Определение № 60487 от 15.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2386/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП" АД против решение № 172 от 25.06.2020 г. по в.т.д. № 144/2020г. на Апелативен съд - Пловдив в частта, с която, след частична отмяна / потвърждаване на решение № 11 от 09.01.2020 г. по т.д. № 975/2018 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, са уважени предявените искове по чл.432, ал.1 КЗ, както следва: 1/ на И. И. Х. и Г. Й. П. за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им А. Г. П. за разликата от 70 000 лева до 250 000 лева за всеки един от двамата ищци, ведно със законна лихва от 08.01.2018г. до окончателно изплащане на сумите; 2/ на И. И. Х. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от причинените й телесни увреждания за разликата от 10 000 лева до 20 000 лева, ведно със законна лихва от 27.08.2018г. до окончателно изплащане на сумата; 3/ на Х. И. Х., действаща чрез майка си И. И. Х., на Й. Г. П. и на И. Г. Х. обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 20 000 лв. за всеки от тримата ищци, ведно със законната лихва, считано от 27.08.2018г. до окончателното изплащане на сумите, 4/ на Е. А. Л., П. А. Л., Г. Й. П., Л. А. Л. и Р. А. Л. - в качеството им на наследници на А. П. Л. - обезщетение за неимуществени вреди в размер от по 4 000 лв. за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от 27.08.2018г. до окончателното изплащане на сумите, 5/ както и в частта за присъдените разноски. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, като поддържа, че е постановено при допуснати съществени нарушения съдопроизводствените правила, на материалния закон и е необосновано. Намира за неправилен извода на решаващия състав на въззивния съд, според който възражението за съпричиняване на пострадалите за настъпване на процесното ПТП, направено от ответника е неоснователно и недоказано. Поддържа, че участъкът между пътната лента и установената в района на ПТП ограда не представлява банкет по смисъла на ЗДвП, поради което счита, че движението на пешеходките по него е било в нарушение на чл.108, ал.2 ЗДвП. Същевременно твърди, че пострадалите пешеходки са се движили в дясната част на пътната лента, попътно, а не противоположно на посоката на движение на превозните средства, включително и тази на застрахования автомобил, заемащ същата. Посочва, че по делото е изяснено, че на срещуположната част на пътното платно, т.е. в неговата източна част, е изграден тротоар, поради което съдът е следвало да обоснове решението си с отговорите на задачи с №№ 16 и 17, на стр. 33 от заключението на САТЕ, че удар не би настъпил, ако пешеходките са се движили по източния тротоар, по който преминаването е било възможно независимо от паркираните автомобили и каруца. Също така намира, че в нарушение на материалния закон са присъдените от въззивния съд обезщетения за неимуществени вреди на ищците Х. И. Х. - сестричка на загиналото момиче, на нейната баба А. П. Л., както и на двамата й дядовци - Й. Г. П. и И. Г. Х.. Излага становище, че предпоставките, заложени в Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на Общото събрание на Наказателната, Гражданската и Търговската колегии на ВКС, дават възможност само по изключение обезщетение за неимуществени вреди да бъде присъждано и на лица, вън от кръга предвиден в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. на ПВС, когато между тях и загиналия е имало създадена трайна и дълбока емоционална връзка и затова търпят болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Счита, че тълкувателното решение на ВКС не предвижда възможност винаги тези близки на загиналия да бъдат обезщетявани за претърпените от тях неимуществени вреди, а само когато е налице особено изключение и специфика на конкретния случай, каквато по делото намира за недоказана и неналична по отношение на бабата, дядовците и сестричката на загиналото момиче. Също така намира за завишен размера на обезщетенията на всички ищци, който е определен и присъден в разрез с критерия за справедливост, приложим съгласно чл. 52 ЗЗД. Твърди, че присъдените обезщетения за неимуществени вреди от по 250 000 лв. на всеки от родителите на загиналото момиче е особено висок, както спрямо момента на настъпване на ПТП, така и с оглед обективната преценка на релевантните факти и обстоятелства, формиращи критерия за справедливост. Поддържа същото и по отношение на определеното обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в размер на общо 20 000 лева във връзка с телесните й ,вреждания. Възприема получените от нея наранявания за леки телесни увреди по своите медико-биологични характеристики и предвид личният й принос за настъпване на ПТП намира за справедливо определеното от първоинстанионния съд обезщетение от 10 000 лв. Поддържа, че завишени са и обезщетенията на разширения с ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на Общото събрание на Наказателната, Гражданската и Търговската колегии на ВКС кръг на правоимащи лица. Посочва, че едно и също по размер обезщетение е присъдено на различни ищци и при наличие на различни факти и обстоятелства по отношение на всеки един от тях. Намира, че при определянето размера на присъдените обезщетения съдът не е взел предвид и съпричиняването на резултата от пострадалите лица, поради неоснователното отхвърляне на възражението в този смисъл. С оглед изложеното, моли за отмяна на решението в обжалваните части, като исковете бъдат уважени както следва: на ищците И. И. Х. и на Г. Й. П. - обезщетение за неимуществени вреди от по 70 000 лв. за всеки един от тях, а на ищцата И. И. Х. - обезщетение за претърпените от нея вреди по повод причинените й травматични увреждания в размер на 10 000 лв. Иска да бъдат отхвърлени предявените срещу ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП" АД искове от останалите ищци. Претендира разноски за трите инстанции, включително адвокатско възнаграждение. Ответниците по жалбата и ищци по делото, в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С влязла в сила на 05.04.2019 година присъда № 26 от 20.03.2019г. по н.о.х.д. № 244/2019 година на Окръжен съд – Пловдив е противоправното поведение и вината на водача на МПС, причинило смъртта на А. П., се изразява в нарушаване на следните законови задължения: на общото задължение на всеки участник в движението по пътищата с поведението си да не създава опасности и пречки за движението, да не поставя в опасност живота и здравето на хората и да не причинява имуществени вреди; на задължението за водача на ППС да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни ППС, както и на задължението за водачите на ППС при избиране на скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия и със състоянието на пътя, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Същевременно от протокола за оглед на местопроизшествието към наказателното дело, приложено като доказателство по настоящото дело, който като официален свидетелстващ документ се е ползвал с материална доказателствена сила, както и от приетата по настоящото дело и неоспорена от страните автотехническа експертиза е установено, че А. П. и нейната майка И. Х. са се движили от дясната страна на платното за движение, в посоката на движение на автомобилите. Движението е в населено място. От дясната страна на пътя липсва тротоар, има затревена площ. Тротоар има от лявата страна, като преминаването по него въпреки паркираните автомобили и каруца е било възможно според вещото лице. Вещото лице е посочило, че водачът на автомобила се е движил с несъобразена скорост с радиуса на завоя и със състоянието на пътя – наличие на заледен участък, което е довело до загуба на странична устойчивост на автомобила. При опита на водача да си върне контрола върху автомобила, той първоначално навива волана на ляво, а след това на дясно, и удря с лявата си част пострадалата Х.. След този удар автомобилът продължава движението си през затревената площ, удря се в ограда и се връща на пътното платно, при което удря А. П. с предната си лява част, като по този начин причинява смъртта й. Вещото лице е дало категорично заключение, че до удар между автомобила с оглед неговата траектория и двете пешеходки би се стигнало, независимо от това дали те са били на тротоар от дясната страна или от дясно на самото платно по посоката си на движение, тъй като би се стигнало до пресичане на направленията на движение на автомобила и пешеходките. До удар не би се стигнало при движение на пешеходките по източния тротоар /от лявата страна по посока на движението/. В съдебно заседание вещото лице е изяснило, че в момента на удара двете пешеходки са били извън самото платно на движение, в участъка от пътя с трева и камъни /в протокола за оглед е описан като насип от земна маса, обрасъл с трева, с ширина 170 сантиметра/. В заключението е посочено, че при излизането си от завоя водачът на МПС е можел да забележи пешеходките от разстояние 44-45 метра, което би му позволило да предотврати удара, ако не беше попаднал в заледения участък и не беше предприел описаните по-горе действия. При така изяснения механизъм на настъпване на ПТП, съдът е намерил, че не е налице съпричиняване от страна на пешеходците и в частност на починалата А. П.. Посочил е, че не може да се приеме, че потърпевшите са се движили в нарушение на правилата по чл.108 от ЗДвП, по-конкретно