Определение № 114 от 13.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 909/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], в качеството на правоприемник на конституирания ответник Д. „ С. „ – С. В., против решение № 1293 / 25.07.2012 год. по т.д.№ 1038 / 2012 год. на Варненски окръжен съд, търговско отделение, с което е потвърдено решение № 5238 / 20.12.2011 год. по гр.д.№ 3360/2011 год. на Варненски районен съд – 18 състав .С последното е уважен предявеният от [фирма] против касатора установителен иск с правно основание чл.422 вр. с чл.124 ГПК, като е установено вземане на ищеца към ответника от дължимо възнаграждение по договор за търговско представителство от 13.08.2007 год., осчетоводено на основание фактура № 66 / 30.12.2010 год., в размер на 18 000 лева, ведно със законната лихва върху същото от предявяването на заявлението по чл.410 ГПК. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с доводи за постановяване при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - необсъждане на всички доказателства, доводи и възражения на страните, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, предвид несъобразяване правните изводи с фактическите констатации относно липса на упълномощаване на представляващия С. – В., за сключването на договор за търговско представителство с ищеца, от името и за сметка на единствено правосубектното / не и поделенията / Д. „ С. „, а упълномощаването - като необходимо за действителността на сделката, съгласно чл.34 т.3 от Правилника за дейността и структурата на ДП „ С. „ - подзаконов нормативен акт, уреждащ структурата и дейността на държавните предприятия, на основание законова делегация от чл. 11 ал.2 от Закона за преобразуване на С., В. на М. и В. на К. в ДП / обн. ДВ бр. 57 от 2000 год. /. Обосновава допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Ответната страна - Б. Б. К. „ Е. - оспорва касационната жалба, като намира, че цитираните от касатора решения - задължителна съдебна практика, постановени по реда на чл.290 ГПК, са напълно неотносими към предмета на спора. Претендира възмездяване на разноски в настоящото производство - 1800 лева адвокатско възнаграждение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и насочена срещу валидно и допустимо съдебно решение. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното, за установяване вземане на ищеца към ответника от неиздължено възнаграждение по договор за търговско представителство. Основното, своевременно наведено от ответника възражение е ,че договорът за търговско представителство, на основание който ищецът претендира вземането си, е сключен от представляващия С. - В. управител, който и за сключване на договори, свързани с дейността на поделението и предвид неправосубектността на същото, ангажиращи с правни последици ДП „ С. „, е следвало да бъде изрично упълномощен от Г. на Д. ,на основание чл.34 ал.1 т.3 вр. с чл.30 от Правилника за дейността и структурата на ДП „ С. „. Въззивният съд е мотивирал неоснователност на възражението, с приложение нормата на чл.43 ТЗ: сключени от търговския представител договори без упълномощаване от търговеца, когато третото лице не е знаело за липсата на упълномощаване, се считат потвърдени от търговеца, ако той не ги отхвърли веднага след уведомяването си от търговския представител или от третото лице. Съдът е съобразил съдържанието на писмо изх.№ 139 / 27.05.2009 год. ,с което ДП „ С. „ е било уведомено за сключения от представляващия поделението договор за търговско представителство. По приложението на чл.43 ТЗ в настоящия спор, която норма не урежда вътрешните отношения между страните по договора за търговско представителство, а тези между представлявания и третите лица по сключените от неупълномощения представител сделки, докато във вътрешните им отношения съдът по същество се е позовал на правните последици на чл.301 ТЗ, макар и изрично да не е посочил тази норма, касаторът не е формулирал правен въпрос. Касаторът не формулира изрично материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Единствено цитира две решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: реш.№ 157 / 28.12.2011 год. по т.д.№ 126 / 2011 год. на ВКС, І т.о. и реш.№ 27 / 08.06.2011 год. по гр .д. № 102 / 2010 год. на ІІІ г.о. на ВКС. Дори да се приеме, че подобно мотивиране би било достатъчно, то това е допустимо само в случай, че касаторът обосновава произнасяне на въззивния съд в противоречие с така постановените решения единствено по правния въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване по всяко от тях. Първото от цитираните решения, обаче, е постановено по правен въпрос свързан с дължимостта на възнаграждение на търговския представител като обусловено от доказано изпълнение на задълженията по договора за търговско представителство, а второто - по приложението на института на чл.38 ЗЗД / договаряне сам със себе си / при органното представителство. Никой от поставените въпроси няма отношение към предмета на спора и решаващите изводи на съда, обусловили изхода му. Довод за неизпълнение задълженията на ищеца като търговски пълномощник касаторът е навел едва с въззивната жалба, които правилно въззивният съд е счел за преклудирани, на основание чл. 266 ал.1 ГПК. Непосочването на конкретен правен въпрос, неизводим и от цитираната задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК, изключва необходимостта, а и възможността за произнасяне по обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, още повече при единствено формалното позоваване на нормата. С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение