Определение № 868 от 23.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 64/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Авеста-92“ ЕООД срещу решение №254 от 21.10.2025 г. по в.т.д.№308/2023 г. на АС Варна. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №101 от 28.02.2023 г. по т.д.№137/2022 г. на ОС Варна в частта, с която „Авеста-92“ ЕООД е осъдено да заплати на „Клиф инвест“ ООД сумата от 61 657 лв. с ДДС, представляваща неизплатен остатък от дължими суми по договор за изпълнение на СМР от 04.11.2016 г. и допълнително споразумение от 09.03.2017 г. за обект „жилищна сграда в УПИ ХХI-001101.238003, кв.6 по плана на К.К. „Шкорпиловци“, Община Д.Чифлик, на основание чл. 266, ал.1 ЗЗД, а след частична отмяна на решение №101 от 28.02.2023 г. по т.д.№137/2022 г. на ОС Варна „Авеста-92“ ЕООД е осъдено да заплати на „Клиф инвест“ ООД разликата от присъдените 61 657 лв. до 94 180.20 лв. с ДДС, представляваща неизплатен остатък от дължими суми по договор за изпълнение на СМР от 04.11.2016 г. и допълнително споразумение от 09.03.2017 г. за обект „жилищна сграда в УПИ ХХI-001101.238003, кв.6 по плана на К.К. „Шкорпиловци“, Община Д.Чифлик, на основание чл. 266, ал.1 ЗЗД. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Следва ли съдът да се произнесе по всички наведени от страните във въззивното производство доводи, оплаквания и възражения и да изложи собствени мотиви по спора, следва ли да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации да даде самостоятелно разрешение на спора и съществува ли задължение да обсъди всички събрани доказателства и да изложи конкретни мотиви по всяко едно релевантно за спора доказателство, съдържащо се в кориците на делото. 2. Относно действителността на клауза за неустойка, предвиждаща размерът й да се начислява като двукратен размер на необходимата стойност за ремонт на некачествено изпълнени СМР и този размер прави ли такава неустойка нищожна поради накърняване на добрите нрави и като единствен критерий може ли да обоснове извод, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции, респективно че нарушава добрите нрави и този размер на неустойка за некачествено изпълнение, който надхвърля обезщетението за вреди по общите правила на договорната отговорност противоречи ли на добрите нрави и обуславя ли извод за недействителност на договорната клауза. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „Клиф инвест“ ООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Жалбата е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че претенциите за заплащане на СМР (вкл. тези, свързани с басейн и подпорни стени) са надлежно въведени в процеса както чрез препращане към актове обр.19, съставляващи неразделна част от исковата молба, така и чрез изрични изявления на ищеца, обективирани в допълнителната искова молба, а възраженията на ответника в обратен смисъл са неоснователни. Посочил е, че предвид липсата на оспорване на възлагането на претендираните СМР и на въведен довод за въззивна ревизия, основан на липсата на договорни отношения за процесните СМР, последните са възложени за изпълнение на ищеца, като възникналото правоотношение съдържа съществените елементи на договор за изработка по смисъла на чл. 258 и сл. ЗЗД, а спорният предмет е дали СМР, предмет на исковата молба, описани в представените от ищеца Протоколи обр. 19 са действително изпълнени от ищеца, респ. дължи ли се плащане по тях и за какво количество. Счел е, че представеният по делото акт обр.15 с обозначение на ищеца като единствен изпълнител /без част Електро/ удостоверява с обвързваща доказателствена сила, че последният е изпълнил и предал както обекта - предмет на акта, така и всички съпътстващи дейности, необходими за неговата завършеност и годност да служи по предназначение, респ. удостоверява фактическото изпълнение и предаването на трудовия резултат във връзка с грубия строеж и всички довършителни работи по сградата, както и предаването на всички други дейности (всички актувани СМР, в т.ч. и подпорната), които са условие за приемането на основния обект. Посочил е, че Акт обр.15 не визира басейн, който е предмет на самостоятелно разрешение за строеж, поради което изпълнението и предаването му от ищеца не може да са приеме за установено по силата на съставения протокол, но тъй като акт №11/04.04.2017 г. (и подробната ведомост към него, касаещи дейности по изграждането на грубия строеж на басейн, който съобразно представените по делото доказателства се състои от две части – голям и детски), е частично платен от възложителя до размер на 25 000 лв., като плащането не е осъществено по конкретни позиции и е осчетоводено, е достигнал до извод, че е налице признание от възложителя за неговото възлагане, изпълнение, предаване и приемане. Относно стойността на реално извършените СМР по договора и допълнителното споразумение е кредитирал заключението на вещото лице по ч.гр.д.№16748/2018 г. на ВРС за обезпечаване на доказателства, според което реално извършените СМР по процесните протоколи обр.19 са в размер на 87 944.86 лева без ДДС или 105 533.83 лева с ДДС и не е възприел възраженията на ответника против принципното кредитиране на експертизата в обезпечителното производство. Намерил е обаче, че в първоинстанционното производство не е изяснен въпросът – дублират ли се СМР по спорните актове обр.19 с вече отчетените и заплатени такива; ако се дублират – общото изпълнено количество СМР съвпада ли с отчетеното общо количество по разплатените актове обр.19 и спорните актове обр.19. В тази връзка е кредитирал заключението на назначената от въззивния съд тройна СТЕ, според което е налице дублиране /надписване/ спрямо вече приети и разплатени СМР както следва: кофраж – 219,06 кв.м.; армировка – 657 кг; бетон – 39,62 куб.м., а с оглед изложеното е намерил, че установеното изпълнение в размер на 87 944.86 лв. без ДДС следва да бъде редуцирано със стойностното изражение на констатираното дублиране от тройната СТЕ в размер на 9461.36 лв., респ. остатъкът възлиза на 78 483.50 лева или 94 180.20 лв. с ДДС. По отношение насрещното възражение за прихващане, обосновано с разпоредбата на чл.16 от договора (предвиждаща, че ако изпълнителят не отстрани недобре извършените работи в указания от възложителя технологичен срок, възложителят има право да удържи необходимата стойност от изпълнените СМР в двукратен размер и извърши тези работи сам или да възложи на друг изпълнител), е приел, че същото е неоснователно, предвид възражението за недействителност на клаузата на чл.16 направено от насрещната страна. Посочил е, че условията и предпоставките, при наличието на които уговорена в търговски договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по см. на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, са предмет на разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009 год. от 15.06.2010 год. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, като според указанията в т. 3 от решението, неустойката следва да се приеме за нищожна на основание 26, ал.1, пр.3 ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Счел е, че преценявана към момента на сключване на договора, уговорената по този начин неустойка безспорно отговаря на присъщата й съгл. чл.92, ал.2 ЗЗД обезпечителна функция, доколкото е предназначена да стимулира точното в качествено отношение изпълнение на възложените работи, но съпоставена обаче с размера на задължението, чието изпълнение обезпечава, и със стойността на очакваните вреди от евентуалното некачествено изпълнение, неустойката излиза извън другите две обичайни нейни функции - обезщетителната и санкционната. Изразил е становище, че санкционирането на изпълнителя с неустойка е предвидено единствено и само за случай на недостатъци в строителството, поради което и по аргумент от чл.265, ал.1, пр.2 ЗЗД стойността на очакваната вреда, за която възложителят би имал право на обезщетение в хипотезата на некачествено изпълнение, се съизмерява с разноските, необходими за поправяне на недостатъците, като при липса на уговорка за неустойка възложителят би могъл да претендира от изпълнителя обезщетение за вредите по общите правила за договорна отговорност - чл. 265, ал. 1 от ЗЗД, до размер на същите тези разноски, но предвидената неустойка в двоен размер на необходимите за поправяне на недостатъците разноски надхвърля със 100 % очакваната вреда от некачественото изпълнение на договора за строителство. Ето защо и с оглед съотношението й спрямо евентуалната вреда е приел, че неустойката несъмнено дерогира целена от страните обезщетителна функция, а предвид размера й, надхвърля и придадената й от договарящите санкционна функция като уговореният начин на формиране на неустойката, преценяван съобразно конкретните обстоятелства по делото и изброените в т. 3 от ТР № 1/2009 год. на ОСТК на ВКС примерни критерии, предпоставя отнапред недопустимо обогатяване на възложителя за сметка на изпълнителя. Изложеното е дало основание на въззивния съд да приеме, че съдържащата се в чл.16 от договора за строителство клауза за неустойка противоречи на основния принцип за справедливост и добросъвестност в търговските правоотношения и като накърняваща добрите нрави е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. За пълнота е посочил, че съобразно фактическата установеност по делото ответникът няма качеството на изправен кредитор по правоотношението, тъй като е задължен със заплащането на възнаграждение на изпълнителя, като дори и да се приеме, че клаузата на чл.16 е валидна, липсва и елемент от фактическия състав за присъждане на договорна неустойка, като от несъществуването на заявеното за прихващане вземане произтича неоснователността на въведеното в процеса възражение за прихващане, което не може да породи правопогасяващ ефект спрямо исковите претенции. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяване на решението си, въззивният съд, с оглед очертания от ищеца предмет на делото и в изпълнение на задълженията си по чл.235 и чл.236 ГПК, е изложил собствени мотиви, съдържащи подробно и задълбочено обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства (в т.ч. приетите в производство по чл.207 ГПК и в хода на делото заключения на СТЕ), а така също и фактически констатации и правни изводи, след произнасяне по всички своевременно наведени и относими, с оглед предмета на делото доводи, възражения и искания на страните (вкл. по отношение реално извършените от ищеца СМР, техния вид и количество, както и дублираните СМР). В този смисъл съдът се съобразил изцяло с многобройната константна практика на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 ГПК, поради което по отношение на първия от въпросите касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да се допусне и по втория от въпросите. Както бе посочено, изводът на съда за неоснователност на възражението за прихващане е направен и поради обстоятелството, че ответникът като неизправна страна по договора не може да претендира заплащане на процесната неустойка. Т.е. изводът за нищожност на неустоечната клаузата представлява единствено евентуален довод за неоснователност на възражението за прихващане, респективно какъвто и отговор да се даде на втория от въпросите, направеният извод не би се променил. За пълнота следва да се посочи, че възприетото от въззивния съд разрешение за нищожност на клаузата за неустойка кореспондира изцяло с указанията, дадени в ТР №1 от 15.06.2010 г., по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС, като преценката на съда в конкретния случай е осъществена към момента на сключване на договора и то с оглед специфичните за случая факти и обстоятелства, при пълно съобразяване на примерно посочените в ТР критерии, а и с разясненията, посочени в решение №247 от 11.01.2011 г. по т.д.№115/2010 г. на ВКС, ТК, Второ отделение. Необходимо е да се изтъкне, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 3774 евро. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,