на чл.108 ал.2 от ЗДвП, тъй като същите са се намирали не на самото платно на движение, а до него, в затревената част. Счел е, че е налице хипотезата на § 6 т. 5 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП, където е разяснено съдържанието на „пътен банкет“, като надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение, като банкетът може да бъде укрепен или неукрепен. Намерил е за установено по делото, че макар от дясната страна по посока на движението на пешеходките и на управлявания автомобил да не е имало тротоар, е имало затревена площ, която според цитираното определение може да бъде определена като банкет и в която са се намирали потърпевшите. В мотивната част на атакуванто решение съдът е посочил, че предпоставка за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД / съгласно т. 7 от ППВС 17/63 година/ е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Счел е, че по настоящото дело поведението на пострадалите пешеходци не е довело до настъпването на вредоносния резултат. Въпреки, че те са се движили от дясната страна по посока на движението си, те са били в затревената част, като според вещото лице, дори там да имаше тротоар и те да бяха на тротоара, автомобилът с оглед траекторията си на движение би ги ударил. Ударът би могъл да се избегне само при движението на пешеходците от лявата страна на платното, срещу движещите се автомобили. При установената по делото обстановка на пътя обаче за тях не е съществувало задължение за движение от лявата страна. Съдът е стигнал до извода, че с оглед на това и доколкото по делото няма данни пешеходките да са променяли линията си на движение, поради което водачът е имал ясна и продължителна по време видимост да ги избегне, ако не беше загубил управлението на автомобила заради заледяването и движението с несъобразена на атмосферните условия и състоянието на пътя скорост, не може да приеме, че е налице съпричиняване от пострадалите. В случая поведението на пострадалите не е фактор, допринесъл за настъпване на вредата. Във връзка с определянето на справедливия размер на дължимото обезщетение, след като е обсъдил събраните по делото доказателства – свидетелски показания и приетите съдебно-психиатрични експертизи, решаващият състав е взел предвид, че двамата ищци са приели много тежко смъртта на единадесетгодишната си дъщеря. Посочил е, че двамата ищци са се грижели много добре за дъщеря си, докато била жива, водели я на училище, осигурявали всичко необходимо за обучението й, били с позитивно отношение към учителите, интересували се от това как се справя детето им, ходели на родителски срещи. Детето било много добра ученичка, справяло се отлично с учебния материал. След смъртта на детето родителите изпитвали силна болка, всеки ден ходели на гробищата. Майката споделяла, че почти ежедневно сънува случилото се с дъщеря ѝ, че си говори на сън с детето си и когато то насън казвало, че иска нещо, тя го купувала и го давала на други деца. Установил, че след смъртта й родителите й не били на себе си, били безутешни, не можели да повярват и се надявали, че детето им ще се прибере, спрели да се хранят. Гледката на преминаващите покрай тях деца след училище им причинявала голяма болка. Ищцата И. Х. направила дори опит да се самоубие, като приела голямо количество лекарства, но била спасена след намесата на близки хора и на лекарите. И до момента родителите непрекъснато говорели за дъщеря си, отказвали да излизат и да се срещат с други хора, били затворени в себе си. От съдебнопсихиатричните експертизи съдът е констатирал, че и при двамата родители е настъпила остра стресова реакция от смъртта на дъщеря им, след това е настъпило разстройство на адаптацията им, което било състояние на субективен стрес и емоционално разстройство, нарушаващо социалното им функциониране. Те изпитвали симптоми, характерни за депресията, като загуба на интерес, чувство на безнадеждност и плач, нарушение на съня, тревожност, соматични симптоми и др. И при двамата родители загубата на дъщеря им е довела до промяна в психологичното им състояние, изразяваща се в промяна на взаимоотношенията в семейството, във фамилната общност, в микросоциума и като цяло на всички нива – личностно, трудово и социално. И при двамата родители смъртта на детето им е довела до суицидни мисли, като майката е направила и опит да се самоубие. Те са ограничили социалните си контакти и избягват общуването поради значимия обществен интерес към случилото се. И при двамата описаното състояние е наложило използване на симптомни медикаменти – транквелизатори /атаракс/ и валериан. Вещото лице е посочило, че загубата на дете причинява значима травма при грижовни родители, каквито са ищците и често остава като посттравматично стресово разстройство през целия живот на човека. И двамата родители са все още в третата фаза, когато непрекъснато в съзнанието им нахлуват спомените от случилото се, с изразени емоционални и поведенчески симптоми. От така установеното по делото апелативният състав е заключил, че става въпрос за много тежък случай на внезапна загуба на изключително близък човек – дъщеря, с последица непоправима душевна травма и за двамата ищци, поради което е намерил, че справедливият размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД е по 250 000 лева за всеки един от двамата родители. Съдът се е позовал на съдебната практика и присъжданите размери на обезщетенията в сходни случаи и конкретните икономически условия в страната и общественото разбиране за справедливост, ориентир за което са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. По делото са установени родствените връзка на починалата А. П. със останалите ищци: Х. И. Х.- малолетна сестра, представлявана в процеса от своята майка и законен представител И. Х., Й. Г. П. – дядо по бащина линия, А. П. Л. – баба по бащина линия, починала в хода на процеса / на 27.07.2019 година/ и заменена от своите наследници по закон – петте си деца Е. А. Л., П. А. Л., Г. Й. П., Л. А. Л. и Р. А. Л., И. Г. Х. – дядо по майчина линия. От събраните гласни доказателства са установени следните обстоятелствата, на които тези ищци основават исковете си: Починалата и родителите ѝ са живеели в едно домакинство с бабата и дядото по бащина линия. Те приели много тежко смъртта на своята внучка, и двамата припаднали при новината за смъртта ѝ. След това бабата и дядото отказвали да излизат, бабата се поболяла, останала на легло, не излизала. Дядото също не искал да излиза от дома си, защото при среща със съученичките на внучката си се разстройвал и започвал да плаче. Сестрата на починалата непрекъснато я търсела, носела нейна снимка и искала да отида при нея. Установено е, че макар дядото по майчина линия, да е живеел в друго населено място, той непрекъснато е контактувал с внучките си. Те прекарвали всяка събота и неделя при него, той се грижел за тях. Когато разбрал за смъртта на А. П., ищецът изпаднал в шок, бил объркан, вдигнал високо кръвно. През първите две седмици след смъртта й той всеки ден ходил на гроба ѝ. През следващите три месеца пътувал ежедневно, за да посети гроба на внучката си, а след това ходел всяка събота. Не можел да приеме смъртта на внучката си, заявявал, че било по-добре той да е умрял, а внучката му да е жива. И до момента не бил добре психически, непрекъснато плачел. Здравословното му състояние се влошило след смъртта на детето, започнал да вдига кръвно и се задълбочили проблемите му със сърцето. Съдът е обсъдил и кредитираните по делото два броя епикризи за проведено му болнично лечение през периода от 07.04. до 15.04.2019 година и от 16.05. до 21.05.2019 година в Първо кардиологично отделение, Инвазивно кардиологично отделение с инвазивна кардиология. При така установената по делото фактическа обстановка съдът е намерил, че ищците - сестра, дядовци и баба, са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на своята сестра и внучка. Този извод е обоснован и с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 година на ВКС по т.д. № 1/2016 година на ОСНГТК. Според цитираното тълкувателно решение материално легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Съдът е приел за установена особено близката връзка на посочените ищци – сестра, баба и дядовци с починалата и действително претърпените вреди от смъртта ѝ. По отношение на малолетната Х. съдът е установил, че дълъг период след смъртта на сестра си тя не я е забравила, търси я, носи нейна снимка и иска да отиде при нея. Към момента на смъртта на сестра си Х. била на пет години и единадесет месеца. На тази възраст детето според психолозите проявява осъзната привързаност към хората от най-близкото си обкръжение – родители, братя и сестри и раздялата с някой от тях води до тежки, трудно преодолими психически проблеми, за каквито говори разпитаният свидетел. Решаващият съд е намерил за неоснователни възраженията на застрахователното дружество, че в случая не следва да се присъжда обезщетение на сестрата и на бабата и дядовците за неимуществените вреди от смъртта на А. П., тъй като доказателствата сочели на обичайна връзка на привързаност, а не на предвиденото в тълкувателното решение изключение. Приел е за установена по несъмнен начин създадената силна и трайна взаимна близост и емоционална привързаност и подкрепа между ищците и починалата А. П.. Доказана е силната травма, причинена на малолетната Х. от смъртта на нейната сестра й. Доказана е също така силната ѝ връзка с бабата и дядовците, съвместното живее в едно домакинство с тези по бащина линия и ежеседмичните престои при дядото по бащина линия. Загубата на детето, към което те са били силно привързани, се е отразила негативно на начина им на живот, на социалните контакти и здравословното им състояние. Съдът е приел, че размерът на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищците от „разширения кръг“ по настоящото дело следва да бъде определен не в границите, установени с § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/, а по справедливост съобразно принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, при отчитане на установените обективни факти и обстоятелства по конкретното дело, икономическото положение в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на настъпване на ПТП. Съобразявайки характера, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищците болки и страдания след смъртта на сестрата на Х. Х. и внучката на Й. Г. П., И. Г. Х. и А. П. Л., починала в хода на делото, заместена от своите наследници по закон, съдът е счел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е по 20 000 лева за всеки един, като обезщетението на А. П. Л. следва да бъде разпределено по равно между петте ѝ деца, които са конституирани като ищци след нейната смърт – по 4000 лева. Посочените обезщетения следва да бъдат присъдени ведно със законната лихва от 27.08.2018 година до окончателното изплащане на сумата. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът посочва, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, по отношение на които са налице предпоставките за допускане на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и че е налице самостоятелното основание за допускане до касационен контрол на атакуваното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, тъй като същото е очевидно неправилно: „1/ Въпросът относно наличието на принос на пострадалите за настъпването на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и свързания с него в случая въпрос относно правилното приложение на чл. 108 ЗДвП. Твърди противоречие с: Решение № 63 от 10.07.2017 г. по н. д. № 1360 / 2016 г. на ВКС, 2-ро нак. отд., Решение № 108 от 15.08.2016 г. по т. д. № 1074 / 2015 г. на ВКС, 2- ро ТО, Решение № 130 от 03.05.2012 г. по търг. д. № 244/2010 г. на ВКС, Решение № 118 от 27.06.2014 г. по търг. д. № 3871/2013 г. на ВКС, Решение № 301 от 21.12.2018 г. по т. д. № 2503/2017 г. на ВКС, 2-ро ТО, Решение № 69 от 31.07.2020 г. по т. д. № 2461/2019 г. на ВКС, 2- ро ТО, Решение № 339 от 20.12.2018 г. по т. д. № 2882/2017 г. по описа на ВКС, II ТО, Решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 116/03.07.2017 г. по т. д. № 1921/16 г. по описа на ВКС, I ТО.; 2/ Въпросът за материалноправната легитимация на ищците Х. И. Х., А. П. Л., Й. Г. П. и И. Г. Х. да получат обезщетения за смъртта на А. П. - сестра на първата и внучка на останалите, респективно въпросът относно наличието на предпоставките, посочени в Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на Общото събрание на Наказателната, Гражданската и Търговската колегии на ВКС, обуславящи възможност по изключение обезщетение за неимуществени вреди да бъде присъждано и на лица, вън от кръга предвиден в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. на ПВС. Твърди противоречие с: Тълкувателно решение N° 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на Общото събрание на Наказателната, Гражданската и Търговската колегии на ВКС, Решение № 372 от 14.01.2019 г. на ВКС, Търговска колегия, второ отделение по т. д. № 1199/2015 г.; Решение № 70 от 03.06.2019 г. по т. д. № 755 / 2018 г. на ВКС, 2-ро тър. отделение; Решение № 251 от 17.01.2019 г. по т.д. № 2470/2016 г. на ВКС, 1-во търг, отделение на ВКС; Решение № 20 от 30.06.2020 г. по т.д. № 376/2018 г. на ВКС, 1-търговско отделение; Решение № 5 от 28.02.2019 г. на ВКС, II търговско отделение по т.д.№1404/2018г., Решение № 310/06.02.2019г по т.д. № 2429/2017г. по описа на ВКС, II т.о.; 3/ Въпросът относно задължението на съда да определи справедливи по размер обезщетения като за целта обсъди всички релевантни за формирането на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД факти и обстоятелства и посочи значението им.Твърди противоречие с: Постановление № 4 от 1968 г. на Пленум на ВС (ППВС 4/68); Решение N° 179 от 29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, 1-во търг, отделение, Решение № 78 от 13.11.2017 г. по гр. д. № 60397 / 2016 г. на ВКС, 2-ро гр. отделение; Решение № 95 от 29.04.2015 г. по гр. д. № 5462 / 2014 г. на ВКС, 3-то гр. отделение; Решение № 422 от 22.