Определение № 60322 от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3623/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. З. К., чрез пълномощника му адв.Д. Д. против определение № 175 от 02.07.2021 г., постановено по в.ч.гр.д. № 292/2021 г. на Окръжен съд Сливен, с което е оставена без уважение частната жалба на С. З. К. против определение № 296 от 12.05.2021 г. по гр.д. № 1052/2021 г., с което е прекратено производството по делото на основание чл.130 ГПК. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е направилно и моли последното да бъде отменено. В изложението на основанията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че определението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Освен това са повдигнати и въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, без обаче да са посочени актовете на ВКС, в противоречие на които се твърди да е даденото от въззивния съд разрешение. Ответните страни Б. Г. Б. и В. Д. Ш., чрез пълномощника си адв. Д. Ц., в депозирания отговор поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Изложени са и съображения за неоснователност на частната касационна жалба по същество. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна, но е насочена в едната си част срещу неподлежащ на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.1, пр.първо ГПК съдебен акт. Производството е образувано по отрицателни установителни искове - за признаване за установено, че ищецът С. З. К. не дължи на всеки от двамата ответници сумата от 2 999,50 лв., т.е. размерът на цената на първите два установителни искове е в размер на сумите, за които се твърди, че са недължими от ищеца. Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.4 ГПК, не подлежат на касационно обжалване въззивните определения по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. В конкретния случай въззивното решение по тези два иска не би подлежало на касационно обжалване, тъй като цената им е под минималния праг от 5 000 лв. От това следва, че съгласно препращащата разпоредба на чл. 274, ал.4 ГПК и обжалваното по настоящото дело въззивно определение на окръжния съд в частта, с която е потвърдено определението за прекратяване на производството по тях на основание чл.130 ГПК, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Предвид горното, подадената частна касационна жалба срещу въззивното определение в тази му част, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане. В останалата си част частната жалба е допустима, доколкото се атакува определението на въззивния съд в частта, с което е потвърдено определение за прекратяване на производството по предявените искове за признаване за установено, че ответниците Б. Г. Б. и В. Д. Ш. не са собственици на ид.части от земеделските имоти, които са предмет на сключените между тях и ищеца договори за аренда. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, не е налице основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да потвърди прекратителното определение на първоинстанционния съд в частта по тези искове, въззивният съд е приел, че за ищеца липсва правен интерес от предявяването на отрицателни установителни искове за собственост, тъй като принадлежността на вещното право е без правно значение за облигационното правоотношение между страните, възникнало от сключени договори за аренда на земеделски земи, а доколкото ищецът не заявява сам вещни права, изключващи или конкуриращи се с тези на ответниците, неговата правна сфера не е накърнена от съществуващото положение. На следващо място, съдът е отчел и факта, че паричните претенции на ответниците срещу ищеца за арендни вноски за процесните земеделски земи, предявени в друго производство, са отречени с влязло в сила решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо. С оглед изложените мотиви в обжалваното определение, настоящият състав намира, че нито един от поставените в изложението въпроси не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те не са с обуславящо значение за преценката на съда по допустимостта на предявените установителни искове за собственост. Отделно от това, жалбоподателят изобщо не е посочил практиката на ВКС, с която въззивният съд не се е съобразил и по този начин е постановил определение, което е в противоречие на тази практика. На последно място не е налице и посоченото от касатора основание на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. При служебната проверка на обжалваното определение, настоящият състав на ВКС не констатира наличието на някоя от хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност: законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, и тези хипотези да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. Ето защо, частната жалба срещу определението на въззивния съд, с което е потвърдено определението на Районен съд Сливен за прекратяване на производството по установителните искове за собственост на основание чл.130 ГПК, не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,