Определение № 50466 от 02.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2218/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадени в срок две касационни жалби срещу въззивното решение № 38 от 15.02.2022 г. по в.гр.д. № 801/2021г. на Окръжен съд- Пазарджик.

С касационната жалба на Ф. И. Т. и М. Х. А., двете ответници в производството, въззивното решение се обжалва с оплаквания за неговата неправилност поради нарушения на процесуалния и материалния закон. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска или връщане делото за ново разглеждане от въззивния съд. С приложеното към касационната жалба изложение на основанията за касационно обжалване се твърди наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Насрещната страна по касационната жалба, ищец в производството – С. Н. А., оспорва жалбата с писмен отговор, като неоснователна поради липса на основание за допускане касационно обжалване предвид изложението на касаторите, евентуално липсата на противоречие със сочената съдебна практика, а при допускане касационно обжалване, счита касационната жалба за неоснователна. Претендира разноски за касационното производство.

С касационната жалба на М. С. П. и Ш. С. Б., двете ответници в производството, въззивното решение се обжалва с оплаквания за неговата недопустимост поради произнасяне свръхпетитум, съответно неправилност поради необоснованост, неправилно прилагане на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Иска се обезсилване на въззивното решение изцяло или частично и връщане делото на окръжен или районен съд за разглеждане, евентуално отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска, с присъждане разноските на тези ответници за въззивното и касационното производство. Правят и възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на другата страна за процесуално представителство пред касационната инстанция. С приложеното към касационната жалба изложение на основанията за касационно обжалване се твърди наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, предл.второ и трето ГПК.

Насрещната страна по касационната жалба, ищец в производството - С. Н. А., оспорва тази касационна жалбата с писмен отговор, като неоснователна поради липса на основание за допускане касационно обжалване, евентуално липсата на противоречие със сочената съдебна практика, а при допускане касационно обжалване ,счита касационната жалба за неоснователна. Намира, че въззивното решение не е недопустимо. Претендира разноски за касационното производство.

Другият ответникът в производството - А. И. А., с писмен отговор общ по двете касационни жалби, счита същите за основателни и моли да се уважат.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване:

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 260146/02.11.2020 г. по гр.д. № 223/2020 г. на Районен съд- Велинград, с което предявеният установителен иск за собственост е отхвърлен, и въззивният съд е уважил предявеният от С. Н. А. против М. С. П., Ш. С. Б. и наследниците на починалия в хода на делото ответник И. С. А. - М. Х. А., А. И. А. и Ф. И. Т., иск, като е приел за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик по наследство и давностно владение на следния недвижим имот- имот пл. № * в кв. 59, с площ от 586 кв. м. по действащия КРП на [населено място] от 1983 г., за който имот е отреден УПИ ** в кв. 59, с площ от 573 кв. м., незастроен, с неприложена регулация откъм улицата. По обезсиления план на [населено място] от 1956 г. имота е имал пл. № * в кв. 14, за който е бил отреден парцел ** в кв.14. Присъдени са и следващите се разноски в полза на ищеца за двете инстанции.

Въззивният съд е приел за установено, въз основа на събраните по делото писмени доказателства и прието заключение на съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, че предмет на спора е имот пл. № * в кв. 59 по действащия КРП на община Сърница от 1983 г., за който имот е отреден УПИ ** в кв.59. По обезсиления план на [населено място] от 1956 г. имотът е имал пл. № * в кв. 14, за който е бил отреден парцел ** в кв.14. Процесният имот е незастроен, лицевата част на имота е обработена, а вътрешната част е затревена, ограден е от трите му страни, и само от страната към имота на ищеца – този с пл.№ * не е ограден и се преминава свободно към него. В югозападния ъгъл на процесния имот съществува дървена стопанска постройка с навес, която постройка не е заснета в действащия кадастрален план, и е достъпна от към имота на ответниците - с пл.№ *, но не и откъм имота на ищеца с пл.№ *.

Установено е, че процесният имот, заедно с други недвижими имоти, като притежание на общия наследодател на страните С. М. А., починал на 13.04.1948 г., са били предмет на съдебна делба между наследниците на последния, като с решение от 03.05.1971 г. на Районен съд- Велинград, постановено по гр. д. № 152/1970 г., в реален дял на съделителя Н. С. А. се поставя парцел в кв. 14 по обезсиления регулационен план на [населено място], който имот според заключението на приетата СТЕ съответства на УПИ в кв.59 по действащия план на [населено място], в реален дял на съделителя С. С. А. (с имена и С. С. А.) се поставя парцел в кв. 14 по обезсиления регулационен план на [населено място], който имот според заключението на приетата СТЕ съответства на УПИ в кв.59 по действащия план на [населено място], а процесният имот парцел ** в кв. 14 по обезсиления план на [населено място] е изнесен на публична продан, като няма данни публичната продан да е проведена. Установено е, че страните по делото са наследници на общия наследодател С. М. А., починал на 13.04.1948 г., и оставил шестима наследници, двама от които са съответно С. С. А., починал на 09.12.1989 г., и Н. С. А., починал на 06.10.2000г. Ищецът С. Н. А. е син на Н. С. А., а ответниците са наследници на С. С. А. (с имена и С. С. А.).

Въззивният съд не е споделил решаващия извод по първоинстанционното решение за неоснователност на предявения иск, изхождайки от даденото с практиката на ВКС и ВС, вкл. и ТР № 1/2012 г. от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, разрешение, че за да се придобият по давност идеални части от съсобствен недвижим имот, трябва съсобственикът, позоваващ се в такъв случай на давностно владение, да установи, че владее за себе си и против волята на другите съсобственици. Приел е, че записването в приети по делото скици на процесния имот, в които същият е записан като собственост на наследници на С. С. /С. С./ А. въз основа на решението по делото за делба от 03. 05. 1971 г. на Районен съд Велинград, не сочи, че тези наследници само са негови собственици, доколкото имотът по същото съдебно решение не е възложен на нито един от съделителите в делбеното производство, изнесен е на публична продан, която не е осъществена и ответниците не са закупили имота. Формиран е решаващ извод, основан на преценка и на събраните по делото свидетелски показания, че ищецът С. Н. А. е изменил основанието на владението, като от държател на частите на съсобствениците се е превърнал в техен владелец, променил е субективното си отношение към имота, тъй като разпитаните по делото свидетели на ищеца установявали, че той-ищецът, чрез недвусмислени и категорични правни и фактически действия, е манифестирал пред другите съсобственици промененото си отношение към вещта и това променено поведение и отношение на съсобственика към вещта е достигнало до знанието на останалите съсобственици, отблъсквайки по този начин останалите съсобственици, поради което предявеният иск е основателен и подлежи на уважаване. Изводът на въззивния съд е основан на преценка на показанията на свидетелите на ищеца, според които ищецът повече от 10 години, а преди това и неговите родители, владеели и обработвали процесния имот, засаждали го с различни земеделски култури, а част от имота използвали като ливада, която се коси, че не се установявало други лица и роднини да са оспорвали твърдяното от ищеца право на собственост върху имота по наследство от родителите му, а спор между ищеца и ответника А. А., който живее и работи от дълги години в Германия, е възникнал едва преди 2-3 години, като е установено, че И. А. и неговите наследници са ползвали дървената постройка с навес в процесното място.

По касационната жалба на ответниците по иска Ф. И. Т. и М. Х. А.:

Като обосноваващ допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е поставен следния процесуалноправен въпроси: Задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои решаващи мотиви- по който се твърди въззивното решение да противоречи на практика на ВКС, обективирана в решението по т.19 от ТР № 1/2001 г.по т.д.№ 1/2001 г. на ОСГКК на ВКС, и в решения по чл.290 ГПК: решение № 60242/04.112021 по дело № 650/2021 на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на II т. о.

Не е налице основание за допускане касационно обжалване по сочените от касатора процесуално-правни въпроси, касаещи задълженията на решаващия съд да обсъди в съвкупности изложи в мотивите на решението си съображения по всички доводи и възражения на страните, по всички правнорелевантни факти и събрани доказателства по делото, обсъдени в тяхната съвкупност. По своето естество това не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а оплакване за неспазване на нормата на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, което ако се установи, води до порочност на съдебното решение поради нарушения на съдопроизводствените правила. Същевременно и не отговаря оплакването на данните по делото. Въззивният съд е процедирал в съответствие с посочената от касатора практика ВКС, в която обобщено се сочи, че е задължение на въззивния съд е да изложи собствени мотиви (а не само да препраща към мотивите на първоинстанционното решение или да преценява мотивите на същото), да обсъди наведените в производството доводи и възражения на страните, да подложи на преценка събраните по делото доказателства по спорните пред въззивния съд факти, и да подведе същите спрямо приложимата правна норма на материалния закон. В обжалваното въззивно решение са изложени ясни мотиви, в които е взето отношение по наведените с въззивната жалба оплаквания на ищеца по спорните факти в предмета на доказване, подложени са на анализ събраните по делото доказателства, изложени са и мотиви от въззивния съд относно наличието на промяна държането на идеалните части на другите сънаследници във владение, т.е за установен по делото и субективния елемент на владението от страна на ищеца спрямо идеалните части на другите сънаследници. Доводите на касаторите представляват оплаквания за необоснованост на изведения от въззивния съд извод за установено владение от ищеца за период повече от 10 години върху идеалните части на другите съсобственици, но същите не могат да се обсъждат, нито да обосноват наличие на правен въпрос, тъй като имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане при допуснато касационно обжалване, поради което и не е налице общото основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на въззивното решение по този въпрос.

По касационната жалба на ответниците М. С. П. и Ш. С. Б.:

В приложеното от тези касатори изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основания за допускане на касационното обжалване, по чл. 280 an. 1, т. 1 и т. 3, и чл.280, ал.2, предл.второ и трето от ГПК.

Твърдението на касаторите за очевидна неправилност на решението, съответно и за частичната му недопустимост, са обусловени от твърденията им, че с обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по непредявен иск, в частта от имота, заета от стопанската постройка /барака с навес/ с обща площ от 50.60 кв.м., и в частта, придобита от ищеца по наследство, тъй като ищецът не е претендирал да се установява с иск, че е придобил част или целият спорен имот по наследство, нито е искал да се признае правото на собственост върху земята под бараката с навес-общо около 50 кв.м., видно от окончателния доклад на районния съд, срещу който доклад не е имало възражения, нито ищецът е правил такива възражения срещу доклада с въззивната си жалба, а напротив, с нея бил посочил, че иска от съда да му присъди идеална част от дворното място, и то поради изтекла давност, а не по наследство. По тези доводи се твърди, че въззивният съд е тълкувал превратно фактите по делото, довело и до неправилно прилагане на материалния закон, също така е посочил въззивния съд в диспозитива на решението си, че имотът е с приложена регулация от към улицата, без да посочи никакви мотиви за това, и противно на установеното от СТЕ, че регулацията към улицата е неприложена, сочещо също на извод за очевидна неправилност на решението. Твърди се още, че като се е произнесъл по непредявен иск и без изменение на първоначално предявения иск, въззивният съд е постановил недопустимо решение и е процедирал и в противоречие с TP № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 34/22.03.2016 г. на BKC по т.д. № 3107/2014 г.

Настоящият касационен състав на ВКС намира, че не може да се направи извод за вероятна недопустимост на решението, нито за неговата очевидна неправилност по гореизложените доводи на касаторите. От съдържанието на исковата молба и уточнението към нея от 19.05.2020 г. е видно, че ищецът е изложил твърденията си за конкретен придобивен способ, от който извежда своето право на собственост, а именно за притежание на процесния имот от общия на страните наследодател С. М. А., за изнасяне на имота на публична продан с решение на съд по делба между наследниците на горепосоченото лице, но нереализиране на публичната продан, за осъществено давностно владение върху този имот от неговия баща, а след смъртта му през 2000 г. владението продължило и от самия ищец, с формулиран петитум да се установи правото му на собственост върху имота спрямо ответниците, без да е отраничен петитума върху придобиване правото на собственост само по давност, нито само върху частта от имота без площта под стопанската постройка в него, т.е. заявеният петитум съответства на твърденията в исковата молба за придобиване на имота по наследство и давностно владение. Съответно в първото открито съдебно заседание пред районния съд е заявено от пълномощника на ищеца адв.Ц., че само бараката в края на имота се ползва от ответниците, но площта й попада в имота, предмет на делото. Аналогично и с въззивната жалба и в откритото съдебно заседание пред въззивния съд, се иска от страна на ищеца чрез пълномощника му, предявеният иск да се уважи, като е уточнено с въззивната жалба, че правото на собственост върху стопанската постройка/бараката/ не е предмет на иска. Поставеният от въззивника-ищец акцент върху възможността съдът, ако приеме за установено придобиване на по-малко права от ищеца върху земята, да уважи иска за съответната идеална част от имота, не представлява изменение на иска. Въззивният съд с решението си е разгледал така заявените от ищеца с исковата молба твърдения за факти, и е уважил иска, като е приел, че ищецът се легитимира като собственик на целия УПИ по наследство и давностно владение по съображения, че е придобил по давност идеалните части на другите съсобственици, присъединявайки и владението на своя праводател, поради което се е произнесъл изцяло в рамките на предявения иск. Съдът няма задължение да разграничава каква част от правото на собственост на ищеца спрямо спорния недвижим имот е придобита по наследство и каква по давностно владение. Редовната искова молба, а не доклада на съда, очертава предмета на спора съгласно чл.6 от ГПК, поради което не следва извод за недопустимост –пълна или частична, на решението. Според приетото в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС, докладът по чл. 146 ГПК е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права, а регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна, и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на нови доказателства за първи път във въззивното производство, но няма отношение към допустимостта на въззивното решение по смисъла на чл.6 ГПК или чл.127-129 ГПК.

Съдържанието на мотивите на въззивното решение не сочи на неговата вероятна очевидна неправилност. С изложението на касаторите по твърдението им за очевидна неправилност на решението, се преповтарят доводите им за недопустимост на въззивното решение, които вече бяха обсъдени по-горе в настоящето определение и приети за неоснователни. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материално правна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая от прочита на обжалваното въззивно решение не се установяват такива видими пороци по смисъла на понятието “очевидна неправилност“ според изложеното по-горе. Мотивите на въззивното решение са ясни и в логическа последователност, произнасянето на съда е в рамките на търсената защита по предявения иск, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес и приложимия материален закон, като при прочита на обжалваното решение не се констатира такъв особено тежък порок, изразяващ се в нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, който да обоснове очевидна неправилност на решението. Изрично в диспозитива на въззивното решение е отразено, че процесният имот е с неприложена регулация към улицата, при което това оплакване в изложението към касационната жалба се явява несъобразено със съдържанието на диспозитива на обжалвания въззивен акт.

Искането за допускане касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по следните формулирани въпроси, по които се твърди решението да противоречи на практиката на ВС и на ВКС, както се сочи, че същите въпроси са и такива от значение за развитието на правото и точното приложение на закона – основание и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както следва:

1/ Следва ли действията, с които дадено лице демонстрира намерението си да владее чужд имот, да са конкретни такива и да станат достояние на неговите собственици, и следва ли тези действия да са свързани с отричане правата на действителните собственици на имота? – сочено противоречие с точка 2 от ППВС № 6/1974 г. и Решение 635/25.10.2010 г. по гр.д. №1405/2009 г. на ВКС, Решение № 6/22.01.2010 г. по гр.д №2760/2008 г. на ВКС,

2/ Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС между съсобственици, при които юридическият факт, от които произтича съсобствеността, е наследяване ? Какви действия следва да предприеме съсобственикът съвладелец, за да превърне държането във владение - сочено противоречие с на TP № l/2012 г. на ОСГК, ВКС,

3/ Длъжен ли е въззивният съд в мотивите към въззивното решение да обсъди защитните тези, доводите и възраженията, направени с въззивната жалба и с отговора на въззивната жалба, преди да се произнесе по спорния предмет на делото? - сочено противоречие с решение № 85/30.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4750/2014 г., IV г. о., решение № 113/18.05.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5961/2015 г.,

4/ Задължен ли е въззивният съд да постанови акта си след анализ на представените по делото доказателства, да обсъди и прецени заключението на вещите лица в съвкупност с всички събрани доказателства, а не изолирано, и на тази база да обоснове крайните си изводи ? - сочено противоречие с решение № 113/ 28.02.2011 г. по гр.д. № 1062/2010 г., IV г.о., решение №1 08/16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/ 2009 г., IV г.о., решение № 142/20.06.2017 г. по гр.дело № 3673/2016 г., IV г.о., решение № 12/25.02.2019 г. по гр. д. № 1456/2018 г., III г. о., решение № 130/13.11.2018 г. по гр.д. № 4807/2017 г., III г. о. на ВКС,

5/ Може ли съсобственик да придобие собственост върху част от сьсобствен имот, по-голяма от притежавания от него дял ? - сочено противоречие с решение № 135 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4406/2008 г., I г. о., ГК.

Първият въпрос няма значение на обуславящ изводите на въззивния съд по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото в случая въззивният съд е разглеждат отношения между съсобственици, а така поставен въпросът би имал значение в спор, в който трето за собствеността лице демонстрира собственическо отношение към изцяло чужд имот. Ето защо по този въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване.

Вторият поставен въпрос има отношение към решаващите изводи на въззивния съд според изложеното по-горе, но не се установява противоречие на въззивното решение със сочената от касаторите съдебна практика по него. Както е разяснено в TP № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, съобразявайки и ППВС № 6/1974 г., от съществено значение за всеки конкретен спор е дали е установено наличие на съсобственост и съвладение, или има едни единствен владелец на целия съсобствен имот, който не се съобразява с правата на останалите съсобственици. В същото ТР е разяснено, че при наследяване, владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от наследниците остава с наследствения имот. Тогава той е съсобственик и съвладелец, подобно на случаите, когато при частно правоприемство на две лица е прехвърлено правото на собственост и е предадено владението на имота, но впоследствие въз основа на вътрешните отношения само един от приобретателите остава там, но съвладението продължава, като последният владее своята идеална част и същевременно държи идеалната част на другия приобретател, той е съсобственик и съвладелец и тогава презумпцията по чл.69 ЗС се счита оборена, т.е. не се прилага в случаите, когато основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение, както е при наследяване. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е владелец на тези идеални части, трябва да превърне с едностранни действия държането на тези чужди идеални части във владение, т.е. да докаже, че е започнал да ги държи за себе си, с намерение да ги свои, като тези действия да са доведени до знанието на другите съсобственици. Същите разрешения са залегнали и в двете посочени по тези въпроси решения по чл.290 ГПК по конкретни дела на ВКС. В настоящият случай, в съответствие с горепосочената практика на ВКС по тези въпроси, въззивният съд е разгледал елементите от фактическия състав на придобивното основание давностно владение в отношенията между съсобственици, и въз основа на преценка на събраните по делото доказателства е приел, че ищецът, за който е установил да е един от наследниците на бившия собственик на процесния имот, е манифестирал пред другите съсобственици промененото си отношение към вещта и това променено поведение и отношение на съсобственика към вещта е достигнало до знанието на останалите съсобственици, при което е направен извод, че ищеца е отблъснала владението на останалите съсобственици. Дали са извършени или не такива действия е въпрос по същество на спора, който предполага анализ и оценка на събрания материал, в който смисъл аргументите на касатора имат по-скоро значението на доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на настоящото производство по селекция на касационните жалби съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. Изложеното води до извод, че не е налице основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и по втория въпрос.

Третият и четвъртият въпроси по своето естество са оплакване за процесуални нарушения от въззивния съд поради неспазване на нормата на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, което ако се установи, води до порочност на съдебното решение поради нарушения на съдопроизводствените правила. Тези два въпроса се припокриват с поставеният в изложението по първата касационна жалба въпрос, по който касационният състав прие, че не е налице основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като изложените по-горе мотиви по първата касационна жалба са относими и към тези два въпроса по изложението към втората касационна жалба, без да се повтарят отново. Следва да се отбележи в допълнение, че въззивният съд, като съд по същество на спора, има задължение да изложи собствени мотиви по спора, като вземе отношение към наведените оплаквания с въззивната жалба при съобразяване на ограничението по чл.269, изр. второ ГПК, което задължение в случая е изпълнено от въззивния съд, който е подложил на собствен анализ събраните по делото доказателства и е приел, за разлика от първоинстанционния съд, че те установяват в пълнота твърденията на ищеца, в която насока са били и оплакванията с въззивната жалба на ищеца за необоснованост на първоинстанционното решение. Изложеното води до извод, че не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по третият и четвъртият въпроси.

Петият въпрос не се явява обуславящ изводите на въззивния съд по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая въззивният съд се е произнесъл относно правото на собственост на ищеца върху процесния поземлен имот в цялост, без да обсъжда дали ищецът е собственик само идеална или само реална част от него, при което поставеният въпрос не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване по него, и посочено решение № 135 по гр. д. № 4406/2008 г., I г. о., ГК на ВКС се явява неотносима съдебна практика. Този въпрос е изведен от твърдението на тези касатори, че въззивният съд е бил сезиран с иск за идеална или за реална част от недвижим имот, а не с иск за собственост върху самостоятелен имот, което твърдение е посочено от касаторите и като основание за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК- недопустимост на въззивното решение, което вече беше обсъдено от касационният състав по-горе в настоящето определение и прието за необуславящо допускане касационно обжалване.

Касаторите по втората касационна жалба твърдят наличие на практика на ВКС по поставените от тях с изложението пет въпроса, не обосновават необходимост от промяната на така сочената от тях установена практика на ВКС по същите тези въпроси, поради което не е налице и основание по чл.280, ал., т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези пет въпроса.

При извършената служебна проверка на въззивното решение не се установяват данни за неговата нищожност.

Поради гореизложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

С оглед изхода на спора, касаторите М. С. П. и Ш. С. Б., които само са направили искане за възстановяване на разноски за настоящата инстанция, нямат право на възстановяване на разноски. Другите касатори нямат искане за разноски и съдът не дължи произнасяне относно тях.

Ответникът по касация С. Н. А. също не може да получи възстановяване на разноски за касационната инстанция, независимо от изрично направеното искане за това с отговорите по двете касационни жалби, тъй като не е установил да е направил каквито и да е било разноски в настоящето производство- не се прилагат доказателства за разноски с двата му отговора, подадени чрез адв.Ц., не се представя и списък на разноските по чл.80 ГПК за касационната инстанция.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК