Определение № 4158 от 25.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3812/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. М. Х., чрез адв. И. И. –С., срещу определение № 403/12.07.2022г., постановено по ч.гр.д.№ 243/22г. от състав на Окръжен съд Габрово, с което е потвърдено определението на РС Габрово от 20.04.2022г. по гр.д.№ 1200/21г. в частта, с която е оставена без уважение молбата на ищеца Х. по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. Като основание за касационно обжалване сочи, че определението на въззивния съд в атакуваната част е постановено в противоречие с практиката на ВКС (определение № 60228/04.06.2021г. по ч.гр.д.№ 1916/2021г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 185/29.05.2014г.по гр.д.№ 5196/2013г. на ВКС, ІV ГО и определение № 111/14.03.2016г. по ч.гр.д.№ 815/2016г. на ВКС, ІІІ ГО) по следните въпроси: 1/ „ Води ли до неоснователно обогатяване неприсъждането на реално сторените разноски на страната, получила от съда положителна санкция на исковата си претенция с влязъл в сила съдебен акт, срещу ответник, който с поведението си е дал повод за завеждане на делото ?“ и 2/ „Допустимо ли е в производство пред съда да не се присъждат реално сторените разноски на страната, получила от съда положителна санкция на исковата си претенция с влязъл в сила съдебен акт, срещу ответник, който с поведението си е дал повод за завеждане на делото ?“. Позовава се и на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Ответната страна по жалбата – В. Н. К., я оспорва. Върховният касационен съд намира частната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно, по следните съображения: За да потвърди частично първоинстанционното определение, въззивната инстанция е съобразила, че производството по делото в частта относно въпросите по чл. 127 СК не е исково, а такова по спорна съдебна администрация и съдебното решение по тях, като изхождащо от приложение на правилото за най- пълна защита на интересите на детето, ползва и двамата родители, страни в производството, поради което чл. 78 ГПК не намира приложение и всяка от страните следва да понесе разноските по делото, така както ги е направила. Явно е, че поставените от касатора правни въпрос не са обуславящи решаващия извод на въззивната инстанция, доколкото те касаят отговорността за разноски в исковото производство, каквото процесното не е, и са свързани с условие, което нито е било предмет на спора, нито е изследвано по делото, а именно – дал ли е ответникът повод за сезиране на съда с претенцията по чл. 127 СК. Отделно, даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с характера на конкретното съдебно производство и в съответствие с непротиворечива практика на ВКС, установена с определение № 385/25.08.2015г. по ч.гр.д.№ 3423/2015г. и споделяна от настоящия състав. Нито един от сочените от жалбоподателя съдебни актове не е постановен в производство по спорна съдебна администрация и не разкрива сходство с процесния казус, поради което не могат да обосноват основанието на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Допълнителното селективно основание на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК е произволно заявено, доколкото не се сочи нито непълнота или неяснота на относима правна норма, които налагат тълкуването й, нито наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия. В заключение, не е налице основание за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване и съдът