Определение № 792 от 20.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3585/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 18105 от 06.07.2022 г., подадена от М. С. Ф., чрез адвокат И. Д., срещу решение № 687 от 20.05.2022 г. по в.гр.д.№ 668/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260025 от 06.01.2022 г. по гр.д.№ 12870/2020 г. на Пловдивски районен съд, с което М. С. Ф. е осъден, на основание чл. 31, ал.2 ЗС, да заплати на К. С. К. сумата 10104.81 лева, представляваща обезщетение за лишаването му от ползване, за периода от 05.11.2018 г. до 20.09.2020 г., на собствените му идеални части (до 17.12.2018 г. – 1/3 ид.ч., след 17. 12. 2018 г. – 2/3 ид.ч.) от магазин, нанесен като самостоятелен обект с идентификатор ***по КК на [населено място], с адрес [населено място], [улица], ет.1 (партер), ведно със законната лихва от подаването на исковата молба в съда на 05.10.2010 г. до окончателното изплащане. Твърди се недопустимост на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, с твърдения, че производството по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС не е спряно до влизане в сила на решение № 260925 от 22. 03. 2021 г. по гр. д. № 2286/2019 г. на РС – Пловдив, 4 състав, с което е допусната съдебна делба на процесния имот между К. С. К., съпругата му Г. Н. К. и М. С. Ф., при дялове: 2/3 ид.ч. за К. К. и съпругата му Г. К. и 1/3 ид.ч. за М. Ф.. Развити са и съображения за неправилност на решението, поради постановяването му при съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички събрани по делото доказателства и неправилна преценка на обсъдените, поради необоснованост на изводите на въззивния съд и поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 31 ЗС, чл. 32 ЗС, чл. 20 ЗЗД. Иска се допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК, отмяната му и отхвърляне на предявения иск по чл. 31, ал. 2 ЗС или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Претендират се разноски, направени при разглеждане на делото пред трите инстанции.

С подаден от ищеца К. С. К., чрез адв. И. Н., писмен отговор се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Иска се присъждане и на разноските, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК, за да се произнесе, съобрази следното:

За да постанови обжалването решение, въззивният съд е приел, въз основа на нотариален акт № 156/06. 07. 2009 г., нотариален акт № 198/19. 10. 2011 г., нотариален акт № 146/29. 04. 2013 г. и нотариален акт № 73/17. 12. 2018 г., че страните са съсобственици на следните самостоятелни обекти на собственост в двуетажната сграда, находяща се в [населено място], на [улица], с идентификатор *по одобрената кадастрална карта: а/. магазин с площ 65 кв. м., на етаж 1, ведно с мазе към него с площ 83.40 кв. м., съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *; б/. офис с площ от 83, 40 кв.м., находящ се на 2 етаж, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***по КККР, при квоти: от 5. 11. 2018 г. до 17.12.2018 г. - 1/3 идеална част за К. К., 1/3 идеална част за М. Ф., 1/3 идеална част за М. К. (в режим на СИО), а от 17. 12. 2018 г. до 20. 09. 2020 г. - 2/3 идeални части за К. К. (в режим на СИО) и 1/3 идеална част за М. Ф.. Въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза е прието, че мазето е принадлежност към магазина по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР, няма функционална връзка между магазина и мазето, и страните са съсобственици на два самостоятелни обекта: магазин с мазе и офис.

Прието е за установено, въз основа на показанията на свидетелите З. К., Т. Д., А. Ф. и М. К., че в процесния период (5. 11. 2018 г. – 20. 09. 2020 г.) магазинът се ползвал само от дъщерята и съпругата на ответника Ф..

С нотариална покана от 01.11.2018 г., получена от ответника Ф. на 05.11.2018 г., К. К. и М. К. са го уведомили, че като собственици на 2/3 идеални части от процесния имот, са взели решение за начина за разпределение на ползването му съгласно приложените схеми и са го поканили да освободи заеманите от него дял 1 с площ 11.20 кв. м и дял 2 с площ 12.45 кв. м. по изпратена му схема за разпределение на реалното ползване на партерния етаж (магазин), съответстваща на 2/3 идеални части от правата им в съсобствеността, или да им плаща обезщетение в размер на пазарния наем. С втора нотариална покана от К. К. и съпругата му от 25.03.2019 г., получена от ответника Ф. на 27.03.2019 г., Ф. е поканен отново да освободи процесния имот съобразно правата им, като в противен случай се претендира обезщетение в размер на пазарния наем. С нотариален отговор от 09.11.2018 г. на първата нотариална покана М. Ф. е отказал да освободи магазина до размер на 2/3 идеални части от него, поради наличие на разпределение на съсобствената вещ, представляваща самостоятелни обекти, и липса на нови обстоятелства, налагащи промяна в установения начин на ползване.

Въз основа на показанията на св. М. К. е прието за установено, че през 2013 г К. К. е закупил 1/3 идеална част от процесните имоти с уговорката целият имот скоро да бъде продаден. Тримата съсобственици се разбрали до продажбата магазинът да се ползва от М. К. и М. Ф., а офисът – от К. К.. К. К. водил клиенти, но продажба не се осъщетвила, тъй като Ф. отказвали, а когато К. К. намерил купувачи, готови да платят исканата от Ф. сума, последните заявили, че няма да продават. Тогава брат му К. поискал да ползва партерния етаж, но не се разбрали. През 2018 г. К. и М. К. изготвили схема за разпределение и отправили нотариална покана, на която Ф. отговорил, че отказва да освободи магазина.

Средният пазарен наем за периода 11.11.2018 г. - 05.10.2020 г. за магазина възлиза на 21 013 лв., а за офиса с площ 83.40 кв. м. - 9283 лв., според заключението на вещото лице В. Р..

От правна страна съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 31, ал. 2 ЗС за уважаване на предявения от К. С. К. против М. С. Ф. иск за присъждане на сумата 10104, 81 лв. – обезщетение за лишаване от ползване, в периода 5. 11. 2018 г. – 20. 09. 2020 г., на притежаваните от ищеца идеални части от съсобствения магазин с площ 65 кв. м., на етаж 1, ведно с мазе към него с площ 83.40 кв. м., нанесен с идентификатор ***в одобрените КККР. Приел е, че преди отправяне на нотариалните покани не е имало надлежно разпределение на ползването на съсобствените имоти със споразумение по чл. 32 ЗС.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. При тълкуване на договори съдът задължен ли е да изясни само изявената, а не предполагаемата воля на страните, и може ли да подменя нейното съдържание. При спор относно точния смисъл на договорни клаузи, как и въз основа на какви критерии съдът следва да изясни същия, прилагайки нормата на чл.20 ЗЗД.

2. При какви предпоставки възниква правото на обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС.

3. Докога съсобствениците са обвързани от договор, с който разпределят помежду си ползването на съсобствените имоти, и съставлява ли основание за преразпределение на ползването прехвърлянето на идеални части от вещта от един съсобственик, при липса на други промени в обстоятелствата, при които е постановено първоначалното разпределение.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с решение № 16 от 28.02.2013 г. по търг.д.№ 218/2012 г. на ВКС, ІІ т.о, решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д.№ 420/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по търг.д. № 761/2008 г. на ВКС, І т.о., решение № 40 от 13.05.2010 г. по търг.д.№ 566/2009 г. на ВКС, І т.о., решение № 105 от 30.06.2011 г. по търг.д.№ 944/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., втори въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 24.06.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГК, трети въпрос – в противоречие с решение № 97 от 09.07.2013 г. по гр.д.№ 866/2012 г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение.

Настоящият състав намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо. По смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК основание за спиране е налице, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, правните последици на решението по което следва да бъдат зачетени при постановяване на решението по висящия процес. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Решението по допускане на делба е преюдициално по отношение облигационния спор между съсобствениците за присъждане обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като с акта по чл. 344, ал. 1 ГПК се решава съществува ли съсобственост (а правото по чл. 31, ал. 2 ЗС възниква в отношения между съсобственици), както и какви са правата в съсобствеността (а съсобственикът-ответник дължи обезщетение само за ползваната част от вещта, която не съответства на правата му). Следователно в случаите, когато иска за делба и иска по чл. 31, ал. 2 ЗС са основани на един и същи твърдения, респ. оспорвания, относно възникването и наличието на съсобственост, с решението по допускане на делбата ще се установят или отрекат права, относими към дължимостта на обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен имот и размера му, поради което искът за делба във фазата на допускането й е преюдициален по отношение на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. В случая обаче между страните по делото не съществува спор относно възникването, съществуването и квотите в съсобствеността върху процесния имот, като ответникът не е оспорил качеството на съсобственик на ищеца, за периодите, за които са предявени исковете за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, нито сочените от ищеца и установените по делото квоти в съсобствеността. С оглед тази особеност и като се вземе предвид, че не са налице данни решението да е постановено при липса на положителни или наличието на отрицателни процесуални предпоставки за постановяването му, доводът за неговата вероятна недопустимост е неоснователен.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси.

Първата група въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

Въпросите са поставени във връзка с въведение довода на касатора, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че с н.а. № 146/2013 г. се прехвърля на К. и Г. К. 1/3 идеална част от съвкупност от имоти, включваща поземлен имот, заедно с построената в него сграда, включваща магазин с мазе на първи етаж и офис на втория, срещу плащане на обща цена, от което следвало, че не са прехвърлени идеални части от всеки самостоятелен обект в сградата поотделно.

В практиката на ВКС, на която се позовава касаторът, е прието, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, разглеждайки отделните клаузи във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

В случая, необходимост от тълкуване на неясни, непълни или неточни клаузи на договорите за покупко-продажба, обективирани в представените по делото нотариални актове, не е констатирана от въззивния съд, предвид изявената обща воля на страните по договора досежно техния предмет и липсата на спор относно действителното съдържание на постигнатото общо съгласие, нито такова тълкуване е извършено. Ето защо, поставеният от касатора въпрос не е обуславящ изхода на делото по смисъла на т. 1 от тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че в н.а. № 146/2013 г., обективиращ договор за покупко-продажба, волята на страните по сделката е изразена ясно и недвусмислено: посочено е, че М. С. Ф., притежаващ 2/3 идеални части, продава 1/3 идеална част на К. К. и съпругата му Г. К., от следните недвижими имоти: 1/. самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, находящ се на първия етаж, предназначен за търговска дейност, от 65 кв.м., ведно с мазе от 83, 40 кв.м.; 2/. Самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, находящ се на втория етаж, предназначен за офис, с площ от 83, 40 кв.м., които недвижими имоти се продават за цена 28806, 19 евро.

Вторият въпрос от изложението е теоретичен, без връзка с конкретните обстоятелства по настоящото дело и мотивите към обжалваното решение. Същият е зададен с цел проверка на правилността на решаващия извод на въззивния съд за осъществен фактически състав на обезщетението по чл. 31, ал.2 ЗС. Естеството на въпроса препятства възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване по повод на него.

Третият въпрос от изложението е предпоставен от твърдението за постигната уговорка за начина на разпределяне на ползването на съсобствения имот. Доколкото въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства не доказват това твърдение, не може да се приеме, че този въпрос е обусловил изхода на спора, поради което не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. По естеството си този въпрос е насочен към проверка на правилността на направените от въззивния съд изводи относно липса на споразумение по чл. 32 ЗС, каквато проверка не може да бъде извършена във фазата по чл. 288 ГПК на касационното производство. За пълнота на изложението следва да се посочи, че от събраните доказателства не се установява съсобствениците да са постигнали споразумение по чл. 32 ЗС за трайно уреждане на отношенията си във връзка с ползване на съсобствените имоти. Постигнатото такова през 2013 г. е било временно и краткосрочно – до продажбата на имотите. С отказа на М. Ф. да се извърши продажба на имота това споразумение е отпаднало и същото не обвързва страните в исковия период – от 5. 11. 2018 г. до 20. 09. 2020 г.

При този изход на делото, касаторът ще следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищеца-ответник по касационната жалба сумата 850 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение