Определение № 991 от 27.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1831/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от ЗАД“Армеец“АД против решение № 638/28.05.2024 г. по в.гр.д. № 3068/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 260869/22.06.2023 г. по гр.д. № 9454/2020 г. на Софийски градски съд касаторът е осъден да заплати на основание чл. 405, ал.1 връзка с чл. 386 КЗ и чл. 409, ал.1 КЗ на А. И. И. сумата от 39 225,77 лв. (тридесет и девет хиляди двеста двадесет и пет и 0,77 лв.), представляваща застрахователно обезщетение за претърпени вреди на застраховано имущество при настъпил застрахователен риск кражба на л.а.м. „Мерцедес“, модел S 350, рама WDD2210831A394985, осъществена на 18.03.2019 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху същата сума от 19.06.2019 г. до окончателното й заплащане, при условие, че и на основание чл.59.6.7. от Общите условия А. И. И. представи на застрахователя квитанция за платен данък до месец април 2019 г. и нотариално заверена декларация по чл.25, ал.8 от ЗННД и в частта на разноските. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушаване на материалния закон съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията А. И. И. не е депозирал писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадени от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 405, ал.1 връзка с чл. 386 КЗ и чл. 409, ал.1 КЗ. Счел е, че страните не спорят по наличието на сключването на валидно застрахователно правоотношение и настъпването на застрахователно събитие. Установил е, че касаторът е направил възражение, че не е налице покрит риск клауза К-противозаконно отнемане на МПС, тъй като процесният автомобил е бил оставен отключен и/или без да е задействана алармената система, че ключът за застрахованото МПС е бил оставен в автомобила или извън него без необходимия контрол, което е довело до настъпването на събитието, че оригиналният ключ за процесното МПС е бил откраднат и/или изгубен преди датата на заявеното събитие, като застрахователят не е бил уведомен за това в уговорения в договора срок. застрахователно дружество обаче и с оглед проведеното от него доказване, не е доказал главно и пълно наличието на нито един от твърдените изключени рискове. Въззивният съд е приел, че не е ангажирано нито едно доказателство, та дори и косвено, което да установява, че към 18.03.2019 г. са се осъществили горните факти. В тази връзка е изложил съображения, че по делото не е било доказано, че предаденият от ищеца на застрахователя 1 брой ключ не е оригиналният. Според САС съобразно заключението на САТЕ проверка за установяване на това обстоятелство може да бъде извършена само от производителя, като му бъде предоставен ключа от превозното средство и която проверка струва около 800-900 лв. Такава проверка по делото не е била извършена. Съдът е заключил, че не е била оборена доказателствената сила на приемо-предавателен протокол от 18.03.2019 г., подписан от представител на ответното застрахователно дружество, който удостоверява предаването от ищеца на касатора на 1 брой оригинален ключ с № на пломба 0002998. САС е посочил, че доказателствената тежест за опровергаване на верността на удостовереното обстоятелство за получаване на един брой оригинален ключ е на страната, която оспорва верността на направеното от нея удостоверително изявление, т. е. на страната, която твърди, че признатият от нея факт в действителност не се е осъществил. По горните съображения първото възражение на касатора за наличието на изключени рискове, поддържано и с отговора на въззивната жалба според съда е било неоснователно, противно на приетото от първоинстанционния съд. САС е дал правната квалификация на второто въведено възражение на касатора за наличието на основание за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение - по чл. 408, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 395, ал. 4, изр. първо КЗ. Акцентирал е, че според трайната практика на ВКС приложението на законовите норми, даващи основание на застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение е обусловено от установяването на пряка причинно - следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, визирано в Общите условия към застраховката, като значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото. Също така понятието "значително" включва такова по вид и характер задължение, което въздейства пряко върху размера на риска, върху обхвата и размера на вредите или възпрепятства доказването им, т.е. без чието изпълнение биха се създали съществени пречки за застрахователя да осъществява дейността си. Ако конкретното неизпълнено договорно задължение на застрахования, дори и укоримо, не се е отразило неблагоприятно върху проявлението на риска или върху възможността за ограничаване и предотвратяване на вредите, респ. на техния обем, до степен, която не позволява застрахователят да го носи, то липсва основание да се приеме, че за последния е възникнало правото на отказ да плати застрахователната сума или обезщетение. САС е посочил, че в чл.90.1. от ОУ изрично са били регламентирани, чрез препращане, всички задължения, включени в раздел ІV, неизпълнението на които е значително с оглед интереса на застрахователното дружество. Твърдението на застрахователя е било, че ищецът в качеството си на застрахован е предоставил недостоверни данни пред касатора относно застрахованото МПС и/или настъпилото събитие, като е поддържал, че това от една страна представлява изключен риск по т.14.8. от ОУ, а от друга е налице неизпълнение на посочени в договора задължения, които са съществени и от значение за настъпване на риска. САС е посочил, че по делото не е било установено, че към датата на която е сключен договорът за имуществена застраховка между страните- 14.08.2018 г. ищецът е знаел, че закупеният от него автомобил е участвал в тежко пътно-транспортно произшествие, от което последният е бил силно увреден. Напротив именно според множеството писмени доказателства апелативният съд е заключил, че застрахователят е този, на който посочения факт му е бил добре известен, доколкото автомобилът е бил застрахован именно при него и във връзка с настъпилото ПТП и по сключената задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ е изплащал застрахователни обезщетения. И въпреки, че този факт е бил известен на касатора, през 2018 г. той отново е застраховал същия процесен автомобил по застраховка „Каско“. Съдът е заключил, че не е било доказано предоставяне на недостоверни данни от ищеца. По възражението на касатора за липса на идентичност между ключа, представен от ищеца при застраховане на автомобила и този, представен при завеждане на преписката по щета, САС е изложил съображения за невъзприемане на заключението на САТЕ, доколкото счита, че същото не почива на обективни данни, установени по съответния доказателствен ред. Съдът е посочил, че в първото изготвено заключение изводът на вещото лице почива върху невярното твърдение, че по ликвидационната преписка са приложени 2 броя ключове и дистанционни управления. Такова твърдение не е било въвеждано от нито една от страните по делото, между които никога не е било спорно, че ищецът още при закупуването на автомобила е разполагал само с един ключ. Това обстоятелство според съда се доказва и с приетото по делото писмено доказателство: предложение-декларация за сключване на застраховка „Каско“ и „Злополука“ от 14.08.2018 г., в което по т.2 ищецът е декларирал, че към момента на сключване на застраховката притежава 1 бр.оригинален ключ и 1 бр.дистанционно упр.за аларма /или центр.заключване (л.95 от първоинстанционното дело). Видно от приложените снимка № 2 и № 3 към първото изготвено заключение на САТЕ, вещото лице е сравнявало двете страни на един и същ ключ-едната страна е с номера на пломбата, другата-е обратната на ключа страна. Към този момент, на изготвяне на първото заключение, вещото лице не е разполагало и с процесния ключ, който му е предоставен при изготвяне на допълнителното заключение. При допълнителното заключение и за да даде отговор за идентичност, вещото лице е сравнявало ключовете по снимки, което според САС обаче не е било достатъчно за достигането до категоричен извод, защото както самото вещо лице е посочило в мотивната част на изготвените от него заключения, всъщност с металната пластина, за която вещото лице твърди, че е различна от първоначално предоставената, не може да се стартира двигателя. Това може да стане единствено и само посредством втората част от ключа дистанционното управление с вграден чип. САС е намерил за нелогично твърдението за неидентичност на това дистанционно управление, предвид наличието на две черти върху външната му част, доколкото пак видно от заключението на вещото лице извод за идентичност може да се направи само при проверка на вградения в това дистанционно управление чип, който съдържа код, какъвто се съдържа и в компютъра на колата и двата кода следва да съвпаднат. В заключение съдът е посочил, че не кредитира заключението на приетата по делото експертиза, тъй като същото не кореспондира със събраните по делото доказателства. САС е констатирал, че основният извод на заключението на вещото лице е бил изграден само на база сравнение със снимков материал. По така изложените съображения въззивният съд и доколкото ответникът не е доказал главно и пълно възраженията си срещу иска, е намерил исковата претенция на ищеца за основателна и доказана. По въпроса, относно размера на застрахователното обезщетение при застраховка "Каско" на МПС при настъпило застрахователно събитие в срока на договора въззивната инстанция е намерила, че е необходимо да бъде установен размерът на вредата към деня на събитието, като при изчисляване на размера на обезщетението, не следва да се прилага коефициент на овехтяване, т.к. последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност. Позовал се е на заключението на САТЕ, неоспорено от застрахователя, че действителната стойност на автомобила е в границите 39950 - 41501 лв., въззивният съд е приел, че действителната стойност е в размер на 40 000 лв., в който размер е претендирана и от ищеца. С оглед уважаване на исковата претенция, въззивният съд се е произнесъл и по евентуално заявените от касатора възражения. Счел е за основателно възражението за прихващане, доколкото е било безспорно между страните, че ищецът не е заплатил дължимата от него четвърта премиална вноска с падеж 14.05.2019 г. в размер на сумата от 774,23лв. След прихващане между двете задължения, до размера на по-малкото, исковата претенция на ищеца се е явила основателна за сумата от 39 225,77 лв. По второто евентуално възражение с правно основание чл.90, ал.1 от ЗЗД за неизпълнено насрещно задължение е съобразил, че когато въпреки виновната забава на длъжника кредиторът вместо разваляне на договора иска изпълнението му, длъжникът има право да иска уговореното едновременно изпълнение от кредитора на неизпълнените от последния задължения по същия договор. Ето защо е осъдил касатора под условие да заплати дължимото застрахователно обезщетение, при положение, че ищецът изпълни задълженията си и представи изискуемите се от него писмени документи, които безспорно са необходими и са свързани със задължението му по чл.405, ал.3 от КЗ, съобразно която норма, ако след плащане на застрахователното обезщетение противозаконно отнетото или изгубено застраховано имущество е намерено, застрахованият е длъжен да прехвърли правото на собственост върху него на застрахователя или на писмено посочено от застрахователя лице. С оглед основателността на главната претенция САС е уважил и акцесорната претенция за заплащане на законна лихва, като е посочил,че застрахователят изпада в забава след изтичане на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106. Намерил е за неприложим чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. Разяснил е, че с посочената норма и в двете й редакции законодателят има за цел освобождаване ex lege на частноправните субекти - длъжници по посочените договори, в т.ч. и по договори за кредит с банки, от отговорност за допуснато по време на извънредното положение неизпълнение (пълно или частично) на произтичащи от договорите задължения. Посочил е, че в случая застрахователят е бил в забава далеч преди този момент, а именно от 19.06.2019 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Когато съдията няма необходимите специални знания, поради които не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, следва ли да ползва експертно становище на специалист в съответната област?; 2/ Какви указания дава съдът в доклада по чл.146 ГПК, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания и в този случай допуска ли се служебно експертиза?; 3/ Представлява ли съществено процесуално нарушение липсата на доклад по чл.146 ГПК и сл., който да отдели спорното от безспорното, да даде указания кои са подлежащите на доказване факти и доказателства и чия е доказателствената тежест?; 4/ Как съдът трябва да преценява доказателствената сила на експертизата?; 5/Длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила?; 6/Следва ли съдът, при постановяване на своето решение да се съобрази със заключението на вещото лице по допуснатата и приета САТЕ относно изводите, до които е достигнато въз основа на специални знания от вещото лице?; 7/ Следва ли съдът, при постановяване на своето решение и съобразяване със заключението на вещото лице, изготвило допуснатата и приета по делото САТЕ, да изложи подробни мотиви защо не кредитира приетото експертно заключение? Касаторът сочи допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по всички въпроси. Обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 7298/2014 г. на ВКС, III г.о., по гр.д. № 619/2017 г. на ВКС, IV г.о., по гр.д. № 4418/2021 г. на ВКС, III г.о. и по гр.д. № 1913/2023 г. на ВКС, III г.о. и със задължителната практика на ВКС по ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС. Позовава се и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По допускането на решението до касационно обжалване, настоящият касационен състав намира следното: Поставените въпроси могат да се обединят в две групи – 1/ по отношение задължението на съда да назначи съдебна експертиза при липса на специални знания и как следва да обсъди заключението й /въпроси № 1,2,4,5,6 и 7/ и 2/ относно задължението на съда да изготви доклад по делото на осн. чл.146 ГПК в контекста на довод за задължение на въззивния съд при необходимост от установяване на релевантен за спора факт чрез използване на специални знания да укаже на страните, че такива са необходими и служебно дори да назначи съответната експертиза /въпроси № 2 и 3/. По така формулираните въпроси е формирана трайна съдебна практика на ВКС, обективирана и в сочените от касатора решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. В тях се застъпва становище, че винаги, когато съдията няма необходимите специалния знания, поради което не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, следва да ползва експертното становище на специалист в съответната област. Както е разпоредено в чл. 195 ГПК, съдът в този случай назначава вещо лице по искане на страната или служебно. В доклада по чл. 146 ГПК е длъжен да посочи на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения (спорните релевантни обстоятелства, предмет на изследване по делото), как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и конкретно, ясно и поотделно, за кои от конкретно твърдените факти, за които страната носи доказателствена тежест, не сочи доказателства. Щом за установяване на спорен по делото факт се налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, съдът в доклада по чл. 146 ГПК, изяснявайки, че фактът е спорен и релевантен, следва да допусне служебно съдебна експертиза и без искане на страна. Съдът посочва задачата и избира специалист с нужните знания и умения, като указва кой, в какъв размер и в какъв срок следва да внесе депозит, съответно страните или трети лица трябва ли и какви допълнителни данни, документи, вещи и пр. да представят за ползване на вещото лице. Няма значение дали за установяване на същия факт задължената страна сочи други допустими доказателствени средства. Въззивният съд също, и без искане на страните, щом са налице условията на чл. 195 ГПК сам, служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, стига да има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт е останал неустановен (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК ВКС, т. 3). В процесния случай въззивният съд не се е отклонил от така цитираната практика на ВКС. Той е разгледал въззивната жалба на А. И., в която е било обективирано оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение и допуснато процесуално нарушение от СГС-липсата на обсъждане на основното и допълнително заключение на САТЕ при съпоставяне с другите доказателства по делото и доказателствено искане, свързано с него. Произнесъл се е и по отговора на касатора, в който са изложени възражения срещу въззивната жалба, които са изцяло в подкрепа на мотивите на СГС и на заключението на двете експертизи. Следователно въпросът за липсата на специални знания у съда относно установяване на релевантни за спора факти е бил разрешен с доклада по чл.146 ГПК пред първата инстанция, страните са били запознати с това и са направили своите доказателствени искания, които и са били уважени от СГС. Пред въззивната инстанция в отговора на въззивната жалба касаторът изцяло е подкрепил констатациите на вещото лице и не е поискал за същите спорни въпроси изслушване на ново или допълнително заключение или събиране на нови допустими писмени доказателства /при условията на чл.266, ал.3 ГПК/. Различният краен резултат по спора с постановеното въззивно решение е достигнат поради различно кредитиране от страна на въззивния съд на заключенията на вещото лице по основната и допълнителната САТЕ, депозирани пред СГС. За въззивният съд не съществува задължение при невъзприемане на заключението на вече допусната съдебна експертиза да указва на страната, че не сочи доказателства за установяване на твърдени от нея факти, които изискват проверка въз основа на специални знания. Ето защо обосноваващ крайните правни изводи на САС е проблемът за начина на обсъждане на заключението на вещото лице от решаващия съд, т.е. поставените от касатора въпроси № 4,5,6 и 7. Съгласно задължителните разяснения в ППВС №5/1979г. съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточни или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. В този смисъл са и постановените по реда на чл.290 от ГПК Решение №58 от 13.02.2012г. по гр.д. №408/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 241 от 23.10.2013г. по гр.д. №3194/2013г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 324 от 13.07.2011г. по гр.д. №378/2009г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 57 от 06.07.2016г. по гр.д. №5932/2015г. на ВКС, ГК, ІI г.о и други. В тях се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Доколкото съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице /дори и когато страната не е направила възражение срещу него/ и на база изходни данни от него сам формира други крайни изводи, той трябва да изложи подробно начина, по който е достигнал до съответните резултати, като получаването им трябва да е обяснено ясно и разбираемо, за да може съответният извод да бъде разбран и оспорен от страните, респективно проверен при обжалване. В мотивите на въззивното решение САС подробно е изложил аргументи защо не възприема заключението на вещото лице, че липсва идентичност между ключа, представен от ищеца при застраховане на автомобила и този, представен при завеждане на преписката по щетата. Съображенията срещу първоначалното заключение са изведени след съпоставка с останалите доказателства по делото – приложение-декларация за сключване на застраховка „Каско“ и „Злополука“ от 14.08.2018 г.; снимков материал. Същите са подробно обосновани – липса на въведено от страните твърдение по делото, че по ликвидационната преписка са били приложени два броя ключове и дистанционни управления; сравняване от вещото лице на двете страни на един и същи ключ; на вещото лице не е бил предоставен ключа от застрахователя. По отношение на допълнителното заключение също са изложени съображения защо не следва да бъде кредитирано: вещото лице е сравнявало ключове по снимки, което не е достатъчно за категоричен извод, а и самото то е посочило, че с металната пластина / която е била сравнявана/ не може да се стартира двигателя, а той се стартира с дистанционното управление. САС е посочил вътрешното противоречие в твърденията на вещото лице – според самото вещо лице извод за идентичност може да се направи само при проверка на вградения в дистанционното управление чип, който съдържа код, какъвто се съдържа и в компютъра на колата. В конкретния случай изводът на вещото лице за липса на идентичност е бил направен при липса на такова сравнение, а единствено само въз основа наличието на две черти върху външната част на дистанционното управление, което обстоятелство според САС е ирелевантно за спора. Акцентирал е, че изрично вещото лице в допълнителното заключение е посочило възможен начин за съпоставка на горепосочените кодове – само от производителя, чрез писмо на официалния вносител, заплащане на такса и изпращане на оригиналния ключ до завода-производител. САС е съобразил, че при приемане на заключението на вещото лице в съдебно заседание процесуалният представител на касатора не е поискал ангажиране на други доказателства по делото. Следователно въззивната инстанция е изпълнила задълженията си според цитираната по-горе съдебна практика на ВКС да обоснове изводите си относно възприемане или не на депозираните заключения на вещото лице. Несъгласието на касатора с мотивите на САС в тази насока сочи на наведени от него оплаквания за необоснованост на обжалвания съдебен акт, която проверка по същество на касационната жалба не може да бъде извършвана във фазата по чл.288 ГПК. Неоснователно е искането и за допускане на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Хипотезата на „очевидна неправилност“ по смисъла на цитираната норма се различава от въведените от касатора оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост на въззивното решение. Без да навлезе в обсъждане на събраните доказателства и твърденията на страните, т.е. на преценка по същество на спора, касационната инстанция не може да направи извод само от външна страна на решението на САС за наличието на предпоставки за възникване или не на задължение на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение за противозаконно отнемане на процесния лек автомобил. Както беше вече посочено кредитирането или не на заключенията на вещото лице също попада в преценката на доказателствата по делото, тъй като изисква съпоставка на доводи на страните и на другите доказателства по делото, както и обсъждане на конкретни съображения, изложени от самото вещо лице. Установяване съдържанието на договорни клаузи и такива, включени в ОУ, не може да бъде извършено само след тълкуването им. Конкретният размер на застрахователното обезщетение също изисква анализ на приложимите правни норми, установените по делото факти и доводите на страните по тях. Налага се извод, че обосноваването от страна на касатора на твърдяната от него хипотеза на „очевидна неправилност“ изцяло покрива касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които могат да бъдат разглеждани само след допускане на касационно обжалване на въззивното решение, и не отговаря на предпоставките по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Предвид неизпълението на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на САС. По изложените съображения, Върховният касационен съд