Определение № 3717 от 23.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1686/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. П. К. (трето лице – помагач на страната на ответника по делото) чрез адв. Б. против решение № 9 от 24.01.2023 г. по гр. д. № 296/2022 г. на Окръжен съд – Габрово.

Насрещната страна Т. А. И. чрез адв. С. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Д. Х. Й. (главна страна - ответник, на когото третото лице е встъпило в процеса да помага) не е взел становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 222 от 11.05.2022 г. по гр. д. № 1053/2021 г. на Районен съд – Габрово (РС – Габрово) за обявяване нищожността на договора от 13.10.1995 г., оформен с нотариален акт за покупко – продажбa № 25, том VII, дело № 2022/1995 г. на нотариуса при този районен съд, с който ищцата Т. А. И. се е разпоредила по възмезден начин в полза на ответника Д. Х. Й. с поземлен имот, находящ се в [населено място], на [улица] (дворно място заедно с построената в него масивна двуетажна жилищна сграда), като прикриващ съглашение за обезпечаване изпълнението на договор, с който Д. Х. Й. е предоставил на Т. А. И. заем в размер на 3 435 лв., на основание чл. 152 ЗЗД.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че през 2004 г. ответникът Д. Й. предоставил на ищцата Т. И. паричен заем с уговорката изпълнението на задължението за връщането му да бъде обезпечено чрез насрещно прехвърляне на собствеността върху собствения на заемателя гореописан недвижим имот. Страните по заемното правоотношение постигнали съгласие при изпълнение на задължението за връщане на паричната сума на заемодателя, последният да прехвърли обратно имота на заемателя – ищцата И.. Така на 26.11.2004 г. последната е продала на ответника Й. собствения си и описан по - горе недвижим имот. Няма спор между страните, че заемателят (ищцата) е върнал заетата сума на заемодателя (ответника), който на 17.01.2005 г. е прехвърлил чрез продажба собствеността на имота обратно на ищцата. Купувач по договора, наред с нея е и третото лице – помагач К. К., с когото тогава била в брак. Сделката по продажбата е оформена в нотариален акт № 13, том I, рег. № 108, дело № 12/2005 г. на нотариус И. К.. Решаващият състав е намерил за неоснователно възражението на третото лице – помагач за липса на правен интерес у ищцата от водене на настоящото дело. Изложени са съображения, че за ищеца, предявил установителен иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот е налице правен интерес и същият е процесуално легитимиран да предяви този иск, когато твърди и представя доказателства, че е собственик на целия недвижим имот, а в случая ищцата е и страна по оспорвания договор. Съобразена е и съдебната практика, съгласно която сделка, сключена при условията на чл. 152 ЗЗД – уговорено е предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, или е уговорен предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е нищожна поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, и не поражда целените с нея правни последици. Посочено е още, че основанието за въвеждане на забраната да се уговаря придобиването на собствеността от обезпечения по този начин кредитор, е необходимостта длъжникът да бъде защитен, тъй като към момента на учредяване на дълга длъжникът е принуден да приеме условията на кредитора. Направен е извод, че процесната продажба попада в приложно поле на чл. 152 ЗЗД и е нищожна поради противоречието й със закона – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, съобразно изложените от ищцата фактически твърдения и това е правната квалификация на заявеното за защита спорно материално право. Като безспорно между страните е отделено и обстоятелството, че между ищцата и третото лице - помагач са водени и други дела във връзка със собствеността на имота, предмет на процесната сделка, по които са били предявени искове за делба и иск по чл. 21 СК, чрез които ищцата е целяла да установи, че имотът е нейна лична собственост. Въззивният състав е приел, че в случая с предявяване на иска по чл. 152 вр. чл. 26, ал. 1, пред. 1 ЗЗД не е налице злоупотреба с право от страна на ищцата в контекста на водените между нея и третото лице – помагач дела с горния предмет. Изразено е разбиране, че чрез иска, предмет на настоящото дело, ищцата е упражнила правото си на иск за прогласяване нищожността на процесния договор, с цел защита на своите права и това нейно действие не може да се тълкува като целящо постигане на неправомерна цел. В обжалваното решение са обсъдени и събраните по делото гласни доказателства – събрани с разпита на свидетелите Л. К. и И. – майка на ищцата. Въззивният съд е споделил трайната съдебна практика, съгласно която за установяване нищожност на сделката поради противоречие със закона са допустими всякакви доказателства, като ограничението относно допустимостта на свидетелските показания по реда на чл. 164, ал. 1, т. 3 и т. 6 ГПК не е налице. Изтъкнато е, че допускането на гласни доказателства без ограниченията по чл. 164 ГПК при доказване нищожност на сделката поради противоречие със закона е въведено с цел да се даде възможност да се прогласяват основно договорите, които се сключват срещу високи лихви и прикрити обезпечения. При тези съображения е прието, че показанията на св. И. са допустими и възражението на жалбоподателя К. в тази насока е намерено за неоснователно. Решаващият състав е формирал извод, че по делото е доказано твърдението на ищцата, че е взела заем от ответника, който обезпечила със собствения си имот, като го е прехвърлила на заемодателя си. Установено е, че след връщане на заетата сума, със средства, предоставени от родителите й, имотът е върнат на ищцата и съпруга й – третото лице – помагач. Това е прието за доказано с показанията на св. И., които кореспондират с показанията на св. Л. К., в частта им, че семейството на ищцата и К. К. често вземали суми на заем и свидетелят знае, че имотът и друг път е бил залаган. Горното обстоятелство е счетено за индиция, че прехвърлянето на имота с процесната продажба е имало за цел не отчуждаването му, а даване на същия като обезпечение за взет заем, т.е. страните по него не са желаели да постигнат правните последици на прехвърлителната сделка, а са целели да заобиколят забраната за уговаряне в полза на кредитора на начин на удовлетворяване различен от предвидения в закона. В подкрепа на този извод е взет предвид и факта, че имотът е „откупен“ обратно в изключително кратък срок – месец и половина по - късно, както и че продажната цена и по двете сделки е сходна и е около седем пъти по-ниска от пазарната цена на имота към момента на извършването им. По тези съображения съставът на втората инстанция е приел, че при сключване на процесния договор е нарушена забраната на чл. 152 ЗЗД, поради което съглашението е нищожно като противоречащо на закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и доводите и възраженията на страните и налице ли е липса на мотиви в случай, че не са обсъдени?“;

2. „Налице ли е противоречие на мотиви, ако въз основа на едни и същи фактически констатации в своя съдебен акт, съдът е квалифицирал същите веднъж като „заобикаляне на закона“, а впоследствие като „противоречие на закона“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 2 ЗЗД?“;

3. „Налице ли е злоупотреба с право в случай, че лицето, което търси защита на своите права през годините чрез различни съдебни способи, променяйки процесуалното си поведение, завежда скришом дело, целящо увреждане патримониума на друго лице, имащо права върху съсобствен недвижим имот придобит в режим на съпружеска имуществена общност?“;

4. „Налице ли е злоупотреба с право, ако упражняването на едно субективно право от едно лице цели нарушаване интересите на друго лице, което се явява съсобственик на недвижим имот с първото лице?“.

Касаторът поддържа (без обаче да отнася конкретна практика на ВКС към съответно питане от изложението), че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК; ТР № 1/2001 г. на ОСГК; решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на IV г.о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о.; решение № 283/14.11.2014г. по гр.д.№ 1609/2014г. на IV г.о.; решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на III г.о.; решение № 373/23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на IV г.о.; решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г.о.; решение № 411/27.10.2011г. по гр. д. № 1857/2010г. на IV г.о.; решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV г.о.; решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о.; решение № 143/29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на IV г.о.; решение № 52/23.04.2019 г. по гр. д. № 2733/2018 г. на III г.о. и решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на IV г.о.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първите два повдигнати въпроса са свързани с процесуалната дейност на инстанцията по същество по решаване на материалноправния спор, предмет на делото и касаят приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Те удовлетворяват обща предпоставка за достъп до касация, но не и специалната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По двете питания е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава. Според тази практика в задължение на съда е да изгради решаващите си мотиви, въз основа на които постановява правния резултат по делото, след преценка на всички събрани в хода на съдебното дирене доказателства за релевантните по спора факти и обсъждане защитните доводи и възражения на страните във връзка с тях. Той е длъжен да разреши правния спор като мотивира решението си по съществото му. Такива задължения има и въззивния съд като инстанция по съществото на спора – вж. указанията, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания второинстанционният съд е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В негово задължение е да подложи на преценка всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и обсъди събраните за тях доказателства, като аргументира кои от тях намира за установени, а други за неосъществили се. Обжалваният съдебен акт е постановен в съответствие с горните правни разрешения. Въззивният съд е изпълнил задълженията си като е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Дали така направеният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява - в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а както се отбеляза по-горе по първите два формулирани въпроса тези разрешения са съобразени. Затова по тях не може да се допусне касационно обжалване.

Останалите повдигнати питания също не са от естество да обусловят допускане на обжалването. Същите не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите се извеждат от тезата на жалбоподателя, че в процесния случай е налице злоупотреба с право от страна на ищцата, с оглед нейното процесуално поведение. В случая, въззивният съд не се е произнесъл в сочения от касатора смисъл, а отчитайки безспорното по делото обстоятелството за водени и други дела във връзка със собствеността на имота, предмет на оспорената сделка, по които ищцата е целяла да докаже, че същият е нейна собственост, е заключил, че не е налице злоупотреба с право от нейна страна. Ето защо, питанията нямат връзка с решаващите мотиви на въззивния съд и не осъществяват обща предпоставка за селектиране на касационната жалба. Липсата на поставен релевантен правен въпрос с обуславящо изхода на спора значение е самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото касаторът следва да понесе отговорността за разноските, сторени от насрещната страна в настоящото производство. Същите са претендирани своевременно в отговора на касационната жалба, но ответникът по жалба не е удостоверил надлежното извършване на разход в касационното производство с представяне на писмени доказателства за това. Ето защо разноски за касационната инстанция в полза на ответната страна не следва да се присъждат.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.