Определение № 717 от 28.10.2020 г. на ВКС по д. № 1333/2019 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допускане на обжалването на въззивното решение на Окръжен съд Добрич по гр.д. №449/18 г., по касационната жалба на Р. С.- ищец по делото. С въззивното решение са отхърлени предявените от Р. С. срещу И. П. и С. П. при условията на евентуалност искове за признаване за установено, че договор за аренда на земеделска земя №25614/18.05.16 г. с нотариална заверка на подписите, вписан в Службата по вписванията, [населено място], скл. между И. П., като арендодател и А. Т. като арендатор / поч. на 30.05.17 г. и заместена от С. П./ за отдаване под аренда на поземлен имот от 50 дка, ІV категория на земята при неполивни условия и начин на трайно ползване – нива, съставляваща имот №111014 в землището на [населено място], общ. Т., е нищожен поради накърняване на добрите нрави, както и за признаване за установено между страните на несъществуването на арендно правоотношение поради прекратяване по право на посочения договор за аренда със смъртта на арендатора А. Т..

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване / съгл. определение на ВКС, трето г.о. по ч.гр.д. №1297/20 г./ въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът Р. С. се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК.

Поставя като значими за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС следните правни въпроси от предмета на делото:

1.„Лишено ли е от предмет въззивно производство срещу иск, по който първоинстанционният съд не се е произнесъл, тъй като го е квалифицирал като евентуален спрямо уважения иск, предмет на въззивното обжалване, а въззивният съд го е квалифицирал като кумулативно съединен с главния?” Касаторът намира, че по този въпрос въззивното решение противоречи на ТР №1/4.01.01 г., т.15 ОСГК.

2. „Страна ли е по договора за аренда приобретателят на арендувания обект на договора ?”

3. „Необходимо ли е да бъде уведомен приобретателят на имота, предмет на договора за аренда, за заместване на арендатора от наследниците му и има ли правопораждащо действие уведомяването му за настъпване на заместването?”

Касаторът твърди, че въпроси № 2 и 3 са от съществено значение за точното прилагане на закона, тъй като по тях и относимата към тях разпоредба на чл.17, ал.2 ЗАЗ липсва съдебна практика.

4. „Необходимо ли е за преценка на еквивалентността на престациите по договора за аренда, съдът да извърши анализ на клаузите му в цялост и взаимовръзка и на качеството на сключилите го страни?” Касаторът сочи, че по този въпрос въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №5477/2007 г. на пето г.о. на ВКС, в което е прието, че когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок, следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Във връзка с първия от въпросите касаторът не е обжалвал въззивното определение от 18.10.19 г. по гр.д. №449/18 г. на ОС Добрич, с което е оставена без разглеждане молбата му за допълване на въззивното решение, съдържаща се в касационната жалба, с произнасяне и по ревандикационния иск, предявен от касатора като собственик на 36,705 дка от процесната нива, срещу ответниците. Въззивният съд е приел, че ревандикационният иск е предявен при условията на кумулативно съединяване с всеки от евентуално съединените искове за установяване на нищожност на арендния договор поради противоречие с добрите нрави и на прекратяването му по право със смъртта на арендаторката Т.. По ревандикационния иск първоинстанционния съд не се е произнесъл, макар да дължи произнасяне, а ищецът не е поискал допълване на решението по реда и в срока по чл.250 ГПК. Затова, според въззивния съд, в тази част липсва предмет на въззивното обжалване, а искът за ревандикация може да се предяви отново в друго производство.

Тези изводи не противоречат на практиката на ВКС – цитираната част от ТР №1/4.01.2001 г. е за евентуалното съединяване на искове и е неприложима в случая, с оглед приетото от въззивния съд, че съединяването на иска за ревандикация в случая е кумулативно. За подобен случай е постановено р. по гр.д. №376/15 г. на първо г.о. на ВКС, в което е посочено: „Когато се касае за обективно кумулативно съединяване на искове, предявени при спазване на изискванията на чл. 210, ал.1 ГПК, и до приключване на устните състезание в първата инстанция не е постановено разделянето им за разглеждане в отделно производство, пропускът на съда да се произнесе по някой от тях с решението по делото обуславя непълнота на решението, която може да бъде преодоляна само по реда на чл. 250 ГПК с постановяване на допълнително решение. Правото на страната да иска допълване на решението е обусловено със срок, през който се запазва висящността на делото в неразрешената му част. След изтичане на този срок, ако не е направено искане за допълване, висящността се прекратява, отпадат процесуалноправните и материалноправните последици от предявяване на иска, и съдът не може да извършва съдопроизводствени действия, насочени към постановяване на решение по този спор. След изтичане на срока за допълване на решението съдът не може да постанови отделяне на неразрашения иск за разглеждане в друго производство, защото това процесуално действие е допустимо само в рамките на висящ исков процес. Тъй като по него не е формирана сила на пресъдено нещо, страната може да предяви същия иск с нова искова молба.” Изводите на въззивния съд в случая съответстват на тази практика, поради което не е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на обжалването по първия поставен от касатора въпрос.

Въпроси №2 и 3 не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд по двата разгледани установителни иска, затова не обосновават общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК – ТР №1/19.02.2010 г. ОСГТК. Освен това в практиката на съдилищата последователно се застъпва становището, изразено и по настоящото дело от окръжния съд, че приобретателят на недвижимия имот може да замести арендодателя само ако е негов правоприемник, но не и когато е придобил имота или част от него от трето лице, както е в случая – опр. по ч.т.д. №2566/17 г. на второ т.о., опр. по ч.т.д. №1783/19 г. на второ т.о. на ВКС.

По въпрос №4: В исковата си молба ищецът – касатор твърди, че процесният договор за аренда е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като е сключен при неизгодни условия, съобразно средностатистическите данни за заплащаната в района рента. Уговореното арендно плащане е занижено над 3 пъти, като по този начин се нарушава принципа на справедливост и се създават условия за неоснователно обогатяване на арендатора. Константната практика на ВКС приема, че липсата на еквивалентност на насрещните престации при двустранните договори, какъвто е процесният, може да се приеме за накърняване на добрите нрави, доколкото те определят границите на свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД. Следва в тази насока да се отчете още фактът, че арендодател и арендатор по договора са внук и баба, а след смъртта на последната – син и майка. Договорът е нищожен на това основание и поради дългия срок – 50 години, за който е сключен. ЗАЗ не предвижда максимален срок на договора за аренда, а само минимален, но уговореният срок в случая с оглед ниската арендна цена и липсата на заложена индексация на цената, е неоправдано дълъг и също сочи на противоречие на договора с добрите нрави.

Въззивният съд е отхвърлил иска по чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като е приел, че уговореното в полза на арендодателя плащане не е незначително или практически нулево в сравнение със средните за региона цени, посочени в мотивите на решението. Не е обсъдил обаче останалите наведени от ищеца обстоятелства / страни и срок на договора/ във връзка с твърдяното накърняване на добрите нрави. Затова въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК поради противоречието му с цитираното от касатора и по-горе р. по гр.д. №5477/07 г. на ВКС, пето г.о. по иска с пр. осн. чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и евентуално съединения с него иск за установяване несъществуването на арендно правоотношение поради прекратяването му със смъртта на арендаторката Т..

Поради изложеното ВКС, трето г.о.