Определение № 50709 от 07.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 399/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца И. Б. Я., подадена чрез адв. В. Х., срещу решение № 10476/20.07.2021г. по в. гр. д. № 1862/2020г. на Апелативен съд – София /САС/, с което е потвърдено решение от 27.12.2019г. по гр. дело № 219/2017г. на Благоевградски окръжен съд в частта му, в която е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора Я. против К. Д. С. иск с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД за заплащането на сумата 60 000 евро, представляваща задатък в двоен размер, уговорен в сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот от 10.02.2012г., ведно със законната лихва от 17.11.2016г.. Жалбоподателят - ищец поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД да бъде уважен. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставя следните въпроси: 1. „Следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, невключени в предмета на доказване с доклада по делото и доколко въззивната инстанция има правомощия за изготвяне на нов доклад?“, по който навежда разрешаването му в противоречие с т. 2 ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №700/06.12.2010г. по гр. д. №304/2010г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение №129/29.06.2015г. по гр. д. №4040/2014г. на ВКС, ГК, III г.о.; 2. „Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 375 от 17.06.2010г. по гр. д. №5080/2008г. на ВКС, ГК, IV г.о, и 3. „Налице ли е капаро по смисъла на чл.93 ЗЗД и следва ли да се приложи разпоредбата на чл.93, ал.2 33Д, ако в процесния предварителен договор страните са уговорили, че дадената част от продажната цена при подписването на предварителния договор е капаро, и същевременно в съдебния процес страните по предварителния договор признават, че дадената част от продажната цена представлява капаро, тъй като същите му придават обезпечителна и обезщетителна функция при сключването на договора?“, по който навежда разрешаването му в противоречие с решение №64 от 10.09.2012г. по т. д. №193/2011г. на ВКС, II т.о. и решение № 71/09.07.2010г. по т. д. № 726/2009г. на ВКС, ТК, I т.о.. Ответницата по касационната жалба – К. Д. С., чрез адв. Г. И., подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно - деловодни разноски в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт - въззивно решение по граждански спор по иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД с цена над 5 000 лв.. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение – предварителен договор за продажба на недвижим имот, сключен между ищеца Я. в качеството му на купувач и ответницата С. в качеството й на продавач – обещател, на 10.02.2012г., с предмет: 1/2 идеална част от правото на собственост върху поземлен недвижим имот с идентификатор................., с площ от 1 110 кв.м. в [населено място], при договорена продажна цена в размер на 230 000 евро. Намерил е за установено, че част от тази сума в размер на 30 000 евро е предадена от купувача на продавача при подписване на договора, а останалата част е останала дължима по банков път към момента на сключване на окончателния договор, в срок до 12.04.2012г.. Констатирал е, че в предварителния договор е обективирано задължението на продавача да не прехвърля имота на трети лица, като при виновното му неизпълнение продавачът се е задължил да върне капарото в двоен размер. Посочил е, че срокът за сключване на окончателен договор е бил продължаван със сключвани от страните анекси до 30.12.2012г.. Приел е за безспорно в процеса, че в горепосочения договорен срок не е бил сключен окончателен договор между страните. Напротив, от приетия по делото нотариален акт от 24.06.2013г. е установено, че ответницата К. С. е дарила 1/9 ид. ч. от процесния имот – предмет на процесния предварителен договор на третото лице „ПР Корпорейшън“ ЕООД, представлявано от И. Р., а от приетия нотариален акт от 01.07.2013г. - че ответницата С., заедно с Ф. М., е прехвърлила на същото търговско дружество 9/20 ид. ч. от процесния имот. Въззивният съд е счел, че са налице достатъчно доказателства, за да бъде направено обоснованото заключение, че ищецът е действал като косвен представител на „ПР Корпорейшън“ ЕООД. За да достигне до този извод, е съобразил протокола от проведеното неприсъствено събрание на „Тико България Дистрибюшън“ ООД, подписан от ищеца, от който се установява, че „Тико България Дистрибюшън“ ООД се е задължило да плати капарото от 30 000 евро по процесния предварителен договор, срещу което ищецът Я. е поел задължението да прехвърли на дружеството съответната ид. част от имота в едногодишен срок от придобиването му. САС е обсъдил и показанията на св. В., изпълняваща длъжността „счетоводител” в „Тико България Дистрибюшънс” ООД, приемайки, че същата е запозната с дейността на търговските дружества, управлявани от Р. и че е била наясно, че ищецът е действал по поръчка на управителите на „Тико България Дистрибюшън“ ООД и „ПР Корпорейшън“ЕООД и пред собствениците на имота е бил само лице за контакт. Като допълнително доказателство, че ищецът не е действал за своя сметка при сключването на процесния предварителен договор е посочил приетата разписка от 27.08.2012г., според която ищецът Я. е получил от ответницата сумата 10 000 евро като комисионна по сделка за покупко-продажба на имот, находящ се в [населено място], с пл. № 2300 /процесния/. Обсъдил е и показанията на свидетелите А. Я. /брат на ищеца/ и П. П. /управител на „Кепитъл Инвест Груп” ООД/, според които Я. не е действал по възлагане, а от свое име, работейки като брокер на недвижими имоти, но не ги е кредитирал като изолирани, доколкото са налице множество други доказателства в обратния смисъл. При горепосочените приети за установени факти, въззивният съд е счел, че е налице фигурата на косвено представителство, при която правата и задълженията, придобити по изпълнителната сделка, възникват направо в патримониума на скрития упълномощител, с който продавачът по процесния предварителен договор /ответницата/ е сключил окончателни договори. При това положение е намерил, че продавачът - обещател е изпълнил основното си задължение по предварителния договор за прехвърляне на собствеността върху процесния недвижим имот в полза на действителния купувач, поради което не са налице основания за връщане на договорения задатък в двоен размер, а ищецът не е титуляр на претендираното субективно материално право, при което е отхвърлил като неоснователен предявения иск. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият поставен въпрос е за това, следва ли основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, невключени в предмета на доказване с доклада по делото и доколко въззивната инстанция има правомощия за изготвяне на нов доклад. Първата част от него е свързана с наведени от касатора доводи за неправилно разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд, във връзка с доклада по делото. Настоящият състав приема, че в тази част той не представлява правен въпрос по смисъла на ТР № 1/2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а съставлява довод за допуснато процесуално нарушение, което не подлежи на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК, в което съдът преценява единствено дали соченият от касатора правен въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Втората част от този въпрос не е обуславяща за изхода на спора, тъй като същата не е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващите правни изводи на съда по предмета на спора, обективирани в решението му. Видно от съдържанието на въззивната жалба касаторът не е изложил доводи срещу доклада по делото, в резултат на което подобно възражение не е отразено и в мотивите на въззивния съд, на които е основан обжалвания акт. Освен това изводът на въззивния съд за осъщественото косвено представителство от ищеца по процесните сделки е правен и е основан на всички приети в процеса доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при съобразяване с указаната в доклада на първоинстанционния съд доказателствена тежест за правнорелевантните факти по предявения иск с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД. Обстоятелството, че ищецът не е установил, въпреки дадените му указания в този смисъл, фактът, че ответницата не е изпълнила задължението си за сключване на окончателен договор, за да има той основание да получи дадения задатък в двоен размер, не означава, че този факт не е включен в предмета на делото или в доклада и указанията по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК. С оглед изложеното, не е налице общото основание за допускане до касационен контрол на обжалвания акт по първия въпрос. Вторият поставен въпрос е производен от първия и касае възможността въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване. Същият е свързан с наведени от касатора доводи, че едва във втората инстанция е било прието, че ищецът е с различен правен статут от този пред първата инстанция, доколкото е прието, че същият е действал като косвен представител. Гореизложеното по първия въпрос се отнася и до този въпрос, който не е правен въпрос и спрямо него не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос на касатора също не е обуславящ за изхода на конкретното дело, тъй като решаващите изводи на въззивния съд в атакуваното решение не почиват на съждения за правния характер на заплатената по предварителния договор сума от 30 000 евро /видно от мотивите на обжалвания акт въззивният съд не е отричал, че същата има характер на задатък/. Същите се основават на констатацията, че продавачът - обещател е изпълнил основното си задължение по предварителния договор за прехвърляне на собствеността в полза на действителния купувач. С оглед липсата на общата предпоставка за допускане до касационен контрол, съдът не дължи произнасяне за наличието на допълнителната наведена такава. На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 4 500 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение