Определение № 678 от 11.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2266/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М.Б. като процесуален представител на И. Г. Б. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 12.03.2020г. по в.гр.д. № 36/2020г. Ответникът по касационната жалба Прокуратура на РБ не е подала отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ПОС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на ПРС от 09.11.2019г. по гр.д. № 5323/2019г. в осъдителната му част за разликата над 2000лв. до 3000лв. и частично за присъдените разноски и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от И. Г.Б. срещу ПРБ иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за посочената разлика и е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част до пълния предявен размер 12000лв. обезщетение за неимуществени вреди. Прието е за установено, че с постановление от 17.11.2014г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.311 ал.1 НК за това, че като началник на ОСЗ в кръга на службата си е съставил официален документ – заверил скица, представляваща предложение за делба на имот, с която са удостоверени неверни обстоятелства – че имотът може да бъде разделен на два отделни, с цел да бъде използван този документ като доказателство по гражданско дело; след извършени процесуални действия е внесен обвинителен акт, предмет на НОХД № 4913/2015г. на РС Пловдив, по което на 03.11.2015г. е постановена оправдателна присъда, потвърдена от ОС Пловдив с окончателно решение от 16.02.2016г. При тези обстоятелства е направен извод за основателност на предявения иск. Повдигането на незаконно обвинение само по себе си е увреждащо действие, засягащо личния живот, авторитет и достойнство на гражданин. Наличието на стресови преживявания и напрежение по време на наказателното производство е обичайно, несъмнено при лица с нормална психика и не се нуждае от специално доказване. В случая е установено, че ищецът по време на наказателното производство бил много притеснен и изнервен, а след процеса станал затворен и ограничил контактите си с близки и приятели, опасявал се как обвинението ще се отрази на съпругата му, която била лекар и всички ги познавали, страхувал се обвинението да не се отрази негативно на дъщерите му и на техните семейства. Установените обстоятелства сочат, че ищецът е претърпял обичайните вреди. Не е установено наказателното производство да е станало причина за изпадането му в паника, прераснала в депресия. Като обстоятелства, обуславящи по-висок размер обезщетение, са оценени прерастването на наказателното производство в съдебна фаза, разглеждането на делото на две инстанции, чисто съдебно минало на ищеца, обвинение, касаещо професионалната му дейност. Като обстоятелства, обосноваващи по-нисък размер обезщетение, са оценени продължителността на досъдебното производство – 1 година и три месеца, взетата най-лека мярка за неотклонение „подписка“, обвинение за престъпление, което не е тежко, по отношение на ищеца не е постановена осъдителна присъда на нито една инстанция. При тези обстоятелства е направен извод, че обезщетение в размер на 2000лв. е в съответствие с принципа за справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че при определяне размера на обезщетението било допуснато съобразяване с факт, който не е обуславящ /без той да е конкретизиран/, и че според практиката на ВКС обезщетението се съобразявало с продължителността и интензитета на преживяванията и постигнат резултат. Като въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, се сочат се как се преценява периодът на следствени и съдебни действия, следва ли да се има предвид, че лицето като неосъждано преживява по-голям стрес, общественото положение трябвало да има по-голяма тежест от времето на процесуално-следствените действия и за критериите при определяне на справедлив размер обезщетение с оглед задължението за обсъждане на всички обстоятелства в тази насока. ВКС намира, че не са налице твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По всичките поставени в изложението въпроси е налице практика на ВКС, с която въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие, включително и със сочената такава, предмет на решения по гр.д. № 2720/2019г. ІV ГО, по гр.д. № 2614/2019г. ІІІ ГО, иэ по гр.д. № 2682/2018г. ІV ГО. В съответствие с тази практика и с изискванията на чл.52 ЗЗД съдът е подложил на преценка и е взел предвид всички приети за установени по делото обстоятелства от значение за определяне на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди, съобразил е отражението на наказателното производство върху психологическото състояние на ищеца, продължителността на това производство, която в досъдебната /от повдигането на обвинение/ и съдебната му фази е общо 1 година и 3 месеца, вида и интензитета на преживените от него болки и страдания. Взети са предвид в тази връзка и чистото съдебно минало и общественото положение на ищеца, преценени като обосноваващи определянето на по-висок размер обезщетение, като са съобразени и обстоятелствата за обратното. При наличието на трайна и непротиворечива практика по поставените въпроси касаторът не твърди и не е изложил каквито и да било съображения за необходимостта от промяната й /съобразно даденото от ОСГТК с т.4 от ТР № 1/2009г. задължително тълкуване/ с оглед преценка от касационния съд на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,