Определение № 2212 от 30.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4164/2024 г.

намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. Г., чрез адв. М. З., срещу въззивното решение на Градски съд София /ГС/ по гр.д. №11687/23 г. и по допускане на обжалването. С въззивнотго решение са уважени предявените от С. Т. срещу касатора искове по чл.127, ал.2 ЗЗД за сумите 10 873,77 лв., представляваща платената от ищеца след фактическата раздяла на страните – съпрузи част на ответницата в солидарното им задължение към „Райфайзенбанк“ - България ЕАД по договор за потребителски кредит с посочен № от 19.07.18 г. и 8444,02, представляваща платена от ищеца след фактическата раздяла на страните – съпрузи част на ответницата в солидарното им задължение към същата банка по договор за потребителски кредит с посочен № от 10.04.19 г., ведно със законната лихва върху двете суми и разноските по делото. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради явно нарушение на закона, неспазване на принципите на служебното и диспозитивното начало и на равенството на страните в процеса и игнориране на въведени от страната фактически и/или правни доводи от значение за изхода на спора. Касаторът се позовава още на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, като намира, че в противоречие с практиката на ВКС – ППВС №1/53 г. са разрешени процесуалните въпроси за задължението на съда да разгледа всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните, с оглед на изискването за пълно изясняване на делото след обсъждане на всички доказателства, доводи и възражения на страните. В противоречие с цитираната практика на ВКС според касатора са решени от ГС въпросите за задължението на съда да осигури прилагане на принципите на диспозитивното и служебното начало и на равенството на страните в процеса, които съдът не следва да поставя в процесуална изненада с разглеждането на въпроси, които не са въведени от тях, без да им е дадена възможност да изразят становището си и да изложат своите аргументи по всички разгледани въпроси от предмета на спора. Касаторът поставя като разрешени в противоречие с т.5 от ППВС №5/72 г. и значими за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото материалноправните въпроси: Възниква ли СИО върху вещи – мебели, щори, корнизи, пердета- които служат за обикновено лично ползване, но не са доставени в апартамент и не са за задоволяване на нуждите на семейството и за които неучаствалият в покупката им съпруг не знае и носи ли той задължение за плащането им? Възниква ли СИО върху МПС, закупено по време на брака с кредит от единия съпруг и не за нужди на семейството; дължи ли плащане по кредита другият съпруг, който не ползва МПС-то, което не е за нуждите на семейството; от значение ли е обезценяването на МПС в резултат на ползването от единия съпруг в имуществените отношения между съпрузите и длъжен ли е другият съпруг да плаща задължението за покупката на МПС в пълния му размер, когато сумите от продажбата на придобитото МПС са получени след фактическата раздяла на страните само от ползвалия автомобила съпруг? Намира, че произнасянето на ВКС по тези въпроси ще допринесе за осъвременяване на тълкуването на закона при променените икономически условия и новите форми на търговия/дистанционно и неприсъствено придобиване на вещи, вкл. с онлайн търговия/, с които ППВС №5/72 г. не е съобразено, като прието при други обществено- икономически условия, а с това – и за развитието на правото. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че на осн. чл.127, ал.2 ЗЗД всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Съгласно чл.32, ал.2 СК съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети заедно или поотделно за задоволяване на нужди на семейството – общи потребности от храна, стоки, материали, заплащане на общи разходи, вкл. оправдани лични нужди на членовете на семейството, задоволяването на които произтича от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Счита се, че всичко закупено от съпрузите по време на брака с посочената цел е за нуждите на семейството. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност на другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се ползва за задоволяване на семейни нужди – щом придобитите за удовлетворяване на нужди на семейството вещи са по начало общи, то и поетите за придобиването им задължения следва да са солидарни, независимо че са поети от единия съпруг. В тежест на оспорващия солидарността съпруг е да докаже, че извършените със заетите средства разходи не са за семейни нужди. Когато единия от солидарните длъжници – бивш съпруг удовлетвори общ кредитор след прекратяване на брака, той придобива регресното право по чл.127, ал.2 ЗЗД спрямо другия съпруг- съдлъжник. По делото не е спорно и е установено, че страните са сключили граждански брак на 9.06.18 г., който е прекратен със съдебно решение от 20.09.20 г., както и че са били във фактическа раздяла, считано от 20.05.20 г. Със сумата от първия кредит, по договора за потребителски кредит от 19.07.18 г., е закупен лек автомобил „Дачия Докер“ през време на брака на страните. След прекратяване на брака л.а. е продаден от двамата съпрузи на трето лице за сумата 8 500 лв. с договор от 30.11.20 г. Не може да се приеме, че л.а., който е на значителна стойност, е бил собственост само на съпруга – ищец, който го е ползвал - л.а. не е движима вещ за обикновено лично ползване според разясненията в т.5 от ППВС №5/72 г. Презумпцията за задоволяване на семейни нужди с ползвания автомобил/ в каквато насока са и показанията на свидетелите на ищеца/ според въззивния съд не е оборена категорично от оспорилия я съпруг – ответницата. Затова тя е солидарно задължена за изплащане на кредита за закупуване на л.а., а след погасяването на кредита от бившия съпруг му дължи половината от погасената сума в размер на 10 873 лв., на осн. чл.127, ал.2 ЗЗД. За ирелевантни в отношенията на страните са приети от въззивния съд обстоятелствата кой от двамата е получил продажната цена на автомобила след продажбата му на трето лице / защото това са вътрешни отношения между продавачите/ и кой е ползвал л.а./ защото правата на съпрузите върху общите вещи са равни и всеки от тях може да ползва всичко от придобитото имущество/. Освен това според ГС доводът за последното е преклудиран като въведен едва с въззивната жалба. Средствата по втория договор за потребителски кредит – от 10.04.19 г. в общ размер от 15 675 лв.- са ползвани от ищеца за закупуване на мебели, щори, корнизи, пердета и завеси, като разходите са във връзка със семейното жилище на страните, находящо се на посочения в решението адрес в гр. София, и са направени преди фактическата им раздяла. Въззивният съд отново е приел, че презумпцията по чл.32, ал.2 СК не е оборена от оспорващата я ответница, която носи доказателствената тежест – тя не е доказала с категоричност, че установените с представените писмени доказателства от ищеца разходи, посочени по-горе, не са извършени или че са за удовлетворяване на нужди, които не са семейни. Затова съпрузите носят солидарна отговорност за погасяване на дълга по кредита, респ. поради установеното погасяване на задължението от ищеца, ответницата му дължи половината от погасената сума в размер на 8 444,02 лв., на осн. чл.127, ал.2 ЗЗД. При тези данни по делото въззивното решение не е очевидно неправилно на основанията, сочени от касатора. Въззивният съд не е нарушил принципите на диспозитивното и служебно начало в процеса, нито на равенството на страните, обсъдил е съществените и своевременно заявени твърдения, възражения и доводи на касатора –ответник по иска и е приложил закона със същинския му смисъл, изведен и от цитираната в решението на ГС практика на ВКС. Отделните оплаквания на касатора във връзка с твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение сочат на обикновена неправилност – касационно основание по чл.281,т.3 ГПК, за което ВКС не се произнася в това производство / ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/. Процесуалните въпроси също не са разрешени в противоречие с ППВС №1/53 г. и цитираните решения на ВКС по чл.290 ГПК – въззивният съд е преценил събраните по делото доказателства, на които се е позовал в решението си и е формирал изводите си по съществото на спора след обсъждане на релевантните за този спор - по чл.127, ал.2 ЗЗД, възражения и доводи на страните. Поставените материалноправни въпроси също не са разрешени в противоречие с ППВС №5/31.10.72 г., нито разрешенията в постановлението са остарели и неприложими при новото законодателство – СК от 2009 г., в който е запазен приложимият в случая режим на СИО, и съвременните обществено-икономически условия. Динамиката и неприсъствените форми на търговия за придобиване на движими вещи не променят характера им на такива за обикновено лично ползване и такива, които са със значителна стойност и не следва да се отнесат към тях – т.5 от ППВС №5/72 г., на която се е позовал въззивният съд. Приетото от въззивния съд относно солидарния за съпрузите характер на задълженията по двата договора за потребителски кредит и за основателността на регресния иск по чл.127, ал.2 ЗЗД на платилия дълга солидарен длъжник в случая, напълно съответства на практиката на ВКС – р. по гр.д. №393/22 г. на трето г.о. и цитираните в него решения на ВКС за подобни случаи – по гр.д. №6452/13 г. на четвърто г.о., по гр.д. №3267/13 г. на трето г.о., по гр.д. №2077/19 г. на трето г.о. Сочените основания за допускане на обжалването на въззивното решение не се установяват, поради което касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане. На ответника по жалба следва да се присъдят поисканите с отговора и удостоверени с приложения договор за правна помощ/л.31/ разноски за адв. възнаграждение в размер на 3 000 лв. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.