Определение № 588 от 13.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1428/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Г. против решение №197/27.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 471/2019 г. от състав на Апелативен съд – Пловдив. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ е основателен до размер на 10 000 лева в частта, с която се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди и за разликата до пълния предявен размер е приел този иск за неоснователен. За неоснователен е приет и иска за сумата от 8532,86 лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение за периода от 07.10.2016 г. до 14.07.2017 г. Съдът е приел, че ищецът е претърпял обичайните вреди за лице ,обвинено в извършване на престъпление като притеснение, нервност, страх от осъждане ,стрес ,несигурност ,депресия,накърнено достойнство,оронен авторитет,чувство за онеправданост ,негативни изживявания, свързани с чувство за срам от негативните реакции на обществото ,социална изолация. Посочено е, че тези неимуществени вреди дори не се нуждаят от пълно и главно доказване доколкото са очевидни и са налице във всеки едни случай на незаконно водено наказателно производство ,прекратено впоследствие или приключило с оправдателна присъда и са в безспорна причинно следствена връзка с последното. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е отчел специфични вреди, които е приел за частично доказани и това са тези ,свързани със служебното положение на ищеца ,а именно „старши инспектор по приходите, както и с широкия медиен отзвук на воденото наказателно производство против него ,пряка последица от които са претърпените завишени по интензитет негативни преживявания, притеснения, загуба на самочувствие, злепоставяне в обществото и в професионалните среди, оронване на авторитета и доброто име на личността, социална изолация. Що се отнася за увреждане на здравето съдът е приел, че по делото са установени наличие на заболявания ,а именно увреждане на междупрешлените дискове, заболяване на венците и първична артериална хипертония ,но е приел, че за тези вреди липсват доказателства да са в пряка и единствена причина връзка със стреса ,преживян от ищеца като неблагоприятна последица от воденото против него наказателно производство.Що се отнася до обострянето на заболяванията, от престоя в ареста и условията там, съдът е посочил, че това са вреди, причинени от условията в следствения арест, поради и което не могат да бъдат взети предвид при определяне размера на търсеното обезщетение. Отчетена е продължителността на наказателното производство /2 г. и 7 м./, тежкото престъпление, в което е обвинен ищецът, както и същият е преживял субективен стрес без да се стига до клинично значимо психично разстройство ,както и че към момента този стрес е отзвучал. По отношение на претенцията за имуществени вреди, съдът е приел, че служебното правоотношение с ищеца е прекратено с мотив, че същият извършва дейност като търговски пълномощник ,което е в противоречие с изискванията за заемане на длъжността му. Прието е, че доколкото впоследствие с решение на Административен съд - Кърджали заповедта за прекратяване на служебното му правоотноошение е отменена и ищецът е възстановен на работа, за периода, в който е бил лишен от трудово възнаграждение същият е пропуснал да реализира ползи и в този смисъл е понесъл имуществена вреда, която обаче не е в причинно следствена връзка с незаконно воденото против него наказателно производство доколкото ,видно от мотивите за прекратяване на служебното му правоотношение,същите нямат никаква връзка с последното. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличие на основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Сочи се въпроси свързани с определянето на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, критериите за това, следва ли съдът да отчете длъжността на ищеца при определянето на това обезщетение, медийното отразяване на наказателното производство, при доказано разстройство на здравето следва ли да се вземе предвид това обстоятелство и следва ли да се мотивира в тази част решението на съда. Съдът е отчел заеманата от ищеца длъжност при определянето на обезщетението, поради което в тази насока е съобразил трайната съдебна практика и липсва противоречие или наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по този въпрос е налице трайна практика на ВКС, съобразено от въззивния съд. В тази насока съдът е съобразил и обсъдил в мотивите си и медийното разпостранение на случая, а по отношение на разстройството на здравето, съдът е приел, че липсва причинна връзка с действията на ответника. По въпросите за приложението на чл.52 ЗЗД при определянето на обезщетение за неимуществени вреди е налице трайна практика на ВКС, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС