Определение № 280 от 01.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1418/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 3074/05.03.2020 г. на „УНИВЕРСИТЕТСКА МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – ПРОФ. Д-Р СТОЯН КИРКОВИЧ“ АД, представлявано от изпълнителния директор проф. д-р Й. Й., приподписана от адвокат Х. П., срещу въззивно определение № 229/24.02.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 1071/2020 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено разпореждане от 19.11.2019 г., постановено по гр. д. № 2103/2019 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, с което е върната въззивна жалба вх. № 31262/04.11.2019 г., подадена от касатора срещу решение № 1256/07.10.2019 г., постановено по гр. д. № 2103/2019 г. по описа на Районен съд – Стара Загора. В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за администриране на въззивната жалба. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за „ясното дефиниране“ на термина „канцелария“, употребен в разпоредбата на чл. 50, ал. 3 ГПК. Касаторът счита, че въззивният съд е приложил разширително тълкуване на цитираната разпоредба, като същото не кореспондира с ограниченията, поставени от законодателя относно кръга на работниците и служителите в предприятието, чрез които може да се осъществи надлежно връчване на съобщения по делата, с оглед гарантиране защитата на правата и законните интереси на страните. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявения от „МОМИНА КРЕПОСТ“ АД против „УНИВЕРСИТЕТСКА МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – ПРОФ. Д-Р СТОЯН КИРКОВИЧ“ АД иск с правно основание чл. 415, във връзка с чл. 422 ГПК, за установяване съществуването на вземанията по издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 582/19.02.2019 г. С решение № 1256/07.10.2019 г., постановено по гр. д. № 2103/2019 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, съдът е уважил частично предявения иск, като е признал за установено по отношение на "УНИВЕРСИТЕТСКА МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ - ПРОФ. Д-Р СТОЯН КИРКОВИЧ" АД съществуването на вземанията на „МОМИНА КРЕПОСТ” АД, както следва: за сумата 2910,84 лева, представляваща незаплатена продажна цена по фактура № [ЕГН]/02.08.2017 г.; за сумата 453,64 лева, представляваща мораторна лихва от 03.08.2017 г. до 14.02.2019 г.; за сумата 6010,66 лева, представляваща незаплатена продажна цена по фактура № [ЕГН]/31.08.2017 г.; за сумата 889,90 лева, представляваща мораторна лихва от 31.08.2017 г. до 14.02.2019 г.; за сумата 6018,14 лева, представляваща незаплатена продажна цена по фактура № [ЕГН]/02.10.2017 г.; за сумата 837,53 лева, представляваща мораторна лихва от 02.10.2017 г. до 14.02.2019 г.; за сумата 5796,65 лева, представляваща незаплатена продажна цена по фактура № [ЕГН]/02.11.2017 г.; за сумата 756,78 лева, представляваща мораторна лихва от 02.11.2017 г. до 14.02.2019 г.; за сумата 18 лева, представляваща незаплатена продажна цена по фактура № [ЕГН]/02.11.2017 г.; за сумата 2,36 лева, представляваща мораторна лихва от 02.11.2017 г. до 14.02.2019 г. и законната лихва от 18.02.2019 г. до изплащане на вземането, присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 582/19.02.2019 г. по ч. гр. д. № 961/2019 г. по описа на Районен съд – Стара Загора. В останалата си част предявеният иск е отхвърлен. Срещу първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен, е постъпила въззивна жалба вх. № 31262/04.11.2019 г., подадена от "УНИВЕРСИТЕТСКА МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – ПРОФ. Д-Р СТОЯН КИРКОВИЧ" АД. След като е констатирал нередовности в същата, с разпореждане от 05.11.2019 г. районният съд е оставил жалбата без движение с указания за представяне на държавна такса в едноседмичен срок от връчване на съобщението. На 07.11.2019 г. съобщението е връчено на "УНИВЕРСИТЕТСКА МНОГОПРОФИЛНА БОЛНИЦА ЗА АКТИВНО ЛЕЧЕНИЕ – ПРОФ. Д-Р СТОЯН КИРКОВИЧ" АД, чрез служител В. Г. – деловодство. В указания едноседмичен срок посочените нередовности не са отстранени, поради което с разпореждане от 19.11.2019 г. администриращият съд е върнал подадената въззивна жалба. За да потвърди разпореждането на първоинстанционния съд за връщане на въззивната жалба вх. № 31262/04.11.2019 г., въззивният съд е приел, че въпреки дадените от Районен съд – Стара Загора точни и ясни указания, нередовностите по въззивната жалба са останали неотстранени. Същевременно е изложил съображения за редовност на връчването, осъществено при спазване изискванията на чл. 50, ал. 3 ГПК, на служител на страната. Съгласно цитираната разпоредба връчването на търговци и на юридически лица се осъществява в канцелариите им и може да се извърши на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме. При удостоверяване на връчването връчителят посочва имената и длъжността на получателя. В случая изрично е отбелязано, че това е станало в лицето на В. Г. – служител в деловодството на страната. Ето защо, според решаващият въззивен състав, невнасянето на държавната такса в указания във връченото копие от разпореждането с указанията на съда срок за това е основание за връщането на въззивната жалба. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В случая не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение. От една страна, разпоредбата на чл. 50, ал. 3 ГПК е ясна и точна и не се нуждае от тълкуване. От друга страна, по приложението ѝ е установена трайна практика на ВКС, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за изменение на законодателството и обществените условия. Такива съображения не са навеждани и от касатора в частната му касационна жалба. Съгласно установената практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав – в този смисъл решение № 56/ 17.06.2014 г. по т. д. № 2705/ 2013 г. на ВКС, I ТО и определение № 22/17.01.2012 г. по ч. т. д. № 886/2011 г. на ВКС, I ТО, разпоредбата на чл. 50 ГПК предвижда специфичен, приложим само по отношение на адресати – търговци и юридически лица, начин за връчване на съдебни книжа, като регламентира мястото на връчване – в канцеларията на последния посочен в съответния регистър адрес /седалище и адрес на управление/ и лицата, чрез които може да се осъществи – всеки служител или работник, който изрази съгласие да ги приеме; разширяването на кръга на лицата, които могат да приемат съдебните книжа от името на адресата – търговец или юридическо лице, цели рационализиране на режима на връчване, като връчването се удостоверява чрез отразяване в документа по чл. 44, ал. 4 ГПК на „имената и длъжността на получателя“; спазването на последното правило е доказателство за валидното извършване на процесуалното действие, чиято цел е достигане на съобщението до адресата с цел обезпечаване правото му на защита и от значение за началото на процесуалните срокове; законът не съдържа като императивно изискване посочването на трите имена на получателя. Въззивното определение е изцяло съобразено с възприетото правно разрешение. В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, III г. о.