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2407/2015 г., IV г. о., Решение № 20 от 24.04.2019 г. по т. д. № 871 / 2018 г. на ВКС, II ТО, Решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, I ТО.; 4/ Въпросът относно задължението на въззивната инстанция да изложи мотиви относно несъстоятелността на възприети от първоинстанционния съд изводи, за да измени решението на първоинстанционния съд и да обсъди всички оплаквания и доводи по същество на страните по спора. Твърди противоречие с: Решение № 151 от 30.07.2019 г. по гр. д. № 3044 / 2018 г. на ВКС, 3-то гр. отделение, Решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, 2-ро гр. отделение, Решение № 101 от 03.06.2015 г. по т. д. № 1740 / 2014 г. на ВКС, 1-во тър. отделение. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Първи въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.108 ЗДвП, не може да обуслови допускането на решението до касационен контрол. Във връзка с разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице задължителна практика на ВКС, съобразно която приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия /действие или бездействие/, с което обективно да е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на вредоностния резултат. В конкретния случай съдът е мотивирал извода си за липса на принос на пострадалите за настъпилия вредоносен резултат не само с оглед приетото от него, че те са се движили по банкет, но на базата на установеното от СТЕ, че пострадалите лица не са се движили по платното за движение, а до него в затревената част. Ето защо, дори да се приеме, че затревената част не представлява банкет, както поддържа касатора, това не би довело до промяна на изхода на спора, тъй като не се установява нарушение на правилата за движение по пътищата, доколкото пешеходците не са били на платното за движение, поради което и не са допринесли за настъпване на вредоносния резултат при ПТП. С оглед на това, решението не е постановено в противоречие с цитираната от жалбоподателя практиката на ВКС, в която са разгледани случаи на движение на пешеходци по платното за движение, поради което не е налице и посочения селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Отговор на втори въпрос е даден с цитираното ТР № 1/2016г. по тълк.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, с които решаващият състав се е съобразил при постановяване на атакуваното въззивно решение. В него е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61г. и № 5/69г. на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Въззивният съд въз основа на конкретните установени по делото факти от събраните свидетелски показания, е приел за доказано наличието на трайни и дълбоки емоционални връзки между починалата и неговата сестра, баба и дядовци, изключителни по своя характер, включително базирайки се на доказаната силната травма, причинена на малолетната Х. от смъртта на нейната сестра й, както и силната ѝ връзка с бабата и дядовците, съвместното живее в едно домакинство с тези по бащина линия и ежеседмичните престои при дядото по бащина линия, които са били силно привързани към починалото дете, като загубата на внучката им се е отразила негативно на начина им на живот, на социалните контакти и здравословното им състояние. С оглед на това, решението е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР № 1/2016г. по тълк.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, което изключва наличието на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираното тълкувателно решения ясно е посочено, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, неимуществените вреди вследствие на смъртта на техния близкия подлежат на обезщетяване по чл.52 ЗЗД. Доколкото тези конкретни житейски обстоятелства са различни по всяко дело, те не подлежат на дефиниране, категоризиране или примерно изброяване, като решението на съда по всяко дето е обусловено от съвкупната преценка на установените по него факти и тъй като обстоятелствата по различните дела не са идентични, дадените разрешения от съдилищата не са еднакви, с оглед на което неотносима в случая е цитираната от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК, постановена при обстоятелства, различни от процесните. Въпросът относно приложението на чл.52 ЗЗД е включен в предмета на делото (претенции по чл.432, ал.1 КЗ) и е обуславящ за изхода на спора, поради което по отношение на тях е осъществен общият критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Същевременно, спрямо този въпрос не е налице посочения от касаторите селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният акт е постановен в съответствие с практиката на ВС и ВКС – решаващият състав е изследвал задълбочено всички общи и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „страведливост“, преценяйки ги в тяхната съвкупност, включително уврежданията на пострадалата ищца, както и последиците за здравето и психиката на ищците, като е определил точен паричен еквивалент на търпените морални вреди. Разбирането, че лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост, е застъпено в практиката на ВКС по чл.290 ГПК, като въззивният съд е съобразил икономическите отношения към датата на деликта, чийто израз са застрахователните лимити. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани от съдилищата, произтича от разликата във фактите, на които се основава решението по всяко конкретно дело. В случая въззивната инстанция е установила и взела предвид, че става въпрос за много тежък случай на внезапна загуба на изключително близък човек – дъщеря (11-годишна), на силна привързаност на същите към дъщеря им, намерила израз в полаганите от тях за нея грижи приживе, като и при двамата родители загубата на дъщеря им е довела до промяна в психологичното им състояние, изразяваща се в промяна на взаимоотношенията в семейството, във фамилната общност, в микросоциума и като цяло на всички нива – личностно, трудово и социално, както и до суицидни мисли, като майката е направила и опит да се самоубие. Размерът на обезщетението на ищцата (33-годишна към датата на произшествието) за неимуществените вреди от травматичните й увреждания при ПТП, произтича от вида на травмите, възстановителния период и последиците от тях (загрозяващ белег на видимата част на лицето от разкъсно-контузна рана на дясната половина на челото, видима асиметрия на носа и шум в лявото ухо, с хипереимирана и оточна носна лигавица, смущение в носното дишане и силно намалено обоняние в следствие на контузия на носа със счупване на носните костици и травмата на главата). Размерът на обезщетението на сестрата, дядовците и бабата на починалото дете също кореспондира с установените по делото обстоятелства, изложени по-горе. С оглед на това, решението не може да бъде допуснато до касационен контрол и по поставения въпрос № 3 за приложението на чл.52 ЗЗД. Процесуалноправният въпрос е свързан с твърдението на касатора, че не е обсъден довода му за невъзможността пешеходците да се предвижат по ивицата, определена като затревен участък, която, според жалбоподателя, се установява въз основа на събрания по делото снимков материал, свидетелските показания на Е. Х. и заключението на вещото лице по СТЕ, тъй вещото лице е посочило, че движението на пешеходците би било затруднено по тревната площ, а според свидетеля е „невъзможно да се мине“ по нея. Безспорно, решаващият състав не е обсъдил свидетелските показания и заключението на вещото лице в цитираните части, но допуснатото от него процесуално нарушение не е съществено, тъй като то не би повлияло на крайния изход на спора и на извода на съда, че пешеходките са били на тревната площ, основан на изричното пояснение, направено от вещото лице по СТЕ при приемането на заключението му в открито съдебно заседание, което пояснение се основава на камерите и снимковия материал и което не влиза в противоречие с отразеното в заключението, че преминаването през тази площ е само затруднено, а не невъзможно. Показанията на свидетеля, че от там не може да се мине, противоречат на останалия доказателствен материал по делото, вкл. на снимковия материал, от който е видно, че преминаването е затруднено, но не невъзможно, поради което не могат да обусловят извод, различен от направения от съда, че пешеходките не са били на платното за движение. Предвид на това, че обсъждането на наведените от касатора твърдения не би могло да обуслови промяна на изхода на спора, въпрос № 4 не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК и не може да предпостави допускането на въззивното решение до касация в обжалваните части. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно пък би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение и не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въпреки изхода на делото, не се дължи присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА на адвоката на ответниците по касационната жалба, тъй като следва да се вземе предвид промяната на материалното състояние на упълномощителите, настъпила във връзка с подлежащото на предварително изпълнение решение на въззивния съд, с което им са присъдени обезщетенията, предвид на което ответниците по касацията не се явяват материално затруднени лица по см. на чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване в обжалваните части.` Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд