Определение № 182 от 22.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 749/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. М. П. и Г. М. П.,[населено място] срещу решение № 143/26.03.2010г., постановено по гр.д.№ 101/10г. от Добричкия окръжен съд, с което потвърдено решение № 77/16.11.2009г. по гр.д.№ 2720/09г. на Добричкия районен съд за признаване за установено по отношение на касаторите, че дължат на П. М. И. сумата от 11500 лв. – задължение по запис на заповед от 04.12.2008г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 1683/09г. от Добричкия районен съд. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът П. М. И.,[населено място] не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, по който е уговорено продавачите – настоящи касатори, да заличат вписаната върху имота ипотека, а впоследствие в писмена форма са прекратили договора и същите са поели задължение да върнат на купувача полученото капаро от 10000 лв., както и да заплатят неустойка в размер на 1500 лв. На датата на подписване на предварителния договор продавачите са издали в полза на купувача запис на заповед за сумата от 11500 лв. с падеж на 05.03.2009г. Решаващият състав е изложил съображения, че записът на заповед е издаден за обезпечение на съществуващо задължение, което не е изпълнено, като е уважен установителният иск по чл.422 ГПК. Настоящият състав на ВКС, ТК, І отд. намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Допускането на касационното обжалване е визирано от законодателя в нормата на чл.280, ал.1 ГПК и предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Материалноправеният или процесуалноправен въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа обстановка. Твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон. В случая, поставените въпроси нямат характер на материалноправни въпроси, но смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се коментират събраните по делото доказателства и приетите за установени факти и обстоятелства по делото, включително е направено неточно възпроизвеждане на писмените документи по делото. “Всестранното и пълно доказване, както и разкриването на обективната истина” е оплакване за необоснованост на въззивния акт, което не е обвързано с довод за допуснати нарушения на процесуалните правила и не налага тълкуване на конкретна правна норма. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд