Определение № 562 от 28.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 291/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс” АД със седалище в [населено място] срещу решение № 339 от 21.11.2019 г., постановено по в. т. д. № 589/2019 г. на Апелативен съд - Пловдив. С посоченото решение е потвърдено решение № 434 от 17.07.2019 г. по т. д. № 172/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която ЗК „Лев Инс” АД е осъдена да заплати на А. М. Г., М. М. И., И. С. И. и Г. С. Изевкова суми в размер на по 30 000 лв., представляващи обезщетения по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за неимуществени вреди от смъртта на техния дядо, настъпила при ПТП на 22.03.2014 г., ведно със законната лихва от 20.12.2018 г. до окончателното плащане, адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 6 864 лв. полза на процесуалния представител на ищците адв. В. М. и държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт в размер на 4 800 лв.

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за отхвърляне на исковете с присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е преценил правилно релевантни за спора факти, не е анализирал в съвкупност доказателствата, не е обсъдил всички доводи и възражения на страните, нарушил е логическите, опитните и научните правила при формиране на вътрешното си убеждение и е приложил неправилно материалния закон - чл.226, ал.1 КЗ (отм.), чл.432 КЗ, § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ бр.101/2018 г.), в резултат на което е достигнал до необосновани и незаконосъобразни изводи, че в конкретния случай ищците са легитимирани да получат застрахователно обезщетение в присъдения от първата инстанция размер.

С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване е посочена и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са подадени отговори от ответниците по касационната жалба А. М. Г., М. М. И., И. С. И. и Г. С. Изевкова - всички със съдебен адрес в [населено място].

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

За да потвърди решението на Окръжен съд - Пловдив, с което ЗК „Лев Инс” АД е осъдена на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на А. М. Г., М. М. И., И. С. И. и Г. С. Изевкова обезщетения в размер на по 30 000 лв. за претърпени неимуществени вреди по повод смъртта на техния дядо М. С. И., причинена при ПТП на 22.03.2014 г. от водач на МПС със сключена при ЗК „Лев Инс” АД задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, Апелативен съд - Пловдив е приел, че са осъществени предпоставките на чл.45 ЗЗД и чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за ангажиране на отговорността на застрахователното дружество - ответник за обезщетяване на претърпените от ищците неимуществени вреди и че размерът на присъдените от първата инстанция обезщетения отговарят на изискването за справедливост, залегнало в чл.52 ЗЗД.

Въззивният съд е преценил като неоснователно основното защитно възражение на ответника, заявено своевременно пред първоинстанционния съд, че по отношение на ищците не са изпълнени критериите на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и те не са активно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния дядо. От показанията на единствения разпитан по делото свидетел М. И. (баща на ищците А. Г. и М. И. и чичо на ищците И. И. и Г. Изевкова) съдът е приел за установено, че ищците са били изключително близки със своя дядо още от най-ранна детска възраст, когато са пребивавали преимуществено в дома му най-вече в периода на учебните ваканции; че дядото е участвал активно в отглеждането на внуците като заедно със съпругата си през определени периоди са ги водили и взимали от детска градина; че дядото е участвал и във възпитанието на внуците, предавайки им традиционните за българския бит опити по животновъдство и земеделие; че между дядото и внуците е създадена изключително близка емоционална връзка, която се е доразвила пред годините; че неочакваната смърт на дядото, която и за четиримата ищци е била първи трагичен случай в семейството, се е отразила изключително неблагоприятно върху психическото състояние на ищците и на всички семейни събирания дядо им присъства в спомените и разговорите им. С аргумент, че макар и преценявани при условията на чл.172 ГПК, показанията на свидетеля не са опровергани от насрещни доказателства на ответника, въззивният съд е направил извод, че посредством тях е доказано наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между починалия и неговите внуци, каквато е необходима според цитираното тълкувателно решение, за да бъдат уважени предявените искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Като допълнителен мотив за исковете съдът е посочил и това, че „от традиционно установените отношения на близост и привързаност между роднини по права линия от втора степен следва, че загубата, причинена от смъртта на родственик от този кръг, води до отрицателни психо-емоционални преживявания”.

В производството пред инстанциите по същество ответникът - застраховател е поддържал довод, че поради настъпване на застрахователното събитие преди приемане на тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС възприетото в решението разширяване на кръга от лица, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък, са неприложими към конкретния правен спор. Въззивният съд не е възприел довода на ответника с мотив, че тълкувателните решения на ВКС служат за уеднаквяване на съдебната практика с оглед гарантиране на еднаквото и правилно приложение на закона спрямо всички и че конкретното тълкувателно решение е прието с цел синхронизиране на националното законодателство с правото на ЕС в областта на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, както и с практиката на Съда на ЕС и на Съда по правата на човека, признаваща право на обезщетения за неимуществени вреди в полза на по-широк от определения с постановления на № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г. на Пленума на ВС кръг от правоимащи при условие, че тези лица действително са претърпели вреди от чуждо противоправно поведение.

За неоснователни въззивният съд е счел и оплакванията във въззивната жалба на ответника за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон при определяне на размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди. Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите от отговорността на делинквента по чл.45 ЗЗД, съдът е приел, че обезщетението, което ищците имат право да получат като паричен еквивалент на понесените по повод смъртта на дядо им неимуществени вреди, подлежи на определяне съобразно правилото на чл.52 ЗЗД - по справедливост. След преценка на установените по делото факти относно възрастта (70 г.) и работоспособността на починалия М. И., действителните отношения и емоционалната привързаност между него и всеки от четиримата ищци, внезапния характер на трагичното събитие и интензитета на търпените душевни болки, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД възлиза на 30 000 лв. Доводите на ответника, че така определените обезщетения не са съобразени с предявените от съпругата и от преките наследници на починалия искове за заплащане на обезщетения за вреди от същото застрахователно събитие, са преценени като неоснователни по съображения, че на ищците се дължи обезщетение според общото правило на чл.45 ЗЗД и че заявяването на претенции за обезщетение от други увредени лица от семейния кръг на починалия е факт, относим към преценката на понятието „само по изключение” по смисъла на посоченото тълкувателно решение.

Като неоснователно въззивният съд е преценил и оплакването на жалбоподателя - ответник, че при постановяване на първоинстанционното решение не е съобразена разпоредбата на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ бр.101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г.), според която до влизане в сила на наредба за утвърждаване на методика по чл.493а, ал.2 обезщетението за претърпени неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4 КЗ (т. е. на разширения кръг лица с право на обезщетение) се определя в размер на 5 000 лв. Позовавайки се на § 96, ал.3 ПЗР на ЗИДКЗ, предвиждащ размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от разширения кръг лица да се определя по ал.1 на § 96 ПЗР на ЗИДКЗ за предявени съдебни претенции в периода от 21.06.2018 г. до влизане на ЗИДКЗ в сила, съдът е формирал извод, че в случая обсъжданата разпоредба не намира приложение, тъй като исковата молба е подадена след визирания период и конкретно на 05.03.2019 г. В подкрепа на извода, че размерът на обезщетенията не попада в ограничението по § 92, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ съдът се е позовал на § 22 ПЗРКЗ, според който за сключени преди влизане в сила на КЗ застрахователни договори (в която хипотеза попада сключеният със ЗК „Лев Инс” АД застрахователен договор със срок на действие 30.01.2014 г. - 29.01.2015 г.) се прилагат разпоредбите на отменения КЗ, както и на уредените в § 27 ПЗР на КЗ (отм.) лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, отразяващи социално - икономическите отношения в страната като ориентир за размера на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди. Във връзка с приложението на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ съдът е изложил и съображения, че невъзможността обезщетението за неимуществени вреди за разширения кръг правоимащи да се ограничава с лимитни стойности се извежда от принципите за справедливост по чл.52 ЗЗД и от липсата на предвидени в правото на ЕС максимални лимити на присъжданите в държавите - членки обезщетения за неимуществени вреди в областта на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” при използване на МПС. С аргументи, изведени от Директива 2009/103/ЕИО на Европейския парламент и от практиката на Съда на ЕС в решение от 24.10.2013 г. по дело С - 277/12/Vitalijs Drozdovs срещу Balticums AAS, постановено по отправено от съд на Латвия преюдициално запитване и задължително за българския съд съгласно чл.633 ГПК, въззивният съд е мотивирал извод, че е недопустимо обезщетението за неимуществени вреди да се ограничава с вътрешни разпоредби на националното законодателство до определена максимална сума, по-малка от предвидените в съответната директива минимални застрахователни суми.

По допускане на касационното обжалване:

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, която законодателят е обозначил с термина „очевидна” с цел да я разграничи от неправилността по чл.281 т.3 ГПК, предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите на към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.

В случая касаторът е аргументирал очевидната неправилност с доводи за неправилна преценка от страна на въззивния съд на темпоралното действие на разпоредбата на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ (обн. ДВ бр.101/2018 г.) и за явна необоснованост на изводите на съда, че с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК се изоставя даденото с постановления № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г. тълкуване и че исковете на ищците са доказани по основание, тъй като е налице изключение от обичайните семейни отношения между тях и пострадалия. Посочените доводи съставляват оплаквания по чл.281, т.3 ГПК за материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение и не могат да бъдат отнесени към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява решението на въззивния съд като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по отношение на следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС:

„ 1. От кой момент поражда действие отмяната на Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд, извършена с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС; В тази връзка дали Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2016 г. на ОСНГТК е относимо към правоотношения, възникнали преди приемането му при действието на Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд; Последващите тълкувателни решения, с които се изоставя предходно тълкуване, уреждало гражданскоправните отношения до този момент, имат ли подобно на първоначалните такива обратно действие или започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред;

2. Съдът длъжен ли е в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона; При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спази правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани; За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните;

3. Длъжна ли е въззивната инстанция да приложи служебно и без да е сезиран от страните императивна правна норма;

4. Кои са критериите, включени в понятието „само по изключение”, визирано в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2016 г. на ОСНГТК относно кръга лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди; Тези критерии базирани ли са на конкретни обективни обстоятелства и какви са те и следва ли съдът да изложи мотиви за тях; Традиционните за българското общество отношения между баба и внуци, взаимопомощ при отглеждането на внуците, наличието на особено близка привързаност между тях, връзките помежду им, които се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, обитаването на едно и също жилище, покриват ли тези критерии”.

Допускането на касационно обжалване по формулираните в т.1 въпроси се поддържа и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че по тях няма практика на ВКС. Със същия аргумент основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено и за въпросите „ 1. Всички решения на СЕС ли се ползват със силата по чл.633 от ГПК или само решение на СЕС, постановено по конкретно направено преюдициално запитване от национален съд за тълкуване на конкретна разпоредба от правото на ЕС; 2. Приложима ли е нормата та § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ (обн. ДВ бр.101/2018 г.) към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на КЗ (отм.)”.

Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е аргументирано с твърдения за противоречие на въззивното решение с решение № 1 от 28.02.2008 г. по конституционно дело № 10 от 2007 г. при разрешаване на въпроса „Пряко приложими ли са разпоредбите на директивата на ЕС или тя в основните си положения и цели обвързва всяка от държавите - членки на съюза да приведат своето вътрешно право в съответствие със съдържанието й”, както и с решение по дело С - 129/96 и дело С - 188/89 на Съда на ЕС при произнасяне по въпроса „Ако държава - членка е транспонирала разпоредба на Директива на ЕС некоректно или неадекватно (недостатъчно), то индивидуалните правни субекти могат ли да противопоставят (да се позоват на) разпоредби от директива, които се ползват с директен ефект, срещу друг правен субект или могат да се позоват на директно действие само срещу самата държава - членка”.

Първите три въпроса, формулирани в т.1 от изложението, са от значение за формирането на решаващия извод на въззивния съд, че ищците са легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своя дядо по силата на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, поради което може да се приемат за обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпреки обуславящия характер на въпросите, касационно обжалване по повод на тях не следва да се допуска, тъй като не е осъществена поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК - противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о. В цитираното решение е прието, че тълкувателните актове на върховната съдебна инстанция са предназначени да дадат общо тълкуване на конкретна правна норма, по повод прилагането на която е възникнала противоречива или неправилна съдебна практика, с цел еднаквото и точно прилагане на законите от съдилищата, поради което те са приложими само във връзка с прилагане на правната норма, чийто действителен смисъл и съдържание са предмет на изясняване в рамките на извършваното тълкуване; Когато се касае до първоначално приети тълкувателни постановления на Пленума на ВС и тълкувателни решения, те имат обратно действие като даденото с тях тълкуване важи от момента на влизане в сила на тълкуваната правна норма и се счита, че същата е имала възприетото в тълкувателния акт съдържание още при приемането й; Когато след издаване на съответния тълкувателен акт е настъпила промяна в тълкуваната правна норма или в други свързани с нея норми и даденото вече тълкуване е неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото по-рано тълкуване се изоставя, за да бъде възприето ново, няма обратно действие и от момента на постановяване на новия тълкувателен акт, който се състои от две части - в първата се дава новото тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за изгубил сила предшестващия тълкувателен акт, престава да се прилага предходния тълкувателен акт; От този момент даденото с новото тълкувателно решение тълкуване на конкретната правна норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаи от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване от тях след приемане на новото тълкувателно решение или по случаи, които са били заварени към този момент, но с действие занапред. Относима към действието на приеманите от Върховния касационен съд тълкувателни решения е и т.1 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според която последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила решение. От така възприетите разрешения следва, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на решението, даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора. В конкретния случай правният спор, по повод на който е постановено обжалваното решение, е отнесен за разрешаване от съда на 05.12.2019 г. (датата на подаване на исковата молба), т. е. след приемане и оповестяване на тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, и с оглед изложеното основаните на него изводи на съда досежно легитимацията на ищците да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния дядо не противоречи на практиката на ВКС.

Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на въпросите по т.2 и т.3 от изложението. Тези въпроси са зададени хипотетично, без да се конкретизира кои доказателства, доводи и възражения са останали необсъдени в мотивите към обжалваното решение и коя императивна правна норма от значение за спорното правоотношение не е приложена служебно от въззивния съд. Решението на въззивния съд съдържа подробни мотиви, в които са отразени защитните тези на всяка от насрещните страни, извършения от въззивния съд анализ на доказателствата, възприетата фактическа обстановка по спора и направените от съда фактически и правни изводи. Мотивите не сочат на противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК (решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 13/02.02.2016 г. по гр. д. № 4287/2015 г. на ВКС, ІV г. о.), а несъгласието на касатора със съдържанието им, т. е. с обективираните в тях изводи по съществото на спора, не е основание въззивното решение да се допусне до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В мотивите са намерили отражение съжденията на въззивния съд за неприложимост към спора на разпоредбата на § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ (обн.ДВ бр.101/2018 г.) по причина, че спорното правоотношение е възникнало при действието на КЗ (отм.). Неприлагането на посочената разпоредба по съображения, свързани с преценката на съда за темпоралното й действие, е от значение за правилността на обжалваното решение и не може да бъде разглеждано като неизпълнение на задължението на въззивния съд да приложи служебно императивна правна норма в отклонение от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.1.

От поставените в т.4 въпроси като обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може да бъде преценен само последният въпрос - дали традиционните за българското общество семейни отношения между баба/дядо и внуци с присъщите им взаимопомощ при отглеждане на внуците, особено близка привързаност, взаимна обич и подкрепа, духовна и емоционална близост и обитаване на общо жилище покриват изведените в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС критерии за изключителност като предпоставка за признаване правото на внуците да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената при деликт смърт на бабата/дядото. Другите два въпроса са зададени абстрактно и без връзка с мотивите към обжалваното решение, което е достатъчно да се отрече характеристиката им на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид решаващите изводи, с които въззивният съд е мотивирал правото на ищците да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния дядо, основателни са доводите на касатора, че въпросът за активната материалноправна легитимация на ищците в противоречие със задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Според т.1 от тълкувателното решение „материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди”. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че бабата/дядото, съответно внуците, които традиционно за българското общество са част от най-близкия семеен кръг и помежду им съществуват отношения на силна привързаност и взаимна обич, биха били легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между тях и починалия е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, и е справедливо те да получат обезщетение наред с (или вместо) лицата с право на обезщетение съгласно постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС. В мотивите към обжалваното решение не се съдържат изводи за създадени между ищците и техния дядо отношения, осъществяващи възприетите в тълкувателното решение критерии за изключение от правилото, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд. По изложените съображения решението следва да се допусне до касационно обжалване по посочения по-горе въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Останалите въпроси от изложението са относими към изводите на въззивния съд относно размера на дължимите обезщетения. Произнасянето по размера на обезщетенията е предпоставено от положителен отговор на въпроса дали ищците са материалноправно легитимирани да получат претендираните с исковете по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) обезщетения, поради което въпросите следва да бъдат разгледани в производството по чл.290 ГПК в зависимост от разрешението на въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,