Определение № 1054 от 01.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 73/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Д. против решение № 288/08.10.2024г. по гр.д.№ 335/2024г. на Сливенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 70/13.05.2024г. по гр.д.№ 1378/2023г. на Районен съд – Нова Загора. С потвърденото решение, постановено в производство по чл. 422, ал. 1ГПК, са установени вземания на „Банка ДСК„ АД против Д. Д. Д., в общ размер от 11 688,97 лева, от които: 5 886,54 лева – главница, ведно със законна лихва върху същата от 11.03.2023 г. до окончателното й изплащане; 1 155,31 лева – обезщетение за забава, за периода 07.08.2020г. – 13.03.2023г. И 4 647,12 лева – възнаградителна лихва, за периода 07.08.2020 г. – 13.03.2023 г., на основание договор за поръчителство от 29.12.2015г., за обезпечаване задълженията на кредитополучател Г. Д. Т. по сключен от същия с банката договор за кредит за текущо потребление от същата дата, за които вземания кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение № 170/17.03.2023 г. по ч.гр.д.№ 287/2023 г. на Районен съд – Нова Загора срещу Д. Д.,в качеството на поръчител. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като единственият му касационен довод се основава на постановяването на решението в противоречие с материалния закон – чл.10, ал.1 от Закона за потребителския кредит / ЗПК /, поради което неправилно съдът е отрекъл недействителността на договора за кредит, на основание чл. 22 ЗПК. Неправилно, според касатора, въззивният съд е приел, че изискването за представянето на всички елементи на договора с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, не важи за ръкописно изписаните елементи на договора, изброени в чл. 11, ал. 1 ЗПК, в които попадат и дата и място на съставяне на договора, постоянен и настоящ адрес на потребителя, лихвения процент по кредита, периодите, условията и процедурите за промяната му. Съдът е следвало да съобрази изявлението на вещото лице, че „при ръкописното изписване не може да се говори за определен шрифт и размер„ с последиците на констатация, че императивното изискване на чл. 10, ал. 1 ЗПК не е спазено. В такава хипотеза съдът, според касатора, е имал две възможности: да приеме ръкописно изписаните елементи от съдържанието на договора за кредит като непопълнени или да приеме, че са изпълнени в нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като и в двата случая договорът е недействителен и съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи само главницата. Ответната страна – „Банка ДСК„АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради непоставен правен въпрос и обосноваването му с допълнителен селективен критерий, съгласно задължителните разяснения в ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Неизводима, според ответната страна, е и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Дори да би бил обоснован общият селективен критерий по формулираните въпроси, то даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с формираната практика на касационна инстанция, според която приложението на чл. 10, ал. 1 ЗПК следва да се преценява съгласно целта, преследвана от законодателя: да даде защита на потребителя от недобросъвестни практики на банките, предоставящи съществените условия на договора по начин, затрудняващ кредитополучателя да възприеме съдържанието им и да направи своя информиран избор за сключването на договора за кредит. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК не е самоцелна, а представлява гаранция, че същественото съдържание на договора ще бъде предоставено на потребителя в четлив и лесно възприемаем вид, наред с изискването за формулирането му на ясен и разбираем език. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочен а срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на доводите за неправилност, ограничени до постановяването на въззивното решение в противоречие с материалния закон – чл. 10, ал. 1 ЗПК и неоснователен отказ за прилагане последиците на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК, настоящият състав съобрази следното: С отговора на исковата молба Д. Д. е оспорвал отговорността си като поръчител, по съображения, основани на чл. 147 ЗЗД, както и позовавайки се на неравноправни клаузи в договора за кредит, касаещи определянето на размера на лихвения процент на възнаградителната лихва. Позовал се е и на недействителност на договора за кредит, поради неизготвянето му на стандартен европейски формуляр и поради неспазване изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК, всички елементи на договора да са представени в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Приетата СТЕ по делото е установила, че размера на шрифта – Times New Roman, в който е отпечатана формуляра на договора за кредит, е 12 поинта, какъвто е и този на договора за поръчителство, сключен между страните по спора, както и на приложимите Общи условия за предоставяне на кредити за текущо потребление. Тъй като договорът за кредит, за който е използвана стандартно изготвена печатна бланка, инкорпорираща и договора за поръчителство, съдържа и ръкописни елементи - дата и място на сключване, настоящ и адрес за кореспонденция на кредитополучателя Г. Т., издател на личната му карта, срока на договора, размера на фиксираната стандартна надбавка - елемент от формирането на приложимия лихвен процент за възнаградителната лихва, а ръкописно в договора за поръчителство са изписани място на сключването, пощенски код по местоживеене на поръчителя и издател на личната му карта, на въпроси на ответника в открито заседание от 11.04.2024г. по гр.д.№ 1378/23г., вещото лице В. П. е пояснило, че за попълненото ръкописно не може да се говори за шрифт и размери на шрифта, тъй като шрифта представлява набор от символи, предоставени от компютърна програма. Вещото лице е потвърдило обективно установимо от договорите и с просто око обстоятелство, че ръкописно изписаното е с по-големи размери от тези на печатния шрифт, както и ясно, като обективиран текст. Първоинстанционният съд е приел, че исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК са основателни и доказани и ги е уважил в пълния им размер. Досежно позоваването на чл. 10 ЗПК, съдът е споделил съображението на вещото лице, че относно ръкописно изписаното в договора за кредит и този за поръчителство не може да се преценява шрифт и размер, предвид което чл.10, ал.1 ЗПК не е нарушен. Въззивният съд изцяло е споделил този извод, както и останалите решаващи изводи на първоинстанционния съд, към които е препратил по чл. 272 ГПК, но спрямо които няма наведени касационни доводи за неправилност. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Възможно ли е изписването на част от елементите на договора за потребителски кредит с ръкописен почерк да дерогира императивната разпоредба на чл. 10, ал. 1 ЗПК, изискваща всички елементи на договора за кредит да се представят в еднакъв по вид, формат и размер шрифт ?; 2/ Установяването на част от елементите като недействителни, води ли до недействителност на целия договор за потребителски кредит ?; 3/ Ако договорът за потребителски кредит бъде изцяло оформен с ръкописен почерк, то той ще остане ли извън правната регулация, заложена в императивните разпоредби на ЗПК ? - допълнителният селективен критерий и по трите въпроса се обосновава с формално позоваване на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение на отговорите им за точното приложение на закона и за развитието на правото, а по първите два се сочи и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; 4/ В какво се изразява задължението на въззивния съд да се произнесе по възражението на ответника за нищожност на договора поради несъответствие с предвидената в закона форма: чл. 10 вр. с чл. 22 ГПК и да се произнесе служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит ? – допълнителният селективен критерий е посочен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; 5/ Доколко изискването „ всички елементи на договора се представят в еднакъв по вид, формат и размер шрифт„ по чл. 10, ал. 1 ЗПК може да се яви самостоятелно основание за обявяване недействителност на договорите за потребителски кредит по смисъла на чл. 22 ЗПК, при положение, че всички други изисквания по чл.10, ал.1 ЗПК са спазени ? – допълнителният селективен критерий и по този въпрос се сочи в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Приложимата в обосноваването й съдебна практика не е разграничена от касатора по отделните въпроси, по които е посочен допълнителен селективен критерий в тази хипотеза, а е изброена общо в раздел „ приложения „, съответно: решения по гр.д.№ 3578/2020г. на ІІІг.о., т.д.№ 550/2022г. на ІІ т.о., т.д.№ 875/2022 г. и т.д.№ 332/2023 г. на І т.о. и определение по т.д.№ 332/2023г. на І т.о. на ВКС. Посочено е и ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Първи и трети въпроси изхождат от съждението на касатора, че ръкописно съставяне на договора за кредит следва да се счита запретено от нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, доколкото същата изисква оформянето му с еднакъв по вид и размер шрифт във всички части, а преценка за шрифт и размер на ръкописно изписаното е невъзможна, както е приел въззивният съд, в съответствие с констатацията на вещото лице от СТЕ. Пояснени в този смисъл въпросите кореспондират с мотивите към решаващия извод на въззивния съд по приложението на чл. 10, ал. 1 ГПК,но не е обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Никое от посочените решения, нито ТР № 1/2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдържат отговор на така поставен въпрос, като изобщо не разглеждат хипотеза на ръкописно изписан изцяло или в отделни елементи договор с потребител. Не се обосновава и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК. Извън формалното позоваване на разпоредбата, касаторът не е обосновал възможни тълкувателни принципи и конкретна правна норма, от която и чрез същите да би могло да се обоснове императивна забрана за ръкописно изготвяне на договор с потребител - изцяло или частично, доколкото изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК е за изготвянето му в писмена форма, каквато би била спазена и при ръкописно изписан текст. Вторият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като изхожда от несподелена от въззивния съд, а поддържата от касатора предпоставка – недействителност на ръкописно изписаните елементи в договора за кредит. Неудовлетворяването на общия, изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Четвъртият въпрос е предпоставен от съждението на касатора, че въззивният съд е дължал служебно установяване и произнасяне по недействителността на договора за кредит, на основание чл. 22 вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК. Извън релевантното обстоятелство, че касационен довод за процесуално нарушение с това съдържание не е въведен с касационната жалба, в обхвата на доводите по която е ограничено произнасянето на касационна инстанция, въпросът не кореспондира и със съдържанието на въззивния акт. В същия не е пропуснато произнасяне по така поддържаната от касатора – ответник недействителност, а е мотивирана неоснователност на възражението му. Не се касае за пропуск на въззивния съд в изпълнение задължението му служебно да следи за нищожността, съгласно приетото в ТР № 1/2022 г по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът по същество е приел, че ръкописно изписване на части от съдържанието не е само по себе си недопустимо, а и не е установимо в тези части то да е нечетливо. Отделно стои въпроса, че ръкописно изписаните части са с по-голям от този на печатния шрифт размер и ясни по съдържание, в тези им части и преди всичко – че накърнено право на ответника, като поръчител, поради неяснота на съществена клауза от договора за кредит, сключен с потребител, предвид ръкописното й изписване, изобщо не е въведено като възражение по исковете. Извън ръкописно изписания процент на фиксираната стандартна „надбавка“, като компонент за формирането на лихвения процент на възнаградителната лихва, всички останали ръкописно изписани части от договора за кредит или изобщо не касаят съдържанието на договора, или не се отнасят до същественото съдържание на същия, а само порок в същественото съдържание на договора би било от естество да обуслови нищожност на договора в цялост / арг. от чл. 26, ал. 4 ЗЗД /. Пети въпрос също не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с решаващ извод на въззивния съд, който не е приел, че нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК не би могло само по себе си да обоснове недействителност на целия договор за кредит, съгласно чл. 22 ЗПК и с последиците по чл. 23 ЗПК, в който смисъл е и посочената от касатора съдебна практика, в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът по начало не въвежда значима за отговор в конкретния спор предпоставка – ръкописно изписани части в същия, каквато не е преценявана и в цитираната съдебна практика. Поради това, дори да би бил обоснован общия, не би бил удовлетворен допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените във връзка с въпросите съображения, е неустановима и очевидна неправилност на въззивното решение, изводима само и единствено от мотивите му, независимо от действителното съдържание на осъществените от съда и страните процесуални действия и съдържанието на събраните доказателства, като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.2, пр. трето ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение