Определение № 4319 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2199/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. А. Г., против решение № 21 от 26.02.2025 г. по в. гр. д. № 535/2024 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, с което е обезсилено първоинстанционно решение за уважаване на предявения от нея против Л. С. Ф. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за непритежанието й на 3/5 идеални части от недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] – гараж от 24 кв. м. Касаторът излага съображения за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на решението. Обосновава искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните правни въпроси: 1. Налице ли е правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск от съсобственик срещу лице, което претендира да е титуляр на право на собственост върху идеални части от общата вещ, които не се застъпват с правата на ищеца, когато това лице се е снабдило с констативен нотариален акт за собственост за спорните идеални части. Поддържа се, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 213 от 03.10.2014 г. по гр. д. № 2881/2014 г. на ВКС, решение № 59 от 17.07.2019 г. по гр. д. № 2214/2018 г. на ВКС, Тълкувателно решение № 3 от 25.10.2022 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС, определение № 4103 от 18.09.2024 г. по гр. д. № 2966/2023 г. на ВКС, и решение № 130 от 4.01.2021 г. по гр. д. № 746/2020 г. на ВКС, и 2. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения. Твърди се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. и решение № 109 от 13.07.2016 г. по т. д. № 1050/2015 г. Наред с това навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на решението поради явна необоснованост на извода за липсата на правен интерес от иска. Ответникът по касационната жалба Л. С. Ф. в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор, излагайки съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и неоснователност на наведените в нея оплаквания. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението към нея, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено наличието на влязло в сила решение, допълнено с такова по чл. 250 ГПК, постановени по гр. д. № 226/2020 г. на Районен съд – Тутракан, по предходен спор за собственост за същия имот между страните. С посоченото решение, постановено по предявен от Б. Г. против Л. Ф. по реда на чл. 108 ЗС иск за собственост, е признато правото й на собственост върху 2/5 идеални части от процесния гараж, придобито по наследство от Е. Г., като Л. Ф. е осъдена да й предаде владението на процесния гараж. Предаването на владението на спорния имот изцяло е постановено поради приетата от решаващия съд в мотивите на решението липса на притежавани от ответника Л. Ф. собственически или облигационни права (тоест липса на основание) за осъществяваната от нея фактическа власт върху имота, което я определя като трето за собствеността лице. С решението по чл. 250 ГПК съдът е отменил КНА № 32 от 09.08.2019 г. на Л. Ф. за съответните 2/5 идеални части. Ревандикационният иск в установителната му част е отхвърлен за останалите 3/5 идеални части, претендирани от Б. Г. по наследство от Е. Г. и в условията на евентуалност – по давностно владение в периода 01.12.2014 г. – 08.07.2019 г. (с присъединено владение на наследодателя Е. Г. от 1997 г. до 2014 г.), тъй като съдът е приел, че тези части от собствеността са придобити от другите наследници на наследодателя Е. Г. – родния му брат И. А. и еднокръвен брат Н. А.. Въззивният съд е посочил, че предмет на настоящия отрицателен установителен иск е именно отричането на претендираното от ответника Л. Ф. право на собственост върху тези 3/5 идеални части от процесния гараж. Тъй като те над-хвърлят притежаваното от ищеца Б. Г. право на собственост върху 2/5 идеални части, тя не може да обоснове правния си интерес от отрицателния установителен иск с твърдения за собственост върху спорните 3/5 идеални части, за които с влязлото в сила отхвърлително решение е прието, че не й принадлежат. Правен интерес от такъв иск биха имали единствено другите наследници на Е. Г., които по наследяване се легитимират като собственици на тези 3/5 идеални части. Съобразявайки изложеното за осъществената с ревандикационния иск защита на собствеността на процесния гараж, спрямо която ответникът Л. Ф. е трето лице, както и наведените от ищеца Б. Г. в исковата молба твърдения, че съсобствеността върху имота съществува само между нея и другите наследници на Е. Г., а ответникът Л. Ф. не е осъществявала владение до 2019 г. (въпреки констативния нотариален акт), въззивният съд е приел, че за ищеца липсва правен интерес от търсената защита. Изложени са съображения, че при продължаване на производството по делото за останалите 3/5 идеални части от имота и уважаване на иска – с което по отношение на ищеца Б. Г. би се признало, че ответникът Л. Ф. не е собственик по давностно владение на тези части, това решение нямало да може да бъде противопоставено в отношенията между останалите съсобственици и Л. Ф.. Тъй като те не са страни по делото, силата на пресъдено нещо няма не би се разпростряла върху тях. Посочено е, че е възможно да възникне последващ спор за собственост между тези съсобственици и Л. Ф., в който нейните права да бъдат признати, и по този начин би се стигнало до противоречиви съдебни решения без процесуална възможност за отмяна по реда на чл. 303 ГПК поради липса на идентичност в страните по двете дела. Обратно - ако в настоящия процес искът за тези части от имота бъде отхвърлен и по този начин се признаят права на ответника Л. Ф., тя не би могла да противопостави това решение на другите наследници на Е. Г., по отношение на които придобивната давност не се прекъсва с предявяване на иск по чл. 108 ЗС от друг съсобственик срещу трето на собствеността лице. По тази причина въззивният съд е приел за напълно възможно да се достигне до различен резултат в настоящото производство и в едно евентуално друго дело между останалите наследници и ответника. По тези съображения е изведен извод за липсата на правен интерес от иска и за недопустимост на постановеното по него първоинстанционно решение. Върховният касационен съд, като съобрази констатациите и изводите на въззивния съд, изложени в мотивите към обжалваното решение, както и доводите в касационната жалба и изложението към нея, намира, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Необходимо е касаторът да е повдигнал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства ( т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Едновременно с формулиране на въпроса е необходимо касаторът да обоснове и наличието на някоя от специалните предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Независимо от тези предпоставки касационно обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК - вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. Поставеният от касатора първи въпрос - за наличието на правен интерес на съсобственик да предяви отрицателен установителен иск за собственост за идеални части от имот, които не се застъпват с неговите права, е обуславящ за правните изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което той осъществява общата предпоставка по чл. 280 ГПК. По него обаче не е налице поддържаната от касатора специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според приетото в т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът претендира да е собственик (респективно съсобственик) на имота и твърди, че ответникът заявява права върху този имот, които засягат правата му. Такъв правен интерес е налице и когато ищецът се позовава на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Посоченото тълкувателно решение, според разясненията, дадени в мотивите на ТР № 3 от 25.10.2022 г. на по т. д. № 3/2021 г. на ОСГК на ВКС, е приложимо на общо основание и за случаите, при които ищецът притежава само идеална част от право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Това е така защото според тълкувателното решение, което обосновава хипотезите, при които е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, правният интерес се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането му, респективно упражняването му, би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна по спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същи обект. При всеки конкретен казус наличието на правен интерес се преценява въз основа на изложените в исковата молба твърдения, като съдът е длъжен да следи за неговото съществуване при всяко положение на делото. След като се касае за въведен от ищеца спор за права в собствеността на имот, надхвърлящи неговите идеални части, то и при преценката за правния интерес, съобразно визираните в цитираното тълкувателно решение предпоставки, следва да се имат предвид и правните последици на съдебното решение, с което евентуално се уважава или отхвърля така предявен отрицателен установителен иск и противопоставимостта му на неучаствали в процеса други съсобственици на имота. В настоящия случай въззивният съд е извършил именно такава преценка. Преценката му за наличието на правен интерес за ищеца Б. Г. от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост върху идеални части от процесния гараж, надхвърлящи нейните собствени права, при въведения с иска конкретен спор, е изведена въз основа на твърденията й за неговото обосноваване и тяхното установяване от събраните в хода на производството доказателства. Тази преценка съответства на визираните в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки за правния интерес от този иск, както и изискването тя да бъде извършена с оглед правните последици от съдебното решение, включително и за противопоставимостта му на неучаствалите в процеса други съсобственици на имота – другите сънаследници на наследодателя Е. Г.. При преценката на правния интерес правилно е взето предвид и влязлото в сила решение по предявения от Б. Г. против Л. Ф. по реда на чл. 108 ЗС иск за собственост за същия имот. С него е разрешен не само въпросът за правата на ищеца Б. Г. в собствеността на процесния гараж, но и за упражняваната от ответника Л. Ф. без основание фактическа власт върху целия имот. С дадената на ищеца Б. Г. защита с уважения в осъдителната му част ревандикационен иск за предаване на владението на процесния гараж изцяло от ответника Л. Ф. – като трето на собствеността лице, което упражнява фактическа власт върху него без основание, в каквато насока е и трайно установената практика на касационния съд (решение № 392 от 21.06.2024 г. по гр. д. № 1259/2023 г. на ВКС, II г. о.), тя е осъществила защита и за произтичащите й от съсобствеността права. Осъдителното решение по иска по чл. 108 ЗС съставлява изпълнително основание по чл. 404, т. 1 ГПК и въз основа на издадения по него изпълнителен лист ищецът Б. Г. разполага с пълната възможност за защита на правата си върху целия имот като съсобственик, включително чрез въвод във владение по реда на чл. 522 ГПК. Въз основа на този въвод тя може да упражнява фактическа власт върху целия имот спрямо трето на собствеността лице (арг. от чл. 31 ЗС). Затова, когато ревандикационната претенция е насочена към трето за съсобствеността лице и е уважена, то съсобственикът може да отстрани напълно от общата вещ такова лице, което я владее без правно основание, въпреки констативния нотариален акт за другите части от правото на собственост на процесния гараж (правата на ответника Л. Ф. по него са отречени с осъждането й да предаде владението на целия имот). При съобразяване на изложеното направеният от въззивния съд извод за липса на правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост е в съответствие със задължителната практика на ВКС в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице противоречие и с посочената в изложението практика на касационната инстанция по чл. 290 ГПК, която е постановена и при хипотеза, различна от настоящата (влязло в сила решение по чл. 108 ЗС с ревандикиране на целия имот от съсобственик). Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване не е налице и по повдигнатия от касатора втори въпрос, който е свързан със задължението за мотивиране на съдебния акт. Той отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретното дело, но по него не се установява да е налице въведената от касатора специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като липсва противоречие с посочената във връзка с този въпрос тълкувателна и казуална практика на върховната инстанция. Съгласно ТР № 1 от 4.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд следи служебно за валидността и допустимостта на решението на първата инстанция - т. е. и без да има оплакване от жалбоподателя, при това преди да направи преценката за правилността му. Правомощията на въззивния съд, когато констатира някой от тези пороци, са регламентирани в чл. 270 ГПК. Във всички cлyчaи нeдoпycтимoтo peшeниe ce oбeзcилвa, като в зaвиcимocт oт ocнoвaниeтo зa нeдoпycтимocт, пpoизвoдcтвoтo пo дeлoтo ce пpeкратява, дeлoтo ce изпpaщa нa компетентния cъд или opгaн или ce вpъщa нa пъpвoинcтaнциoнния cъд зa paзглeждaнe нa пpeдявeния иск (чл. 270, ал. 3 ГПК). Изводът на въззивния съд за недопустимост на първоинстанционното решение изключва проверката за неговата правилност, респ. излагането на мотиви по съществото на спора, в т. ч. и такива по направените от страните възражения и доводи (включително изложените във въззивната жалба и отговора по нея), независимо от качеството му на съд по съществото на спора. Въззивният съд може да се произнесе по съществото на спора само ако първоинстанционното решение е валидно и допустимо. В обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви в какво се изразява порокът, обуславящ недопустимост на първоинстанционното решение. След самостоятелно извършена преценка на въведените от ищеца фактически твърдения за обосноваване на правния интерес от отрицателния установителен иск за собственост и тяхното установяване въз основа на събраните доказателства, въззивният съд е достигнал до извод за произнасяне от първата инстанция при липсата на правен интерес от иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му. Въз основа на този извод е процедирал и съобразно правомощията си по чл. 270, ал. 3 ГПК. Така въззивният съд е изпълнил в пълнота задължението си по чл. 236 ГПК, залегнало в практиката на ВС и ВКС, да мотивира решението си съобразно констатирания порок, а изложените от касатора оплаквания във връзка с така поставения въпрос не могат да обусловят допускане на касационното обжалване. За обжалваното въззивно решение не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми - явно нарушение на материалния или процесуалния закон, или явна необоснованост по правилата на формалната логика. Тази неправилност следва да може да се установи директно от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка на оплакванията в касационната жалба. Такъв порок на обжалваното въззивно решение не се констатира от касационната инстанция при запознаване със неговото съдържание, включително и при анализа на съображенията на съда, изложени въз основа на извършената преценка за правния интерес от иска. Не е налице и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване, тъй като няма вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. В заключение касационно обжалване на решението не следва да се допуска. Предвид изхода на спора касаторът дължи разноски на насрещната страна в размер на 102.26 евро (с левова равностойност в размер на 200 лева), съгласно представения договор за правна помощ и съдействие. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.