Определение № 50207 от 18.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2245/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] срещу решение № 72 от 19. 05. 2021 г. по в. гр. д. № 73/2021 г. на Разградски окръжен съд в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 404 от 4. 12. 2020 г. по гр. д. № 545/2020 г. на Разградски районен съд касаторът е осъден да заплати на Й. Н. П. сумата от 20 000 лв. и сумата от 500 лв., представляващи съответно обезщетение за неимуществени вреди и обезщетение за имуществени вреди от смъртта на нейната внучка П. А. П. при ПТП на 29. 03. 2017 г., ведно със законната лихва, считано от 3. 08. 2019 г. до окончателното им изплащане. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд, че ищцата е материалноправно легитимирана да получи обезщетения за вреди от смъртта на своята внучка, доколкото по делото не е установено, че между ищцата и загиналата й внучка е била изградена трайна и дълбока емоционална връзка и че са настъпили продължителни болки и страдания, извън обичайните, както и че случаят изпълнява критерия „изключителност“. Счита, че при определяне на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди съдът е нарушил принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Излага доводи за неправилност на становището на състава на Разградски окръжен съд, че в случая не следва да бъде приложена нормата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ с оглед противоречието й с правото на ЕС. Сочи, че съдът неправило е възприел и анализирал събраните по делото гласни доказателства. Твърди, че на ищцата неправилно е присъдено и обезщетение за имуществени вреди. Допускането на касационно обжалване на атакуваното решение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Какво се разбира под „особено близка връзка с починалия“ и „по изключение“ съгласно ТР № 1/2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и покрива ли се този критерий с установените по делото факти, в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищцата в качеството й на баба на загиналата при ПТП?; 2. Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25. 05. 1961 и Постановление № 5 от 24. 11. 1969 г. на Пленума на Върховния съд в хипотезата на пряк иск на ищец, в качеството му на баба на загиналата при ПТП срещу застраховател на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?; 3. Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл. 493а, ал. 4 КЗ с предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, респ. чл. 432 КЗ е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във връмето?; 4. При предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, респ. чл. 432 КЗ от лице по чл. 493а, ал. 4 КЗ в кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение?“. Твърди, че формулираните въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 17 от 16. 03. 2021 г. по т. д. № 291/2020 г.на ВКС, II т. о. и решение № 92 от 17. 11. 2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т. о. Ответницата по касационната жалба Й. Н. П. оспорва жалбата, като изразява становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Третото лице – помагач на страната на ответника И. С. не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима в частта, с която се обжалва въззивното решение за уважаване на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. В останалата част – по отношение на въззивното решение, с което е потвърден първоинстанционният акт за осъждане на „Застрахователна компания Лев инс“ АД да заплати на Й. П. сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане с оглед цената на този самостоятелен иск /500 лв./ и императивната норма на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда по НОХД № 33/2018 г. на Шуменски окръжен съд И. Г. С., чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника, е признат за виновен за това, че на 29. 03. 2017 г. на път І -2 Р. – В., км 93+700, при управление на МПС – л. а. Мерцедес Спринтер 210 Д с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 6, т. 1 вр. чл. 47, ал. 3 и чл. 63, ал. 2, т. 2 ППЗДвП, чл. 42, ал. 2, т. 2 и чл. 43, т. 4 ЗДвП, вследствие на което е причинил ПТП между управлявания от него автомобил и л. а. Пежо 307 с рег. [рег.номер на МПС], в резултат на което по непредпазливост е причинил смъртта на З. И. И. и П. А. П.-внучка на ищцата. В решението е формиран извод, че ищцата Й. П. е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на нейната внучка П. П. вследствие ПТП. Извършена е преценка, че доказаните неимуществени вреди на ищцата е справедливо да бъдат репарирани с обезщетение от 20 000 лв. Окръжният съд е счел направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналата при ПТП за неоснователно, тъй като по делото е установено, че към момента на настъпване на произшествието тя е била с поставен обезопасителен колан. Решаващият състав е аргументирал становище, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ в сила от 7. 12. 2018 г., ограничаваща размера на обезщетенията до 5 000 лв. до приемането на методиката по чл. 493а КЗ, не следва да бъде съобразявана при определяне размера на дължимото обезщетение, доколкото противоречи на правото на ЕС. Посочил е, че със задължителното за националния съд решение на СЕС от 24. 10. 2013 г. по дело С-277/12 е прието, че чл. 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена сума, която да е по-малка от посочените в чл. 1, параграф 2 от Втора Директива 84/5. Изтъкнал е, че сумите по Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16. 09. 2009 г. и кодифицираща предходните четири директиви относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използване на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка надвишават сумата от 5 000 лв., определена в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касационното обжалване на въззивното решение не може да се допусне по частта от първия въпрос дали критериите по Тълкувателно решение № 1/2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС се покриват с оглед установените по делото факти и в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищцата в качеството й на баба на загиналата при ПТП, тъй като същият не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът няма характера на правен въпрос по приложение на материална или процесуална норма, а изисква преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и на формирания извод на въззивния съд, че за ищцата се е породило спорното право на обезщетение. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. С оглед изложеното касационното обжалване по тази част от първия въпрос на касатора не следва да се допуска. Останалата част от първия въпрос и въпросите по т. 2-3 могат да бъдат обобщени като въпрос относно критериите /предпоставките/ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг. Този въпрос е значим за изхода на делото по предявения иск по чл. 432, ал. 1 КЗ от ищцата Й. Н. П., поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице обаче допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, на които се позовава касационният жалбоподател. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Решаващият състав е обсъдил събрани доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства, и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и загиналата при ПТП нейна внучка, надхвърляща обичайните отношения между такива родственици. Посочил е, че в ранните си години – до навършване на училищна възраст П. П. е отглеждана и възпитавана изцяло от своята баба Й. П. в дома на последната в [населено място], тъй като баща й е бил военен, а майка й студент в редовна форма на обучение. Според състава на въззивния съд този факт е белязал силната привързаност между тях и в последващите им отношения, като в ученическите и студентските си години живеещата с родителите си в [населено място] П. посещавала баба си в почивните дни и прекарвала там ваканциите си, а след като започнала да работи внучката използвала всеки свободен момент да бъде заедно с баба си и да й помага, включително финансово. Съобразил е, че значимата емоционална връзка между двете е обусловила претърпените от ищцата значителни по интензивност и времетраене морални болки и страдания от смъртта на нейна внучка, които не са преодолени. Изтъкнал е, че негативните последици за ищцата са свързани със значимата промяна в личния й живот след смъртта на нейната внучка при отчитане на обстоятелствата, че същата е вдовица, не работи, които препятстват преодоляването на загубата. При тези констатации изводът на въззивния съд, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. и ищцата П. да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди, се явява съобразен със задължителната практика на ВКС. Неоснователни са и твърденията, че въззивното решение противоречи на създадената след постановяване на посоченото тълкувателно решение по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, намерила израз в цитираните в изложението актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тези решения, както и в известните на състава решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т. д. № 1199/2015 г, ІІ т. о., решение № 70 от 3. 06. 2019 г. по т. д. № 755/2018 г., ІІ т. о., решение № 17 от 16. 03. 2021 г. по т. д. № 291/2020 г., ІІ т. о. и решение № 45 от 10. 05. 2021 г. по т. д. № 370/2020 г., ІІ т. о. правото на братята/сестрите и на баба/дядо и внуци да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на техен родственик се признава само по изключение – така, както е прието в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Изяснено е, че присъждането на обезщетение винаги е обусловено от провеждане на пълно и главно доказване на критериите, възприети в Тълкувателно решение № 1/2016 г., а именно на: наличието на особено близка емоционална връзка, отличаваща се по съдържание от обичайната за българското общество привързаност между посочените лица и проявление на неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, чиито интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за съответната родствена връзка болки и страдания. В решенията по чл. 290 ГПК е посочено, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни такива могат да се посочат продължително отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина, трайно полагане на грижи за бабата/дядото от внука вместо от неговите родители. Изводите на въззивния съд, че отношенията между ищцата и починалата й внучка изпълняват критерия за изключителност са в синхрон с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, което изключва въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Разградски окръжен съд в обжалваната част по иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. С оглед горния резултат на основание чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касационната жалба направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 882 лв., чието уговаряне и заплащане се установява от договор за правна защита и съдействие от 27. 09. 2021 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение