Определение № 394 от 23.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1651/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Д. К. чрез неговия пълномощник адв. Ст. П., против въззивно решение № 93 от 28.01.2020 г. по в.гр.д. № 1667/2019 г. на Варненския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценка на доказателствата и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че по делото не са ангажирани доказателства за това другият сънаследник да е обективирал намерението си за завладяване на чуждата идеална част, поради което изводът на въззивния съд, че той е придобил тази идеална част по давност, е необоснован и незаконосъобразен. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Относно началния момент на придобивната давност при съсобственост, възникнала по наследство. 2/ Какви следва да са действията, с които сънаследникът, който владее имота, би могъл да обърне държането на идеалните части на другите наследници във владение и тези действия да се възприемат като такива от невладеещия съсобственик, когато сънаследниците са съседи и имат наблюдение върху обичайните действия по поддръжка и обработка на имотите. Сочи също, че разрешаването на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В отговор на касационната жалба ответниците по касация Р. Д. К. и Ц. П. К. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3410 от 22.07.2019 г. по гр.д. № 12 078/2018 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от А. Д. К. против Р. Д. К. и Ц. П. К. отрицателен установителен иск за собственост за установяване по отношение на ищеца, че ответниците не са собственици на 1/2 ид. част от УПИ .... в кв. .... по плана на [населено място], ведно с жилищна сграда на един етаж, лятна кухня, стопански постройки и гараж, построени в него. Жалбоподателят А. К. и ответникът Р. К. са братя. По делото е установено, че тяхната майка Х. А. К. е била собственик по наследство от своя баща А. Я. А. недвижим имот, представляващ дворно място с площ 1 500 кв.м, за което през 1965 г. са били отредени УПИ .... и УПИ .... в кв. .... по плана на [населено място]. През 1983 г. Х. К. дарила на сина си А. К. УПИ .... с площ 685 кв.м. Установено е по делото, че в този имот А. К. построил жилищна сграда, в която живее със семейството си. Х. А., съпругът й Д. К. и синът им Р. К. със семейството си останали да живеят в жилищната сграда, построена в УПИ .... Х. К. е починала през 1997 г., а съпругът и Д. К. - през 2003 г. Разпитаните по делото свидетели са установили, че двете дворни места са разделени от ограда, която в определен участък се прекъсва от постройка за животни, ползвана от ответника Р. К.. Достъпът до всеки от имотите откъм улицата е самостоятелен. Жалбоподателят е живял в построената от него къща и ползвал собствения си имот, като не влизал в двора на брат си Р. К.. Последният със семейството си упражнявал фактическа власт върху УПИ .... и построената в него жилищна сграда, отглеждали животни в двора, извършили със собствени средства основен ремонт на сградата, без да претендират от А. суми за сторените разходи. След смъртта на родителите жалбоподателят не е предявявал претенции да ползва спорния имот и не се е противопоставил по никакъв начин на ползването му от ответника. Въз основа на така установените факти по делото въззивния съд е приел, че след 2003 г. ответниците са установили върху процесния имот спокойно, продължително, постоянно, явно и непрекъснато владение с намерение да го своят изцяло за себе си. Владението е продължило повече от 10 години и е довело до придобиване по давност на частта на ищеца. Приел е, че в случая ответникът изначално е завладял спорния имот с намерение да го придобие за себе си, поради което не е необходимо да се доказва последващо манифестиране на промяна на намерението, тъй като в тази хипотеза то се предполага. Това становище на въззивния съд не е в противоречие с постановките на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. В тези случаи за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Когато обаче фактическата власт е установена на основание, което изключва съвладение, е достатъчно съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за идеалните части на другите съсобственици, да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. При данните по делото, че собственик на процесния имот е била майката на ищеца и първия ответник - Х. К., че след нейната смърт в имота са останали да живеят преживелият съпруг Д. К. и ответниците Р. К. и Ц. К., че след смъртта на Д. К. през 2003 г. в имота живеят само ответниците Р. и Ц. К., и доколкото не са ангажирани доказателства приживе наследодателите изрично или чрез конклудентни действия да са изразили воля за предаване на владението на имота на ответниците, следва да се приеме, че в случая е била налице първата от посочените по - горе хипотези, при която сънаследникът, който твърди, че е придобил по давност идеалните части на останалите сънаследници, следва да докаже, че е променил намерението си и е започнал да владее имота за себе си. Според ППВС № 6/74 г., намерението да се държи вещта като своя се изразява в извършване на действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на собственика. Приема се, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв съсобственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. Обжалваното въззивно решение съдържа мотиви, обосноваващи качеството на ответниците на владелци на целия имот след смъртта на общия наследодател Д. К.. В съответствие с цитираната практика въззивният съд е преценил продължилото след смъртта му самостоятелно ползване на имота от ответниците за задоволяване на нужди на семейството им и извършването на основен ремонт на жилищната сграда и преустройство на второстепенни сгради изцяло с техни лични средства като действия, обективиращи по отношение на другия съсобственик намерението им да своят целия имот за себе си. Без съмнение тези действия са достигнали до знанието на жалбоподателя, тъй като същия живее в съседен имот, но не се е противопоставил на извършването им. Поради това не може да се приеме, че постановеното решение противоречи на разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.с. № 1/2012 г. на ВКС относно предпоставките, при които един сънаследник може да придобие идеалните части на останалите сънаследници и необходимостта този, който се позовава на придобивна давност, да докаже, че е превърнал държането на чуждите идеални части във владение за себе си чрез едностранни действия, които са достигнали до знанието на другите сънаследници. Наличието на задължителна съдебна практика по тези въпроси, с която въззивният съд се е съобразил, изключва сочените от тях основания по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото, на основание чл. 78, ал.3 ГПК жалбоподателят А. К. следва да бъде осъден да заплати на ответниците Р. К. и Ц. К. сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 600 лв., съобразно представените с подадения от тях отговор на касационната жалба доказателства, че същите действително са заплатени, и направеното искане за присъждането им. Водим от гореизложеното съдът