Определение № 60858 от 03.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2468/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. М. Ж., чрез адв. Д. Ч., срещу въззивно решение № 260663/01.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 2346/2018 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 272584/20.11.2017 г. по гр. д. № 42482/2016 г. на Софийския районен съд, е определен режим на лични отношения на бащата Д. М. Д. с малолетния му син М. Д. Д., [дата на раждане], на основание чл. 59, ал. 2 СК, както следва: всяка първа и трета седмица от месеца от петък – след края на учебните занимания до началото на учебните занимания на детето в понеделник, с преспиване, като първата, съответно третата седмица от месеца започва да тече и да се брои от първия, съответно третия понеделник на месеца и изтича в първата, съответно третата неделя на месеца, а за осъществяване на този режим бащата ще взема и ще води детето на училище; всяка четна година за Рождественските празници, считано от 10 ч. на 24-ти декември до 18 ч. на 26-ти декември, с преспиване, а през нечетна година за Новогодишните празници, считано от 10 ч. на 30-ти декември до 18 ч. на 2-ри януари, с преспиване; за Великденските празници - на всяка четна календарна година, от 10 ч. на Разпети петък до 18 ч. на Светлия понеделник; за пролетната ваканция, така както е определена от МОН, за всяка четна година от 10 ч. на първия ден до 18 ч. на последния ден, с преспиване, както и за лятната ваканция – два пъти по 15 дни, ежегодно, които не съвпадат с платения годишен отпуска на майката и след предварителна уговорка между родителите, а при липса на такава до края на месец май, то бащата ще осъществява лични контакти с детето всяка четна година първите 15 дни на м.юли, а вторите 15 дни – от 10-ти до 25-ти август, а всяка нечетна година – от 15-ти до 30-ти юли и от 25-ти август до 10-ти септември; всяка четна година за рождения ден на детето – от 18 ч. на 10-ти октомври до 18 ч. на 12-ти октомври; за времето от 1-ви до 8-ми февруари всяка нечетна година, от 10ч. на първия ден до 18 ч. на последния ден. Бащата е осъден да заплаща на детето месечна издръжка в размер на 300 лв., считано от 04.11.2016 г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска. На него е предоставено на него ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, в посочените части, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационния контрол се обосновава с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства и обстоятелства по делото, които имат значение за интересите на детето, при определянето на режима на личните му отношения с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права; 2) длъжен ли е съдът да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и твърдения на страните – поотделно и в съвкупност, съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК; 3) следва ли въззивният съд да извърши самостоятелно съвкупен анализ на доказателствата по делото, правилно да определи приложимите правни норми и да даде разрешение на спора, излагайки свои собствени мотиви; 4) при определяне размера на месечната издръжка, има ли значение обстоятелството на кого от двамата родители е възложена пряката грижа по отглеждането и възпитанието на детето; 5) дали при условията на чл. 56, ал. 2 от СК семейното жилище може да се предостави на другия съпруг – несобственик, на когото е предоставено упражняването на родителските права, ако той има съсобствено с трето лице жилище и какво значение би имало обстоятелството, че това жилище не задоволява жилищната нужда на майката и детето, поради това че в обитаемата му част се ползва от семейството на другия съсобственик, а изготвената СТЕ по делото доказва, че в другата си част това жилище не е годно за живеене. По тези въпроси се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 5/1970 г., ППВС № 1/12.11.1974 г., ППВС № 5/1981 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК и множество решения на състави на ВКС – решение № 98/02.05.2019 г. по гр. д. № 4628/2018 г., ІV г. о., решение № 147/ 04.06.2014 г. по гр. д. № 1557/2014 г., ІІІ г. о., решение № 217/27.05.2015 г. по гр. д. № 6851/2014 г., ІV г. о., решение № 36/20.03.2015 г. по гр. д. № 4794/ 2014 г., ІІІ г. о., решение № 280/28.09.2011 г. по гр. д. № 1654/2010 г., ІІІ г. о., решение № 278/22.10.2014 г. по гр. д. № 1784/2014 г., ІV г. о. Ответникът по жалбата – Д. Д., чрез адв. В. З., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Претендира разноски за касационното производство. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че и двамата родители на детето разполагат с необходимите качества и материални възможности да отглеждат и възпитават малолетния си син М.; че между всеки от тях и детето е създадена стабилна емоционална връзка, отношение на доверие, привързаност и обич; но че при момчето е създадено чувство за вина (конфликт на лоялност) – то се страхува да не предаде някого от родителите му, като причина за това са продължаващите между тях конфликти и неразбирателство. Обсъждайки поотделно и в съвкупност всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, представените социални доклади, заключението на приетата по делото съдбно-психологическа експертиза, въззивният съд е счел, че е в най-добрия интерес на детето упражняването на родителските права да се предостави на майката, а на бащата да се определи по- разширен режим на лични контакти. В тази връзка е посочено, че по всички критерии посочени в ППВС №1/1974 г. и в чл.59, ал.4 СК, с оглед нуждите и потребностите на детето майката е по-пригодният към момента родител да полага преките по отглеждането и възпитанието му. Същевременно, съобразявайки се с правото на всяко дете нормално и по подходящ начин да общува и да запази здрава връзката си с другия родител, съдът е определил режим на лични отношения с бащата, съобразен изцяло с нуждите, потребностите и интереса на детето. Отчетено е обстоятелството, че страните живеят в едно населено място, но отношенията между тях са влошени, родителите не могат да преодолеят конфликтите и неразбирателствата, не комуникират нормално и това се отразява негативно и на детето. Макар всеки от тях да е загрижен и да желае детето да расте и да се развива пълноценно, състоянието на отношенията между родителите създава риск за нормалната връзка, която детето трябва да има със своя баща, към когото то е емоционално привързано и чиято фигура разпознава като авторитет. Предвид конкретно установените по делото обстоятелства, имащи значение за постановяване на мерките за лични контакти между детето и ответника, съдът е определил детайлно режима за срещи и престой при бащата, както за да се охрани емоционалната връзка син-баща, така и режимът да не провокира спорове между родителите. Относно размера на дължимата за детето месечна издръжка, като е взел предвид възрастта и потребностите на М. и материалните възможности на родителите, съдът е приел, че общата необходима издръжка е в размер на сумата 600 лв. От тази сума бащата трябва да заплаща 300 лв., а останалата част, заедно с непосредствените грижи по отглеждането и възпитанието на детето, следва да се дава от майката, тъй като нейните доходи значително надхвърлят тези на бащата. Досежно семейното жилище е установено, че е собственост на трето лице, а предвид големината му не е възможно да се ползва едновременно и от двамата съпрузи. Прието е, ползването следва да се предостави на съпруга, който има жилищна нужда. В случая, жалбоподателката е съсобственик на двуетажна жилищна сграда в [населено място],[жк], в която може да се устрои и да живее с детето, респ. - няма жилищна нужда. Ответникът по жалбата не притежава собствено жилище, няма къде да живее освен в семейното жилище, поради което съдът е предоставил ползването му на него. По въпросите, формулирани от касатора в изложението му, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. По първия въпрос въззивното решение не противоречи, а съответства на задължителната и установената съдебна практика на ВС и ВКС, цитирана и от жалбоподателката. Константно в тази практика е приемано, че право на всяко дете и негова естествена потребност е то да общува и с двамата си родители. При раздяла между родителите, запазването на връзката и нормалните отношения с детето е в неговия най-добър интерес (освен ако родителите не създават риск за отглеждането и възпитанието му, респ. не са лишени от родителски права и др.). По тази причина, по принцип мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства и преценени в тяхната съвкупност, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като се изхожда изключително от интереса на детето (за който съдът следи служебно) и спецификите на конкретния случай. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от родителя, комуто са възложени родителските права, както и от разширения кръг роднини на майката и бащата. В случая тези положения са изцяло съобразени от въззивния съд при определяне на мерките по режима на лични контакти между детето и бащата, поради което предпоставки за селектиране на касационната жалба не са налице. Съдът в мотивите си е извършил цялостна преценка на многопосочния комплекс от правнозначими обстоятелства и подробно е аргументирал изводите си, че с постановения режим се удовлетворява повишената потребност на детето от общуване с родителя, при когото то не живее – бащата, към който е привързано, има изградена стабилна емоционална връзка, отношения на доверие, привързаност и обич. Втория и третият процесуални въпроси също не обуславят селектирането на жалбата. Съдът не се е отклонил от процесуалните си задължения по чл.235, ал.2, и чл.236, ал.2 ГПК, а напротив – изключително подробно и задълбочено е обсъдил всички доводи и възражения на страните, анализирал е поотделно и в съвкупност всички релевантни за спора доказателства, като мотивите му по съществото на спора отразяват решаваща, а не проверяваща дейност. По четвъртия въпрос твърдяното противоречие с ППВС № 5/1970 г. не се установява. Съгласно приетото в цитираното постановление, нуждите на лицата, които имат право на издръжка, се определят съобразно с обикновените условия на живот за тях, като се вземат предвид възрастта, образованието и всички обстоятелства, които са от значение за случая, а възможностите на лицата, които дължат издръжка се определят от техните доходи, имотното им състояние и квалификация, които са винаги обективни и конкретни. Родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца съобразно с възможностите на всеки от тях поотделно, като се вземат предвид и грижите на родителя, при когото се отглежда детето. Въззивният съд не е приел нещо различно - първо е посочил размера на необходимата обща издръжка за малолетното дете, а след това, съобразявайки доходите на всеки от родителите, както и обстоятелството кой ще полага преките грижи за него, е определил размера на издръжката, дължима от бащата. Последният въпрос в изложението няма претендираното от страната значение. Обсъждайки представените по делото доказателства, съдът е приел, че жалбоподателката притежава достатъчно голям собствен жилищен имот в [населено място], в който може да се устрои да живее с детето, поради което няма жилищна нужда и не следва да й се предоставя ползването на семейното жилище (собственост на трето лице). Дали и доколко страната е доказала твърденията си за наличие на жилищна нужда е въпрос, който по същността си не е правен, а фактически, защото отговорът му изисква анализ и оценка на фактите и доказателствата по делото, каквато проверка касационният съд не извършва в производството по чл. 288 ГПК във фазата по селектиране на касационните жалби. При този изход на спора, жалбоподателката следва да заплати на насрещната страна претендираните за касационното производство разноски, които възлизат на сумата 1 100 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение