Определение № 9 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1871/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез юрисконсулт М. В. против решение № 574/22.01.2020 г. по в.гр.д. № 2076/2019 г. на Софийски градски съд,с което е отменено решение № 538545/19.11.2018 г. по гр.д. № 4419/2016 г. по описа на Районен съд София и вместо него е постановено друго, с което са уважени предявените от Н. Н. А. против ГД „Изпълнение на наказанията“, искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр. за установяване на упражнена спрямо ищеца непряка дискриминация, изразяваща се в забрана да взима със себе си при конвоиране лични вещи – радио и телевизор и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения спрямо ищеца. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбите на чл.71, ал.1, т.1 и чл.4, ал.1 ЗДискр., както и правилото на чл.9 ЗЗДискр. Необосноваността на решението е в резултат на неправилна и едностранна преценка на ангажираните по делото доказателства, което е довело и до неправилни фактически констатации. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните материалноправни въпроси: 1/Налице ли е дискриминация по признак „лично положение” когато всички лица с това положение са подложени на по-неблагоприятно третиране и 2/ Кои лишени от свобода са със сходно фактическо положение, за да се приеме, че са третирани по-неблагоприятно. Поддържа се допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 244/14.08.2012 г. по гр.д. № 777/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 3/22.07.2013 г. по гр.д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 85/ 13.09.2016 г. по гр.д. № 4328/2015 г. на ВКС, IV г.о. Според първото решение по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Във второто решение е прието, че по-неблагоприятното третиране на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни ситуации, а по отношение на критериите за сравними сходни обстоятелства се приема, че това което е относимо за едно лице е относимо и за всички лица от определена група с оглед личностните им качества – при наличие на наказание „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без замяна“. Съгласно последното цитирано решение, за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено не само по-неблагоприятно третиране, но и това че същото се дължи на някой от защитените признаци по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. Ответникът Н. Н. А., чрез пълномощника си адв. А. С. в отговор на касационната жалба излага становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и доводи за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл.281, т. 3 ГПК. За да отмени решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете по чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр. за установяване в периода на 14.04.2014 г.–13.01.2016 г. и преустановяване по отношение на ищеца на дискриминационно отношение, изразяващо се в забрана да взима със себе си техника – радио и телевизор, въззивният съд е приел, че от значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприетно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Това, което е относимо за едно лице, е относимо и за всички лица от определена група с оглед личностните им качества при наличието на наказанието „доживотен затвор” или „доживотен затвор без замяна“. Посочено е, че с оглед разпоредбата на чл.9 ЗЗДискр. ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация и в случай, че тези факти са доказани, законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. От фактическа страна е прието за установено, че ищецът е осъден на доживотен затвор, като търпи наказанието си в затвора в [населено място], както и че през процесния период не му разрешено при конвоиране до други затвори да взима със себе си личните си радио и телевизор, тъй като има разпореждане на началника на затвора в [населено място], според което не е разрешено изнасянето на такива вещи. Прието е за установено, че други лица, които също са осъдени на доживотен затвор, но търпят наказанието си в други затворнически заведения, при конвоирането им до други затвори в страната, носят със себе си лични вещи като радио, портативен телевизор и др. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че е налице неравноправно третиране на ищеца на основа лично положение, предвид наложеното му наказание „доживотен затвор“ в сравнение с останалите лишени от свобода, които изтърпяват наказанията си в други затворнически заведения. С оглед обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поставените от касатора материалноправни въпроси се свеждат до въпроса: представлява ли дискриминация по признак лично положение по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си. Така преформулиран съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът покрива общото и допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 40,00 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,