Определение № 5398 от 25.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 934/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1292 от 07.11.2024г. по гр.д. № 2001/2024г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3963 от 04.10.2023г. и решение № 1242 от 20.03.2024г. и двете по гр.д.№ 18609/2021г. на Районен съд-Пловдив. С първото решение е отхвърлен иска на Д. Е. Ш. против С. К. Б. и С. И. Б. за установяване правото на собственост, придобито чрез давностно владение в периода 18.09.2011г. до 18.09.2021г., върху дворно място от 760 кв.м., съставляващо УПИ * в кв.47 по регулационния план на [населено място] от 1967г., който по кадастралния план от 2004г. съставлява имот пл. № *, заедно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда на 46 кв.м. С второто решение е оставено без уважение искането на ищеца по чл. 250 ГПК за допълване на решението с произнасяне по иск за нищожност на завещателното разпореждане, направено в полза на ответниците. Касационната жалба е подадена от ищеца Д. Ш. чрез адв. Б.-Н.. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се, че решението е недопустимо поради нередовност на исковата молба - несъответствие между фактическо изложение и петитум, което не е било отстранено от съда. Касаторът счита, че решението противоречи на практиката на Върховния касационен съд по въпроси: 1/ относно тълкуването на придобивната давност, държане и владение; 2/ относно оставяне на исковата молба без движение за отстраняване противоречието между фактите и петитума и отказът на съда да разгледа и се произнесе по завещанието; 3/ относно отмяната на констативния нотариален акт. Ответниците по касационната жалба С. К. Б. и С. И. Б. чрез пълномощника си адв. Б. изразяват становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е установителен иск за собственост върху поземлен имот и сграда, основан на придобивна давност. В исковата молба на Д. Ш. се твърди, че на 18.09.2021г. М. С. Б., собственик на имота, му предала ключовете и владението, изнесли нейните вещи и се уговорили да сключат сделка за нотариално прехвърляне на собствеността. Оттогава ищецът владее имота необезпокояван, направил ремонт на покрива, насадил лозе, поддържал имота, нанесъл свои вещи в къщата. При разговорите със собственичката тя го уверявала, че имотът е негов; после тя се разболяла и не отговаряла на обажданията. През февруари 2021г. собственичката починала. При разговор с ответника С. последният заявил, че къщата е негова и има документ за това; на 26.06.2021г. ищецът разбрал, че е сменен катинара на къщата от ответника; въпреки това продължил владението си. При извършени справки установил, че М. Б. е оставила саморъчно завещание в полза на С. Б. и С. Б. за дворното място и къщата в К.; след обявяване на завещанието те са се снабдили на 31.05.2021г. с констативен нотариален акт за собственост. Посочено е в исковата молба, че завещанието има пороци - погрешен ЕГН, поправки и нечетливост, поставяне на дата и подпис на едно ниво, което води до нищожност. Отправеният петитум е да бъде признато за установено, че ищецът е собственик на имота въз основа на десетгодишно давностно владение, което не е прекъсвано и към момента на предявяване на иска на 24.11.2021г. В първото съдебно заседание ищецът е представил „споразумение“ от 06.01.2012г. между него и М. Б., с което страните декларират намерението си собственикът М. Б. да продаде имота на потенциалните купувачи Г. Ш. и К. Ч. при условия в предварителен договор, който ще сключат не по-късно от края на 2012г. по проект на собственика; уговорено е купувачите да извършат спешен ремонт на покрива за своя сметка. Ответниците по иска поддържат, че са собственици по завещание, а ищецът е бил държател, а не владелец на имота. Безспорно е, че ищецът и К. Ч. са сключили брак на 02.06.2012г.; че дворното място и къщата са принадлежали на М. Б. и че със саморъчно завещание от 15.10.2020г. тя е завещала имота на ответниците. М. Б. е починала през февруари 2021г., а през май същата година ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост. Приета е агрономическа експертиза, според която към момента на огледа декември 2022г. лозовите насаждения в имота са на около 8 години. Събрани са гласни доказателства за установяване владението на ищеца. Свидетелят М. Ч. е съсед на имота и разказва, че вилата е била на М.; през 2020г. тя дошла с Д. и посочила кои вещи да изнесат, казала им да се грижат за имота, дала ключовете и оттогава свидетелят счита, че Д. е собственик. По-нататък свидетелят твърди, че това се е случило преди 10 години. Д. направил ремонт на покрива, садил лози, чистил и поддържал имота. Свидетелката К. Ч. е съпруга на ищеца и разказва, че през септември 2011г. постигнали договореност с М. да купят имота; оттогава те са в имота, ремонтирали покрива, ползват и полагат грижи за него; собственичката чували по телефона и тя ги уверявала, че няма проблеми с имота и ще сключат сделка; през 2020г. разбрали, че е болна, а през февруари 2021г. е починала, което установили от некролог на къщата й. През юни 2021г. разбрали, че в имота е влизано от хора, претендиращи да са собственици - ответниците. Свидетелката О.-Г. е приятелка на М.; знае, че М. е искала да продаде имота в К., защото не можела да се грижи за него. При съставяне на завещанието М. обяснила, че не е продала имота, защото не са се споразумели с хората. Според нея до 2017г. М. е посещавала имота. Свидетелката Д. е майка на ответницата С.. Тя има впечатления за състоянието на имота при посещението на 21.06.2021г. след обявяване на завещанието и съставянето на нотариалния акт. Според нея имотът не бил поддържан. При влизането премахнали съществуващия катинар и поставили свой. При тези фактически обстоятелства съдът е приел, че предявеният иск за собственост по давност е неоснователен. Сключеното на 06.01.2012г. споразумение няма характер на предварителен договор, защото не съдържа съществените елементи на договора за покупко-продажба. При наличието на уговорка за ползване на имота между собственика и упражняващото фактическа власт лице, то последният държи имота за собственика, дори да е постигнато съгласие за последващо прехвърляне на собствеността. При такава уговорка държателят продължава да има съзнание, че правото на собственост не му принадлежи. Очакването за придобиване правото на собственост чрез сделка изключва намерението за своене преди това. Ако промени своето субективно отношение към вещта и започне да я счита за своя, държателят следва да уведоми собственика за тази промяна като демонстрира пред него намерението си занапред да свои вещта. В случая ищецът е бил допуснат да живее в имота със съгласието на собственика М. Б. и има качеството на държател, тъй като субективно е имал знанието, че имотът не му принадлежи. Затова, за да бъде придобито правото на собственост по давност е необходимо ищецът да предприеме действия, с които по ясен и недвусмислен начин да демонстрира намерението си да придобие имота за себе си, които действия да бъдат доведени до знанието на собственика. Предприетите действия по ползване на имота, ремонтирането му и подобряването му са израз на задължението на ползвателя да се грижи за имота като добър стопанин. Данни за промяна на намерението, с което ищецът е упражнявал фактическа власт, не се съдържат в показанията на разпитаните свидетели. Към показанията на св. Ч. съдът е подходил с критичност, тъй като придобитият по давност имот се включва в съпружеската имуществена общност. Като промяна в намерението може да се счита поведението на ищеца през юни 2021г. когато ответниците не са успели да влязат в имота поради поставения катинар от ищеца, но то този момент не е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок.Поради това е потвърдено отхвърлянето на иска. По отношение на заявеното от ищеца искане за допълване на първоинстанционното решение и постановеното решение по чл. 250 ГПК, с което допълване е отказано, въззивният съд е посочил, че съдът е сезиран с един иск - за установяване правото на собственост по давност и се е произнесъл по него. Иск за прогласяване нищожност на саморъчното завещание не е предявен и не подлежи на разглеждане в производството. Поради това е потвърдил и решението от 20.03.2024г., постановено по реда на чл. 250 ГПК. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Повдигнатият на първо място въпрос е за допустимостта на решението като постановено по нередовна искова молба, чиито нередовности /противоречие между фактически обстоятелства и петитум/ не са били отстранени от съда. Съмненията относно допустимостта са неоправдани и не възниква необходимост от допускане на касационно обжалване на това основание - чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК. Вярно е, че в исковата молба са заявени твърдения относно саморъчното завещание, че страда от пороци, но е несъмнено, че петитум /искане/ във връзка с тези твърдения не е заявен. Следва да бъде споделена констатацията на въззивния съд, че предявеният иск е един - установителен иск за собственост по давност и именно него са разгледали и двете инстанции. В случая липсва каквото и да е противоречие между изложените факти и отправеното искане. Тезата на касатора е по-скоро за непълнота на петитума, която не може да бъде отстранявана под претекст, че има противоречие между фактите и петитума. Спрямо основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК не са формулирани конкретни правни въпроси, разрешени от съда и определящи изхода на спора, каквито има предвид чл. 280, ал.1 ГПК. А без поставянето на такъв въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато - виж т.1 на Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК. Най-общото твърдение, че са разрешени въпроси относно тълкуването на придобивната давност, владението и държането, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Предявеният иск е за собственост по давност и затова предпоставките на това придобивно основание неминуемо са предмет на обсъждане в съдебния акт. Изложението е изпълнено с цитиране на правна теория и на съдебна практика по придобивната давност, вкл. на Тълкувателно решение № 4/2012г. на ОСГК и Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК, които не са пряко относими към настоящия случай, защото не разглеждат сходни фактически хипотези. Посочени са каузални решения на Върховния касационен съд, в които се разрешават въпроси кога владението е непрекъснато, кога е необезпокоявано, кога е спокойно; необходимо ли е собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, как се прекъсва давността и други, които не са релевантни за конкретния спор. До известна степен относимо е Решение № 3 от 25.01.2016г. по гр.д. № 3973/2015г. на I г.о., според което когато владението е установено чрез предаването му от предишния собственик, което може да стане с конклудентни действия или да се изрази словестно, или чрез предаване на фактическата власт, то действа презумпцията на чл. 69 ЗС и се счита, че имотът се владее от владелеца за себе си. По делото обаче е прието, че от страна на собственика Б. не е предадено владение, а държане на имота и затова съдът не е разсъждавал за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС. Отделно, дори да се приеме в случая, че упражняваната от ищеца фактическа власт, установена въз основа на писменото споразумение от 06.01.2012г., представлява владение от самото й начало, то към момента на позоваване на давността със завеждане на иска на 24.11.2021г., не е изтекъл изискуемия от закона десетгодишен срок. Предвид изложеното касационно обжалване по общия въпрос, свързан с придобивната давност, владението и държането, не може да бъде допуснато. Втората група проблеми, посочени в изложението, касаят твърдяната нередовност на исковата молба и задълженията на съда, произтичащи от това. По тях вече бяха изложени съображения по-горе. Исковата молба не страда от неяснота или противоречия, така че не може да се счита за нередовна. Проблемът за отмяна на констативния нотариален акт не стои по делото. Както е изяснено в посочената от касатора практика, тази отмяна винаги е последица от уважаване на иск за собственост. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационен контрол. При този изход в полза на ответниците следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение, които са 3000лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.