Определение № 549 от 06.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1966/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Овергаз Мрежи“ АД срещу решение № 867 от 15.02.2024 г. по в. гр. д. № 10085/2022 г. на Софийски градски съд (СГС), с което е отменено решение № 3206 от 11.04.2022 г. по гр. д. № 28306/2021 г. на Софийски районен съд в осъдителната му част и вместо него е постановено ново решение, с което е отхвърлен предявеният от „Овергаз Мрежи“ АД срещу В. А. Ч. иск по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответницата Ч. дължи на ищеца – касатор сумата от 7 951. 81 лв. - главница, представляваща стойност на консумирана, незаплатена топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване за периода: 01.12.2018 г. - 31.07.2019 г. за топлоснабден имот, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] и сумата от 1 307. 54 лв. – лихва за забава за периода 25.02.2019 г. – 25.11.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 15.02.2021 г. по ч. гр. д. № 8054/2021 г. на СРС. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че в нарушение на правилата за тълкуване на договорите, установени в чл. 20 ЗЗД, въззивният съд е заключил, че приетите по делото споразумения и разменена кореспонденция между ищеца и ответника, представляват извънсъдебно признание от страна на ответницата за това, че продължава да има качеството - клиент на топлинна енергия за процесния имот. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички приети по делото доказателства и наведените от жалбоподателя-ищец възражения, както и не е изложил съображения относно наличието на облигационни правоотношения във връзка с продажба на топлинна енергия, по силата на които ответницата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди в контекста на приложимите общи условия. В тази връзка се позовава на разпоредбата на чл. 49, ал. 3 от последните, съгласно които ако предишният собственик или ползвател, в случаите по ал. 1, не закрие партидата си, продавачът събира дължимите суми от него до откриване на партида на новия собственик или ползвател, която смята, че не е била съобразена от въззивния съд при постановяване на атакуваното решение. Моли последното да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените установителни искове да бъдат уважени. Претендира заплащане на сторените пред трите съдебни инстанции съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът - ищец навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават, в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото и да изложи свои собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 14/03.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г. на ВКС, II т. о. и др., и 2. „Длъжен ли е съдът да зачете принципа за договорна свобода при прилагане на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, като изследва съдбата на първоначалния договор за продажба на топлинна енергия за същия топлоснабден имот, сключен със собственика или титуляра на ограниченото вещно право на ползване, вкл. в публично известните общи условия към него, и да установи върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат като тълкува отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с ТР № 2 /17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Ответницата по касационната жалба – В. А. Ч. не подава отговор на същата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. По предявените искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че през 2007 г. ответницата е придобила собствеността върху имота по силата на вписан договор за покупко-продажба, като на 30.11.2007 г. е подписала заявление за смяна на партидата на имота на нейно име като нов собственик на процесния имот. От представеното по делото констативно споразумение от 01.11.2014 г. е намерил за установено, че страните са приели продажбата на топлинна енергия между тях да се осъществява по действащите към момента общи условия за продажба на топлинна енергия на потребители за битови нужди, като общите условия се прилагат до отмяната им чрез приемане на нови, респ. до закриване на партидата за обекта по установения договорен и/или законов ред. Приел е за установено, че през 2015 г. процесният имот е придобит от третото лице - Б. П. И. чрез публичен търг и постановление за възлагане, вписано на 26.06.2015 г.. Обсъдил е приетото по делото споразумение № 001/10.12.2019 г. за разсрочване на задължения, сключено между ищеца и ответницата, от което е намерил за установено, че към датата на подписването му и след подписване на протокол за прихващане № 1 от 10.12.2019 г. купувачът е останал с неплатени задължения за консумирана топлинна енергия в размер на 4 220. 93 лв. по фактури, издадени в периода 10.03.2017 г. - 10.12.2018 г.; за годишни такси за дялово разпределение в общ размер на 192 лв. по фактури за 2016 г. - 48 лв., 2017 г. - 48 лв., 2018 г. - 48 лв. и 2019 г. - 48 лв., както и за лихви за забава в размер на 1 095. 48 лв.. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е счел, че отношенията по продажба за битови нужди на трите вида енергии (топлинна енергия, електрическа енергия и природен газ-енергоносител) са уредени в ЗЕ по аналогичен начин, както и че с ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС е дадено нормативното тълкуване на разпоредбите от ЗЕ. Посочил е, че според задължителните разрешения на горепосоченото тълкувателно решение, разпростиращо своето действие и по отношение на продажбата на природен газ за битови нужди, ЗЕ свързва качеството на длъжник за цената на доставена топлинна енергия за битови нужди с качеството на собственик или титуляр на вещно право на ползване на имота, когато за същия имот няма сключен договор между ползвател на договорно основание и доставчика на топлинна енергия. Договорната свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска клиент за битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва газоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно на титуляра на вещното право на ползване, и същевременно е сключил договор за продажба на газ за същия имот. В случая, решаващият съд е намерил за установено, че ответницата е придобила собствеността върху имота през 2007 г., встъпила е в правоотношение с ищеца по договор за продажба на топлинна енергия и е подала изрично заявление за вписване на партидата на нейно име като собственик на имота, но през 2015 г. имотът е продаден на публичен търг на трето лице, като ищецът не е твърдял след това за същия имот да има сключен договор с ответницата в качеството й на ползвател на договорно основание. Изложените в исковата молба твърдения са, че ответницата е собственик на топлоснабдения имот през процесния период, с което качество ищецът обосновава качеството й на длъжник за цената на топлинната енергия за битови нужди. СГС е посочил, че противно на твърденията на ищеца, не е в тежест на ответницата да доказва, че след публичната продан и придобиването на имота от трето за спора лице, е загубила фактическото държане на имота, престанала е да го ползва и да ползва доставената в него топлинна енергия. Подчертал е, че след като собственик на процесния имот през процесния период е друго лице, а не ответницата, за да бъде ангажирана нейната отговорност за плащането на доставената в имота топлинна енергия, ищецът носи тежестта да докаже, че тя ползва имота със съгласието на собственика и че е сключила договор с доставчика на топлинна енергия, които факти не са установени по делото. Съгласно разпоредбите на ЗЕ, след прехвърляне на собствеността върху имота, новият собственик е задълженото по смисъла на закона лице, след като за същия имот няма сключен договор между топлопреносното предприятие и ползвател на договорно основание. Главният иск е за цената на доставена топлинна енергия от ищеца в процесния имот за период, който следва с години датата на прехвърленото от ответницата право на собственост. Доколкото по делото не е доказано нито ответницата да е ползвател на имота, нито да е сключила в това си качество договор за продажба на природен газ с ищеца след придобиването на имота от третото за спора лице, СГС е счел предявените искове за неоснователни, а съществувалото между страните договорно правоотношение за прекратено с придобиването на имота от трето лице на публичен търг. Въззивният съд е намерил за неоснователен доводът, че приетите по делото споразумение от 10.12.2019 г. между страните и свързаната с него молба на ответницата от 04.08.2020 г. представляват извънсъдебно признание, че ответницата продължава да има качеството купувач на топлинна енергия за процесния имот и за процесния период и дължи цената й, тъй като те касаят задължения за минали периоди, предхождащи процесния, поради което са ирелевантни за спора. По основанията за допускане на касационно обжалване: Поставеният първи процесуалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК осъществява общото основание за допускане на искания касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но спрямо него не е налице наведеното допълнително основание. Правният въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Според последната (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о. на ВКС и др.), въззивната инстанция като втора решаваща инстанция извършва самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, като излага собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие с горепосочената съдебна практика, като е обсъдил всички относими доказателства по делото и всички направени от страните доводи и възражения, извършил е необходимия анализ и синтез на доказателствата, след което е извел решаващия правен извод, че ответницата не е страна по процесното договорно правоотношение за продажба на природен газ за собствени битови нужди, сключено при публично известни общи условия, тъй като през процесния период не е собственик или титуляр на ограничено вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, нито със съгласието на собственика е сключила договор за продажба на природен газ за собствени битови нужди с ищцовото газопреносно дружество. СГС е обсъдил всички доводи на страните, вкл. довода на ищеца, че ответницата е признала процесния дълг със сключването на споразумение № 001/10.12.2019 г. и с подаването на молба от ответницата от 04.08.2020 г.. Последният е счел за неоснователен, поради обстоятелство, че дори да има извънсъдебно признание на дълг с горепосоченото споразумение, то той не е за процесните задължения, а за минал период. Доколко правилно решаващият съд е извел фактическите и правните си изводи в атакуваното решение е въпрос, относим към правилността на обжалвания съдебен акт, която не може да бъде проверявана в настоящото производство по реда на чл. 288 ГПК. Вторият въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е свързан с правилното приложение на задължителните разрешения в ТР № 2 /17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС и е от значение за крайния изход на конкретния спор, поради което осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Той обаче е разрешен в съответствие с горепосоченото тълкувателно решение. Въззивният съд е съобразил съдържанието на процесния договор за продажба на топлинна енергия и общите условия към него, сключен между страните, както и наведения довод за приложимостта на разпоредбата на 49, ал. 3 от тези общи условия, но го е приел за неоснователен поради това, че през процесния период ответницата не е собственик или титуляр на ограниченотото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, както и поради това, че с придобиването на собствеността от трето лице, съществувалото между страните договорно правоотношение по продажба на природен газ за собствени битови нужди е прекратено, съответно прекратено е и действието на общите условия към него, които са престанали да обвързват съконтрахентите. СГС е съобразил и че след придобиване на процесния имот от трето лице на публичен търг, през процесния период ответницата нито е установено в процеса да е ползувател на имота въз основа на договор с новия собственик, нито е установено да е сключила договор за продажба на природен газ за собствени битови нужди с ищеца, за да може да отговаря в качеството си на купувач за неплатената цена на доставената топлинна енергия от природен газ. Тези решаващи правни изводи съответстват на ТР № 2 /17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, както и на създадената след него практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК (напр. решение № 205/28.02.2019 г. по гр. д. № 439/2018 г. на ВКС, III г.о. и др.), разпростираща действието на тълкувателното решение и върху другите уредени в ЗЕ договори за продажба на енергии за собствени битови нужди при публично известни общи условия. Според същата, старият собственик, респективно титулярът на ограничено вещно право на ползване на топлоснабден имот, на когото е била доставяна енергия за собствени битови нужди, не дължи цената на доставената енергия за периода след изгубването на правото на собственост, респективно на ограниченото вещно право на ползване, с изключение на случаите при които между него в качеството му на ползвател на имота на договорно основание и крайния доставчик е сключен договор за продажба на топлинна енергия за същия имот. Доколкото по настоящото дело не са доказани горепосочените обстоятелства (че ответницата, след придобиване на правото на собственост върху имота от трето лице е придобила качеството на ползвател на имота със съгласието на новия собственик и че е сключила договор за продажба с доставчика), даденото от въззивния съд разрешение на поставения правен въпрос е изцяло в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради неосъществяване на релевираните допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените два правни въпроса на касатора, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение