Определение № 499 от 22.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 2739/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. АД [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 176 от 11.06.2018 г. по в.т.д. № 215/2018 г. по описа на АС - Пловдив, с което е потвърдено решение № 559/08.12.2017 г. по т.д.№ 184/2017 г. на ОС – Пловдив в обжалваната му част, а именно, с която Б. АД е осъдено да заплати на Ф. АД сумата 43 106.94 лв., дължима по договор за изработка на панталони и подлепване на скроени облекла, обективиран във фактура от 06.03.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.03.2017 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлено възражението на ответника за съдебно прихващане с насрещно дължими суми, представляващи незаплатена цена по договори за продажба на конци по конкретно описани фактури, издадени в периода от 30.11.2010 г. до 29.02.2012 г. Касационните оплаквания са за неправилност – процесуалноправна и материалноправна незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, като се оспорват изводите на съда, че вземанията, предмет на възражението за прихващане, са погасени по давност. По съображения, подробно изложени в касационната жалба, се моли решението да бъде отменено и вместо него да се постанови друго по същество, с което предявеният иск да бъде отхвърлен, с присъждане на сторените по делото разноски. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържат основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, като се формулират следните правни въпроси: 1/ Съставлява ли признание на дълга, прекъсващо давността по смисъла на чл.116 б.А ГПК, вписването от длъжника на дълга в Справки - декларации по ЗДДС, годишни счетоводни отчети и счетоводни баланси на дружеството – длъжник в рамките на давностния срок на задължението и подаване на същите пред ТД на НАП, съответно обявяването им в публичния регистър на Агенцията по вписванията, Търговски регистър и регистър на Ю. по партидата на дружеството – длъжник; 2/ Изявление на длъжника, което не е адресирано до кредитора, съставлява ли признание на дълга, прекъсващо давността, по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД; 3/ Допустимо ли е извеждане на правни изводи и решаване на делото при неизяснена фактическа обстановка и процесуално бездействие на въззивния съд по прилагане на служебното начало с цел изясняване на обективната истина, при неотчитане на служебно известни на съда факти и обстоятелства и ноторно известни такива, произтичащи от официално публично обявени документи в ТРРЮЛНЦ при агенцията по вписванията. По първите два въпроса се сочи допуснато противоречие с практика на ВКС по чл.290 ГПК, формирана с решения на ВКС, ГК, ІV г.о. по т.д.№ 50236/2016 г. и гр.д.№ 5140/2015 г., а по последния се развиват съображения по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба не е подал писмен отговор против нея. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, съобрази следното: Касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, в законоустановения срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима. За да потвърди изводите на първоинстанционния съд, че касаторът не може да направи прихващане с посочените свои вземания, тъй като същите са погасени по давност, съставът на въззивния съд съгласно чл.269 ГПК е разгледал доводите във въззивната жалба за прекъсване на давността по чл.116 б. А ЗЗД, като е приел следното: По отношение на изявлението, обективирано в документ - „Справка за вземанията и задълженията към 26.06.2015 г.“, съставен и подписан от гл. счетоводител и касаещ задължения на Ф. АД към [улица],56 лв., съдът е споделил практиката, обективирана в решение № 100/20.06.2011 г. на ВКС по т.д. № 194/2010 г., II т.о. Според нея, признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда, да е определено по основание и размер. В случая, според съда, съдържанието на документа не може да обоснове категоричен извод, че изявлението в него е направено именно от името на Ф. АД, независимо, че като автор на документа е посочен „Гл. счетоводител – С. П.”. Документът съдържа информация за задължения и вземания и на трети лица, същевременно липсва печат на дружеството или изходящ номер на документа, за да се счете, че изхожда от името на Ф. АД. Също така е установено от вещото лице - графолог, че подписът върху документа за лицето, изпълняващо длъжността главен счетоводител, е копие на подпис на С. П., но дори да бе автентичен, той би могъл да задължи физическото лице, но не и лицето в качеството му на главен счетоводител на Ф. АД. На следващо място съдът е приел, че няма данни изявлението да е манифистирано в рамките на давностния срок. Фактът, че документът е озаглавен „Справка за вземанията и задълженията към 26.06.2015 г.“ не установява, че е съставен на тази дата, доколкото липсват каквито и да е конкретни отразявания за датата на издаването му, вкл. изходящ и/или входящ номер, а признаването на вземането по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД трябва да е направено в рамките на давностния срок. Въззивният съд е споделил и извода на първостепенния съд, че липсва конкретика относно съдържанието на общо посоченото в справката задължение на Ф. АД в размер на 259 089,56 лв., т.к. не е ясно въз основа на кои договорни отношения и конкретни фактури е формирана тази сума, при което не е възможно нейното съотнасяне с процесните първични счетоводни документи, при наличието на трайни и многопластови търговски отношения между страните. Съдът е преценил и липсата на идентитет между задължението в процесната справка и размера на задълженията на Ф. АД, фигуриращи в представените от ответника споразумения за прихващане от 30.10.2015 г., 30.11.2015 г. и 05.01.2015 г., като същите не са и автентични - съгласно заключението по приетата СГЕ, подписите, положени в трите броя споразумения за прихващане са копия на подписи, които не са изпълнени от лицето – законен представител на Ф. АД, посочен като техен автор – Н. П.. На последно място въззивният съд е изразил съгласието си с преобладаващата съдебна практика, че изявление на длъжника, което не е адресирано към кредитора, не съставлява признание на дълга по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД, както и е преценил, че поради липса на аналогичност на разглежданите казуси не са налице основания за прилагане на по-новата съдебна практика – решение № 131/23.06.16 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., според която не се изисква волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано до кредитора или негов представител, за да прекъсне погасителната давност съгласно разпоредбата на чл.116 б.А ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за достъп до касационен контрол, сочени от касатора, поради следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за решаване на възникналия между страните спор, по отношение на който е налице и някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В случая се констатира, че поставените въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК. Въззивният съд не е коментирал отразяването на задълженията в справки - декларации по ЗДДС, годишни счетоводни отчети и счетоводни баланси на дружеството – длъжник в рамките на давностния срок и подаване на същите пред ТД на НАП, съответно обявяването им в публичния регистър на Агенцията по вписванията, Търговски регистър и регистър на Ю. по партидата на дружеството – длъжник; поради което формулираният първи въпрос не е обусловил правораздавателната воля на съда. По втория въпрос съдът е изложил правни съображения, но те нямат решаващ за изхода на делото характер. За да счете, че липсва прекъсване на давността по отношение на вземанията, предмет на възражението за прихващане, въззивният съд е приел, че Справката за задължения на Ф. АД не е била изготвена по време на течението на давностния срок, че не е била изготвена от главния счетоводител на дружеството и съответно не е установено да изхожда от длъжника, както и че няма данни да обхваща задълженията по посочените от ответника фактури и пр.; т.е. е приел, че посоченият документ не обективира признание на конкретни задължения, направено от длъжника в давностния срок, а само при наличие на такова признание би могло да се обсъжда, дали е нужно същото да е адресирано до кредитора. Във връзка с формулирания трети въпрос следва да се посочи, че в обжалваното решение в съответствие с чл.269 ГПК са разгледани оплакванията на ответника във въззивната жалба. В нея позоваването на обстоятелствата относно включване на фактурите в дневниците за покупки/продажби, в справките - декларации по ЗДДС и счетоводните регистри на страните е направено само с оглед установяване на факта, че процесните вземания са част от задълженията на Ф. АД, признати със Справката. След като последната не е преценена като годен изходящ от дружеството документ, няма защо посочените по-горе обстоятелства да бъдат обсъждани от съда, още по-малко, въз основа на задълженията му по чл.7 ГПК. Липсват наведени доводи и възражения, както във въззивната, така и в първата инстанция, че изпълнението на задължения по ЗДДС, ЗСч, ТЗ, свързани със счетоводната отчетност на длъжника, сами по себе си представляват признание по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД, за да има значение, дали същите са установими посредством публично обявения ГФО на дружеството в ТРРЮЛНЦ. Недоказването на общите селективни предпоставки на чл.280 ал.1 ГПК освобождава касационния съд от задължението да проверява налице ли са кумулативно изискуемите допълнителни основания за достъп до касация, сочени от страната, в какъвто смисъл са и указанията на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение