. до м. 12.2014 г., погасителната давност е започнала да тече не от 01.01.2015 г., а от 01.01.2016 г., респ. за публичните вземания, породени през 2015 г. тя е започнала да тече не от 01.01.2016 г., а от 01.01.2017 г. (чл. 171, ал. 1 ДОПК). Твърди, че тези публични задължения са покрити с изтекла погасителна давност преди предявяването им в производството по несъстоятелността (26.08.2021 г.). Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Как се удостоверява налагане на запор на движими вещи по реда на чл. 201 ДОПК? Действителен ли е наложеният запор в случаите, в които в протокола за извършване на опис е записано, че присъства управителят на дружеството длъжник, но в действителност подписаното лице не е управител на дружеството? Възможно ли е протокол за опис, в който са налице неотговарящи на действителността факти, да спре давността?“ и 2. Как следва да бъде изчисляван давностният срок съгласно чл. 171 ДОПК? Съдът длъжен ли е да съобрази вида на задължението и неговата дължимост при определяне на давностния срок по чл. 171 ДОПК?“ (касаторът твърди, че правният отговор на тези правни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото). Синдикът на „Специалремонт“ ЕООД е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за обосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за основателност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Ответникът по тази касационна жалба – НАП, е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Ответникът „Специалремонт“ ЕООД не е подал в законоустановения срок писмен отговор на тази касационна жалба. Касаторът – синдикът на „Специалремонт“ ЕООД, поддържа всички изложени от касатора „Корпоративна търговска банка“ АД (н) касационни основания, обуславящи неправилността на въззивното решение, като счита и за незаконосъобразен правния извод на апелативния съд, че всички публични вземания, за които са уважени предявените положителни установителни искове, следва да бъдат удовлетворени по поредността по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ. Твърди, че доколкото решението за откриване на производството по несъстоятелност е постановено на 26.07.2021 г., то вземанията в размер на сумата от 8810,36 лв. (местни данъци и такси за 2021 г.), които са възникнали след тази дата, са с поредност по чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ, а законните лихви върху тях – по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ. Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Как се налага запор на движими вещи и възбрана на недвижим имот по реда на ДОПК? Как се доказва налагането на тези обезпечителни мерки и от кой момент същите се считат за наложени?“ и 2. „Как се изчислява давностният срок по чл. 171 от ДОПК при различните видове публични задължения с оглед различните им падежи на основание ЗДДС, ЗДДФЛ, ЗМДТ, КСО, ЗКПО?“ (касаторът твърди, че правният отговор на тези правни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото). Ответниците по тази касационна жалба – НАП, „Корпоративна търговска банка“ АД (н) и „Специалремонт“ ЕООД, не са подали в законоустановения срок писмен отговор. Касаторът НАП поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано и е постановено в противоречие с материалния закон – макар и да е приел за установено, че с наложената възбрана се обезпечават изискуеми публични вземания към несъстоятелния длъжник, възникнали за периода от 2008 г. до м. 05.2014 г., в противоречие с тези фактически констатации въззивният съд е достигнал до извода, че възбраната обезпечава единствено вземанията, породени до м. 12.2012 г. Счита, че с Постановление за налагане на обезпечителни мерки от 11.09.2014 г., издадено от публичния изпълнител, давностният срок за публичните вземания, възникнали през периода от м. 01.2014 г. до м. 04.2014 г., е бил спрял, поради което той не е изтекъл до момента на предявяване на вземанията на НАП в производството по несъстоятелност. Навежда правен довод и за неправилност на правното съждение на апелативния съд, че, тъй като постановлението за налагане на обезпечителни мерки от 02.12.2015 г., с което е наложен запор върху притежаваните от длъжника акции за обезпечаване на публичните задължения, възникнали за периода от м. 07.2008 г. до м. 07.2015 г., не е било връчено на Централния депозитар, теченето на погасителната давност не е била спряна. Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - решението е очевидно неправилно. Ответниците по тази касационната жалба – „Корпоративна търговска банка“ АД (н) и синдика на „Специалремонт“ ЕООД, са подали в законоустановения срок писмени отговори, в които развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Ответникът „Специалремонт“ ЕООД не е подал в законоустановения срок писмен отговор на тази касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни (НАП и „Корпоративна търговска банка“ АД (н) - чрез пълномощници, с надлежно учредена по делото представителна власт, респ. от синдика на „Специалремонт“ ЕООД), срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че погасителната давност е юридически факт, свързан с определен в закона период от време, след изтичането на който се поражда субективно непритезателно право за длъжника да откаже изпълнение на паричното си задължение. Съгласно разпоредбата на чл. 171 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. С разпоредбата на ал. 2 на този член законодателят е предвидил, че с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността. Уредени са и изключения от тази абсолютна давност, а именно: в случаите, при които е налице отсрочване или разсрочване на задължението; вземането е предявено в производство по несъстоятелност; образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение; изпълнението е спряно по искане на длъжника или е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел II а от ДОПК. Апелативният съд е счел, че с изменението на чл. 171, ал. 2, т. 2 ДОПК, в сила от 01.01.2021 г., е регламентирано спирането и прекъсването на абсолютната давност при предявяване на публичните вземания в производството по несъстоятелност, като разпоредбата не се прилага за вземания, които са били погасени по давност към момента на влизането в сила. Съгласно чл. 171 ДОПК, в двете му алинеи, давността започва да тече считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. За вземанията, станали изискуеми до 2010 г., давността започва да тече най-късно на 01.01.2011 г. и ще изтече на същата дата след десет години, т.е. на 01.01.2021 г., а към този момент вече е било в сила изменението на разпоредбата на чл. 171, ал. 2 ДОПК, предписващо, че абсолютната давност не тече за предявени в производството по несъстоятелност публични вземания. Следователно, за всички вземания, чиято изискуемост е настъпила до 31.12.2009 г., абсолютната давност е изтекла, но такива не са били предявени в производството по несъстоятелност. При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е приел, че следва да се произнесе по въведеното в процеса възражение за изтекла 5-годишна давност от ответниците на основание чл. 171, ал. 1 ДОПК, както и по въпроса дали са възникнали обстоятелства, обосноваващи спирането или прекъсването на течението на тази давност. Съобразявайки както обстоятелствената част на исковата молба, така и релевираните от ищеца уточнения, въззивният съд е изяснил, че ищецът иска със сила на пресъдено нещо да бъде установено пораждането и съществуването на публични вземания, предявени с молба с изх. № М-24-28-384/26.08.21 г. - по справки декларации за периода от м. 04.2010 г. до 28.06.2020 г.; неприети публични вземания за осигурителни вноски, предявени с молба с изх. № М-24-28-384/26.08.21 г. – за периода от м. 04.2010 г. до м. 12.2015 г., както и вземания, произтичащи от издаден изпълнителен лист за държавна такса, включен в тази молба. Общият размер на тези вземания възлиза на сумата от 827786,64 лв. и законна лихва върху тази сума в размер на 713476,91 лв. към 02.08.2021 г. Предметът на предявените положителни установителни искове включва и вземания за местни данъци и такси в размер на 9043,99 лв. главници и законни лихви до 29.07.2021 г., възлизащи на сумата от 59,53 лв. за периода след 2010 г. Апелативният съд е съобразил, че ищецът е навел фактическо твърдение, че теченето на 5-годишната давност е спряла да тече поради издаване на постановление с изх. № 2553-00-4377/10.11.2011 г., с което е наложен запор върху движими вещи - вписан в ЦРОЗ; поради налагане на обезпечителни мерки запор върху банковите сметки на длъжника (с постановление с изх. № С160010-022-0015270/14.07.2016 г., с постановление с изх. № 0944/2014/000426 от 02.12.2015 г., с постановление с изх. № 944/2014/000342/15.05.2014 г. и с изх. № 944/2014/000321/15.12.2013 г.). Спиране на теченето на давностните срокове е обосновано и с постановление с изх. № 0944-000352/11.09.2014 г., с което е наложена възбрана върху имоти, собственост на длъжника - за обезпечаване на публични вземания за данъци и задължителни осигурителни вноски и вземания на ФГВРС за периода от м. 07.2008 г. до м. 04.2014 г. Въззивният съд е приел за неоснователен правния довод на НАП, че погасителната давност е била спряна с издаване на постановление с изх. № С160010-022-0015270/14.07.2016 г., с постановление изх. № 0944/2014/000426 от 02.12.2015 г., с постановление с изх. № 944/2014/000342/15.05.2014 г. и с изх. № 944/2014/000321/15.12.2013 г. Изяснил е, че съгласно правната норма на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК давността спира да тече с налагането на обезпечителни мерки, а с тези постановления на публичния изпълнител е разпоредено налагането на обезпечителна мярка запор по банковите сметки на длъжника. Макар и запорът да се извършва с постановление на публичния изпълнител, съгласно разпоредбата на чл. 202, ал. 1 ДОПК запорът върху вземания на длъжника от банки се извършва чрез връчване на запорно съобщение на банките, като запорът се смята наложен от часа в деня на връчване на запорното съобщение на банката. По делото не били представени доказателства, от които безспорно да се установи, че запорът е наложен (връчване на постановленията на банките), поради което в конкретния случай погасителната давност не е била спряна на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК – не е установено, че е наложена разпредената с тези постановления обезпечителната мярка. Апелативният съд е заключил, че теченето на погасителната давност не е спряла и с издаването на постановление с изх. № 0944-000352/11.09.2014 г., с което е наложена възбрана върху имоти, собственост на длъжника за обезпечаване на публични вземания за данъци и задължителни осигурителни вноски и вземания на ФГВРС за периода от м. 07.2008 г. до м. 04.2014 г., макар и то да е било вписано в Агенцията по вписванията като акт № 211, т. 1, вх. № 4 349/23.09.2014 г. Счел е, че погасителната давност е била спряна по отношение на описаните в него публични вземания на държавата - за периода от м. 07.2008 г. до м. 12.2012 г. Вземанията, описани в него - за периода от м. 07.2008 г. до м. 12. 2009 г. били погасени с изтичането на предвидената от законодателя абсолютна давност (чл. 172, ал. 2 ДОПК), поради което давността е спряла да тече само по отношение на вземанията, възникнали през периода от 01.2010 г. до м.12.2012 г. Въззивният съд е изяснил, че спиране на теченето на давността се отнася само за тези вземания, за които погасителната давност е започнала да тече, а за притезания, за които давността не е започнала да тече, теченето ѝ не може да бъде спряно, вкл. и те да се присъединени в изпълнителното производство. Следователно, неоснователно било позоваването на правната норма на чл. 217, ал. 4 ДОПК, предписваща, че извършените до момента на присъединяването действия ползват и присъединения кредитор. Безспорно, присъединеният кредитор имал същите права както първоначалния, но той е присъединен с вземания, възникнали след налагането на обезпечителни мерки с цитираното постановление, поради което за вземанията, които са възникнали след налагането на обезпечителните мерки и за които не е започнала да тече погасителната давност, не е налице основание за спиране на теченето на давност. Към момента на постановлението тя не е започнала да тече, поради което не е и основание за спирането ѝ. При така приетите за изяснени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е обосновал правното съждение, че теченето на погасителната давност е спряно за вземания за данъци в общ размер от 73551,32 лв. - възникнали през 2010 г., 2011 г. и 2012 г. (за тях давността е започнала да тече преди налагането на обезпечителната мярка „възбрана“); законни лихви върху тази сума в размер на 75061,53 лв. и вземания за осигурителни вноски по (ДОО, ЗО, УПФ и ГВРС) за 2010 г., 2011 г. и 2012 г. Апелативният съд е приел за неоснователни и правните доводи на ищеца, че теченето на погасителната давност е спряна при издаване на постановление с изх. № 2553-00-4377/10.11.2011 г. на публичен изпълнител за налагане на обезпечителни мерки на основание чл. 195, ал. 1 ДОПК, във вр. с чл. 201 ДОПК – за налагане на обезпечителна мярка „запор“ върху движими вещи на длъжника „Специалремонт“ ЕООД, в това число МПС и машини, съоръжения и стопански инвентар. Изяснил е, че съгласно разпоредбата на чл. 201 ДОПК при запор на движима вещ публичният изпълнител извършва опис, оценка и предаване на вещта за пазене на длъжника или на трето лице или изземва и съхранява вещите, като върху вещта може да се поставя запорен знак (стикер). От доказателствата по делото (протокол за опис с изх. № 0944/2014/000359/17.02.2015 г. по изп. д. № 944/2014 г.) се установявало, че на 17.02.2015 г. публичен изпълнител е извършил опис на 29 броя от вещите, посочени като машини, съоръжения и стопански инвентар (общо 33 броя), върху които с постановление с изх. № 2553-00-4377/10.11.2011 г. е наложена обезпечителна мярка „запор“, като вещите са оставени за пазене на длъжника. Следователно, запорът на движими вещи е наложен на 17.02.2015 г., поради което теченето на погасителната давност е спряна за описаните в постановлението вземания, за които давността е започнала да тече, т.е. за възникналите през 2013 г. и невключени в сумите, за които е настъпило спиране на течението на давността (с налагането на обезпечителна мярка „възбрана“). В този смисъл, погасителната давност е спряла да тече за 490,15 лв. - вземания за данъци и законна лихва върху тази сума в размер на 314,53 лв., както и по отношение на вземания за осигурителни вноски по (ДОО, ЗО, УПФ и ГВРС) за 2013 г. в размер на 147950.49 лв. и законна лихва върху тази сума в размер на 119551,30 лв. По отношение на релевираното твърдение, че с постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № 944/2014/000415/02.12.2015 г. е наложен запор върху налични акции въззивният съд е приел следното: съгласно разпоредбата на чл. 203 ДОПК, действаща към момента на издаване на постановлението за налагане на запор върху всички акции, притежавани от длъжника от капитала на дружеството, регистрирани в Централния депозитар, при налагането на запор върху налични поименни акции или облигации публичният изпълнител трябва да уведоми дружеството за това - в този случай запорът поражда действие за дружеството от получаване на запорното съобщение. Съгласно ал. 3 от същия член запорът върху безналични ценни книжа се налага чрез изпращане на запорно съобщение до Централния депозитар, като едновременно с това се уведомява дружеството. В тези случай запорът има действие от момента на връчването на запорното съобщение (чл. 203, ал. 5 ДОПК). От съдържанието на това постановление за налагане на запор се установява, че е разпоредено запор по отношение на безналични ценни книжа (акции), поради което, за да произведе своето действие, той следва не само да бъде съобщен на длъжника, а запорното съобщение трябва да се изпрати на Централния депозитар. Тежестта на установяването на този факт принадлежи на ищеца, който не е представил доказателства за това обстоятелство, поради което апелативният съд е споделил правния извод на първоинстанционния съд, че с това постановление за налагане на обезпечителни мерки не е спряно течението на давността по отношение на описаните в него вземания. Въззивният със е съобразили и правилото на чл. 172, ал. 2 ДОПК, съгласно което давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение – за приложението на тази правна норма релевантни са само същинските изпълнителни действия, в който се предприемат конкретни действия по принудително изпълнение чрез изпълнителните способи по чл. 215, ал. 1, т. 1-3 ДОПК (в тази смисъл е ТР № 7/15.04.2021 г. по тълк. д. № 8/2019 г. на ОСС на ВАС, I и II колегия). Въз основа на тези правни доводи и съобразно задължителните указания по приложението на закона, дадени в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, апелативният съд е обосновал правното съждение, че с протокол за опис с изх. № 0944/2014/000359 от 17.02.2015 г. за извършване на опис на движими вещи, подписан от длъжника (той е уведомен за извършваното действие), теченето на давността е спряно по отношение на описаните в него публични вземания, за които погасителната давност е започнала да тече. От извършването на същинското изпълнително действие, което е основание за прекъсване на давността, започва да тече нова давност, която е 5-годишна, но в конкретния случай теченето на давността не е прекъсната - за описаните в протокола за опис вземания е налице спиране на течението на давността (не могло да се приеме, че давност, която е спряла да тече, може да бъде прекъсвана). Апелативният съд е приел, че по отношение на претендираните вземания за периода от м. 01.2014 г. до м. 12.2014 г. погасителната давност е започнала да тече на 01.01.2016 г., като е изтекла на 01.01.2021 г. - преди предявяването им в производството по несъстоятелност. Следователно, погасени по давност са следните вземания: за данъци в размер на 34665,15 лв. и законна лихва върху тях в размер на 24451,45 лв., както и за осигурителни вноски по ДОО, ЗО, УПФ и ГВРС за 2014 г. в размер на 145967,31 лв. и законна лихва върху тях в размер на 102982,49 лв. Счел е за неоснователен обаче правния довод за изтекла погасителна давност за всички вземания, възникнали от 01.2015 г., тъй като съобразно разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК и константната практика на ВАС давността за тези вземания е започнала да тече на 01.01.2017 г., като е изтекла на 31.12.22 г., т.е. след предявяването им в производството по несъстоятелност. За неоснователно е прието и релевираното възражение на НАП по отношение на изключването от списъка на вземането за държавни такси в общ размер на 17877,05 лв. и лихви върху тях към 02.08.2021 г. в размер на 10945,01 лв. (общо за сумата от 28822,06 лв.). Годината, в която е следвало да бъдат заплатени тези присъдени държавни такси е 2015 г., поради което давността е започнала да тече от 01.01.2016 г., като тя е изтекла на 01.01.2021 г., т.е. преди предявяването им в производството по несъстоятелност. За неоснователен е счетен и правният довод на банката по отношение на вземанията за корпоративен данък за 2016 г. Въззивният съд е изложил правни съображения в смисъл, че съгласно нормата на чл. 93 ЗКПО данъчно задължените лица внасят корпоративния данък за съответната година в срок до 30.06. на следващата година, поради което дължимият данък за 2016 г. е следвало да бъде внесен до 30.06.2017 г., а по правилото на чл. 171, ал. 1 ДОПК давността за това вземане е започнала да тече от 01.01.2018 г. - към момента на предявяването им в производството по несъстоятелност предвидената петгодишна давност не е изтекла. Неоснователно било и възражението на банката по отношение на дължимостта на местните данъци и такси за 2021 г. в общ размер от 8810,36 лв. Справките декларации са подавани от самия длъжник и включват задължения за местни данъци и такси по отношение на притежаването от него имущество. Като погасени по давност са счетени претендираните вземания за периода от м. 01.2014 г. до 31.12.2014 г.: за данъци в размер на 34665,15 лв. и законна лихва върху тях в размер на 24451,45 лв., както и вземания за осигурителни вноски по ДОО, ЗО, УПФ и ГВРС за 2014 г. в размер на 145967,31 лв. и законна лихва върху тях в размер на 102982,49 лв. - в останалата част релевираното възражение за погасяване по давност на претендираните от ищеца вземания се явявало неоснователно. Въз основа на тези правни съображения и с оглед на обстоятелството, че било невъзможно да се определи в каква част трябва да бъде отменено обжалваното решение, въззивният съд е преценил, че първоинстанционното решение трябва да бъде отменено изцяло, като вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде признато за установено, че ищецът притежава вземания за данъци и осигурителни вноски в размер на 647154,18 лв. и законна лихва върху тях в размер на 586042,97 лв., предявени с молба с вх. № М 24-28-384/20-18/26.08.21 г., както и вземания за местни данъци и такси в размер на 8833,99 лв. главница и законна лихва в размер на 58,68 лв., предявени с молба М 24-28-384/20-19/21.10.2021 г. В останалата част предявените положителни установителни искове са отхвърлени. Апелативният съд се е произнесъл по правния спор относно поредността на удовлетворяване на процесните публични вземания. Счел е, че с разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ законодателят е предвидил право на предпочтително удовлетворение за вземанията, обезпечени със залог или ипотека, или запор или възбрана, вписани по реда на Закона за особените залози. Такива кредитори се удовлетворяват от получената сума при реализацията на обезпечението. Правната норма на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ следва да се тълкува и прилага корективно относно вземанията на кредиторите, за които са наложени запори, вписани по реда на ЗОЗ, като вземания, за които е наложена обезпечителна мярка „запор“, който е вписан в ЦРОЗ, не се ползват с право на предпочтително удовлетворяване върху имуществото, предмет на обезпечителната мярка. Вписването в ЦРОЗ на наложен по ГПК или ДОПК запор не поражда право на кредитора на предпочтително удовлетворяване от имуществото/вземането, върху което е наложен запорът в производствата по индивидуално изпълнение, с което право се ползват само обезпечените кредитори (чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД и чл. 194, ал. 5, вр., ал. 3 ДОПК), поради което, по-аргумент от по-силното основание, с такова право не се ползва кредиторът, вписал запор в ЦРОЗ, и в производството по несъстоятелност, тъй като това производство има универсален характер и в него участват всички кредитори на длъжника. Вписването на запора в ЦРОЗ преди особения залог на вземане, единствено лишава заложния кредитор от качеството му на обезпечен кредитор и то само при провеждане на индивидуално принудително изпълнение по ГПК/ДОПК, но не поражда за него „заложно право“. Вписването на запора съгласно чл. 12, ал. 2 ЗОЗ и чл. 30, ал. 1 ЗОЗ създава противопоставимост на правата на обезпечения кредитор по отношение на кредитор, в чиято ползва е учреден по-късно особен залог върху запорираното имущество, като при принудителното изпълнение заложният кредитор ще има качеството на хирографарен, а не на обезпечен. Изтъкнато е, че даденият отговор следва и от разпоредбата на чл. 638, ал. 6 (преди ал. 4), изр. 2-ро ТЗ, съгласно която в производството по несъстоятелност наложен в изпълнително производство по ГПК и ДОПК запор, независимо дали е вписан по реда на ЗОЗ, не е противопоставим на кредиторите на несъстоятелността, с оглед именно характера на производството по несъстоятелност на универсално принудително изпълнение за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника. Правилото на чл. 638, ал. 6, изр. 2-ро ТЗ за непротивопоставимост на наложен (преди откриване на производството по несъстоятелност) запор на кредиторите на несъстоятелността не предвижда изключение за вписаните по реда на ЗОЗ запори в ЦРОЗ, вкл. ако те са наложени по ДОПК. След като налагането на запора не е противопоставимо на кредиторите на несъстоятелността, по-аргумент от по-силното основание вписването му също не може да им се противопостави, и следователно да породи каквито и да е права за кредитора, за чийто вземания е наложена обезпечителната мярка „запор“. При съобразяване на правната норма, уредена в чл. 46 ЗНА, апелативният съд е достигнал до правния извод, че законовата разпоредба на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ следва да бъде тълкувана в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби от същия закон, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България, включително и при съобразяване на нормите на други относими към процесните отношения нормативни актове. При извеждане на точния смисъл на разпоредбата, очертаваща вземанията, които при извършване на разпределение на осребрено имущество, се изплащат с привилегия от първи ред - чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, следва да съобрази ясната разпоредба на чл. 724 ТЗ, съобразно която с право на привилегия при разпределение се ползват кредиторите, в чиято полза има учредени залог и ипотека, от събраната сума от продажбата на заложената или ипотекирана вещ, като ако сумата не покрива обезпеченото вземане заедно с натрупаната лихва, за остатъка кредиторът участва в разпределението заедно с кредиторите с необезпечени вземания. Тази норма дава уредба и на кредитора с право на задържане и ред на удовлетворяване по т. 2 на чл. 722, ал. 1 ТЗ, но не признава право на предпочтително удовлетворяване на кредитор, в чиято полза са допуснати обезпечителни мерки - запор или възбрана, в който смисъл и на последните лица не може да бъде призната привилегия по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. Следователно, при съобразяване на правната норма на чл. 722, ал. 1 ТЗ въззивният съд е заключил, че признатите с решението вземания следва да бъдат включени като такива с поредност на удовлетворяване по т. 6 от чл. 722, ал. 1 ТЗ. Първата група процесуалноправни въпроси, поставени от касатора „Корпоративна търговска банка“ АД (н) не отговаря както на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и на специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. От една страна, те не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а с тях по същество се релевира касационен довод за необоснованост на въззивното решение, но по тях касационната инстанция може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а е едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а от друга, правната норма, уредена в чл. 201 ДОПК, уреждаща процесуалния способ за налагане на запор върху движими вещи, притежавани от длъжника по изпълнението, е ясна и непротиворечива. Втората група процесуални въпроси, макар и да са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не отговаря на специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разпоредбата на чл. 171 ДОПК, във вр. с чл. 162, ал. 2 ДОПК е ясна, като от нейното съдържание може да се изведе действителната нормативна воля на законодателя: публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок, като различният момент на изискуемостта на отделните видове публични вземания обуславя различният момент, от който започва да тече 5-годишният давностен срок, считано от 1 януари на съответната година, следваща годината на изискуемостта на съответния вид публично задължение. Въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд не е разграничил отделните видове публични вземания, които са предявени от НАП в производството по несъстоятелността, което е от значение за определяне на момента на тяхната изискуемост при приложението на уредената в чл. 171, ал. 1 ДОПК императивна разпоредба, съгласно която публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. По същите правни съображения касационната жалба, предявена от синдика на „Специалремонт“ ЕООД (н) следва да бъде допусната не въз основа на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а на самостоятелното селективно основание, регламентирано в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – за проверка дали въззивното решение не е очевидно неправилно поради неправилно прилагане на императивната разпоредба на чл. 171, ал. 1 ДОПК (при неправилно определяне на началния момент на изискуемост на съответните публични задължения), респ. за проверка дали правният извод на апелативния съд, че цялото публично вземане в размер на сумата от 8810,36 лв. (за дължими местни данъци и такси за 2021 г.), ведно със законните лихви за забава е с поредност на предпочитателно удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 6 ТЗ, не противоречи на императивните правни норми, уредени в чл. 722, ал. 1, т. 7 и т. 9 ТЗ. Въззивното решение трябва да бъде допуснато и по предявената от НАП касационна жалба – въз основа на самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК (при очевидна неправилност). От мотивите на въззивното решение се установява съществено логическо противоречие при установяване на релевантните факти по делото и тяхното подвеждане под императивната правна норма, уредена в чл. 172, ал. 1, т. 5 ГПК („Давността се спира с налагането на обезпечителни мерки“). От една страна, апелативният съд е приел за установено, че постановлението с изх. № 0944-000352 е издадено на 11.09.2014 г. (л. 641 от кориците на първоинстанционното дело), като с него е наложена възбрана върху имоти, собственост на длъжника за обезпечаване на публични вземания, породени до този момент (това постановление е вписано в съответната Служба по вписванията на 23.09.2014 г.), а впоследствие е счел, че не са били обезпечени публични вземания, възникнали до издаване на това постановление. Именно това съществено противоречие в мотивите на въззивното решение е обусловило и последващия фактически извод, че кредиторът е присъединил вземания, възникнали след налагане на обезпечителните мерки с това постановление – тези, породени за периода от м. 01.2013 г. до м. 04.2014 г., макар и постановлението с изх. № 0944-000352, с което е наложена възбрана върху имоти, да е издадено след този период (на 11.09.2014 г. и вписано в Службата по вписванията на 23.09.2014 г.). Съгласно правната норма, уредена в чл. 694, ал. 7 ТЗ, в производствата по предявени искове по чл. 694 ТЗ държавни такси за всички инстанции не се внасят предварително. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение