Определение № 60366 от 14.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1609/2020 г.

Производството е по реда на чл. 295, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 2503/19.VІ.2020 г. на [община] /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез нейния кмет против онази част от решение № 131 на Великотърновския апелативен съд, ГК и ТК, от 28.ІV.2020 г., постановено по т. д. № 267/2019 г., с която общината е била осъдена – на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД – да заплатки на плевенското „Виагруп“ ЕООД /ЕИК /114684488/ сума в размер на 138565.65 лв. /с вкл. ДДС/, представляваща цена на изпълнени строително-монтажни работи /СМР/ по договор № ДВ-261/26.VІ.2014 г., вкл. и непредвидени по количествено-стойностната сметка допълнителни строителни работи по възложително писмо № 2/8.ІХ.2014 г. на обект „Общинска пътна мрежа /ОПМ/- път LOV2075 през [населено място] от км. 3 + 200 до км. 5 + 100 с дължина 1 900 м.“ и ведно със законната лихва върху присъдената сума от датата на завеждане на делото (9.V.2016 г.) и до окончателното й изплащане. Оплакванията на ловешката община настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Великотърновския апелативен съд съществени нарушения на процесуални правила /чл. 235, ал. 3 ГПК/. Поради това се претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдел отхвърлен „изцяло или частично предявения иск, ведно с всички законни последици“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата общината неин подател обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с твърдението си за „очевидна неправилност“ на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационен контрол), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по следните три материално- и процесуалноправни въпроса: 1./ „Следва ли строително-монтажните и ремонтни работи /СМРР/, извършени по сключения между страните договор, да са съобразени със Закона за обществените поръчки, както и с Техническата спецификация‘2014 г. на Агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/?“; 2./ „Длъжен ли е съдът да вземе предвид фактите, настъпили в хода на делото след предявяване на исковата молба, които имат значение за спорното право?“; 3./ „Към кой момент следва да се определи стойността на констатираните недостатъци на изработеното?“ Поддържа се от страна на касатора, че произнасянето на въззивния съд по тези правни въпроси с атакуваната осъдителна част на неговото решение било в противоречие с практиката на ВКС (без да има конкретно позоваване на такава), поради което разглеждането на касационната жалба по същество щяло „да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация „Виагруп” ЕООД-гр. Плевен /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски в размер на сумата от 10 322.40 лв. (десет хиляди, триста двадесет и два лева и четиридесет стотинки), изплатена като хонорар за същия адвокат от САК /с вкл. ДДС/. Инвокиран е довод, че в атакуваното си осъдителна част решението на Великотърновския апелативен съд, е било постановено в точно съответствие със задължителните указания, дадени в отменителното решение № 48/29.VІІ.2019 г. на състава на ВКС, ТК, Първо отделение, по т. д. № 1213/2018 г. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Великотърновския апелативен съд, касационната жалба на [община] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационния контрол, са следните: Според съдопроизводственото правило на чл. 295, ал. 1 ГПК, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано „за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото“. С отменителното си решение № 48/29.VІІ.2019 г., постановено по т д. № 1213/2018 г., предходният състав на ВКС е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Великотърновския апелативен съд с оглед отговора на правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване, а именно за възможността да се реализира отбив от цената на изработеното при установено некачествено изпълнение, дори и без да е било изрично упражнено от страна на възложителя правото му по чл. 265, ал. 1 ЗЗД, указвайки в тази насока, че на допуснатата тричленна съдебно-техническа експертиза по делото следва да бъде поставена допълнителна задача: „да определи стойността на некачествено изпълнените СМР, констатирани от същите вещи лица към датата на огледа им през 2017 г., респ. – на необходимите материали и труд за отстраняване на недостатъците, с които суми би следвало да се намали дължимото възнаграждение “. Видно от мотивите към атакуваната осъдителна част на новото въззивно решение е, че вещите лица са посочили, че „дължимото общо възнаграждение на изпълнителя в размер на 161 098.92 лв., с ДДС, следва да бъде намалено с 19 161.31 лв., без ДДС, в резултат нва което се получава дължимо общо възнаграждение от възложителя в размер на 141 937.61 лв., без ДДС, или 170 325.13 лв. с вкл. ДДС“. След извършеното надлежно приспадане на получен от изпълнителя аванс от страна на възложителя настоящ касатор, въззивната инстанция е приела, че осъдителното решение на първостепенния съд следва да се отмени в частта му над сумата от 138 565.65 лв., с ДДС, и до размер на присъдената такава от 161 098.92 лв., с ДДС, както и в частта му за разноските. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от трите правни въпроса, формулирани в изложението на общината по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата й, няма естеството на такъв, който да е обусловил изхода по конкретното дело. Първият е с изцяло хипотетичен характер, вторият е по правилността на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част, докато третият дори не е правен, а само фактически въпрос. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от общината настоящ касатор допълнителни предпоставки за това /в случая по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст/. Отделно от това липсва не само конкретно посочване на практика на ВКС, в противоречие с която да се явява произнасянето на Великотърновския апелативен съд с атакуваната осъдителна част от решението му, а и не са били навеждани от касатора доводи относно това кои закони /или отделни разпоредби/ са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаден съдебна практика по прилагането им, респ. същата да бъде осъвременена В заключение, в атакуваната негова осъдителна част въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която законът да се оказва приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (Великотърновският апелативен съд да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 295, ал. 1 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация търговско дружество искане с правно основание по чл. 78, ал. 3 ГПК, общината в Ловеч, явяваща се настоящ касатор, ще следва да бъде осъдена да му заплати сума в размер на 10 322.40 лв. (десет хиляди, триста двадесет и два лева и четиридесет стотинки), представляваща изплатен хонорар за един негов адвокат от САК /с вкл. ДДС/: съгласно приложените към писмения отговор на търговеца по чл. 287, ал. 1 ГПК авизо за кредитен превод от 9.VІІ.2020 г., данъчна фактура № 876 от същата дата, пълномощно от 1.VІІ.2020 г., както и договор за правна защитна и съдействие № 965/1.VІІ.2020 г. /чл.чл. 4 и 5/. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение