Определение № 2598 от 18.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1304/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез гл. юрк. М. А., срещу въззивно решение № 1197 от 21.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1765/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 2484 от 23.04.2025 г., постановено по гр. д. № 2909/2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на К. К. П., сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от счупване на горния и долния клонове на дясната срамна кост, контузия на гръдния кош и контузия на долната част на гърба и таза, настъпили при падане на 21.01.2024 г. върху заледен участък от тротоарната площ на [улица]III между № 134 и № 136, ведно със законната лихва от 21.01.2024 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, възражения и доказателства на страните, включително тези по отношение на третите лица – помагачи, или може да игнорира част от тях при мотивиране на решението си?“ – сочи се противоречие с разрешенията на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, обективирана в решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о., решение № 275 от 21.05.2025 г. по гр. д. № 3619/2023 г. на I г.о., решение № 44 от 10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г. на II г.о., решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 826/2010 г. на II г.о. и решение № 157 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 1125/2010 г. на III г.о.; 2/ „Нарушение ли е на съдопроизводствените правила, когато въззивният съд основава изводите си за причинна връзка на необективни свидетелски показания и субективни твърдения на ищеца, без да ги подкрепи с обективни доказателствени средства, в противоречие с принципа на съдийското убеждение по чл. 12 ГПК?“ – касаторът се позовава на приетото в решение № 53 от 29.03.2011 г. по гр. д. № 470/2010 г. и решение № 143 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 4172/2008 г., и двете по описа на IV г.о. и решение № 102 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 413/2010 г. на III г.о.; 3/ „Противоречи ли на правилата за доказване и принципа за съдийско убеждение, съдебно решение, което приема да установява релевантен за спора факт само въз основа на субективни твърдения на страната (напр. ищцата)?“ – сочи се противоречие с решение № 40 от 17.06.2021 г. по гр. д. № 2041/2020 г. на I г.о. на ВКС и решение № 102 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 413/2010 г. на III г.о. на ВКС; 4/ „Прилага ли се презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД при отговорността по чл. 49 ЗЗД, когато вредите са причинени от лошо изпълнение на възложени на трето лице работи (напр. зимно почистване) и задължително условие ли е установяването на виновно противоправно поведение на изпълнителя/служителя, за да бъде ангажирана отговорността на общината?“ – жалбоподателят сочи приетото в решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на IV г.о. на ВКС и ППВС № 9/28.12.1966 г.; 5/ „Допустимо ли е да се ангажира отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за състоянието на процесния участък, ако не е установено конкретно виновно бездействие на конкретен служител или орган на общината, а заключението се основава на обща презумпция за неизпълнение на задължения за поддръжка, без да са представени доказателства за конкретно неизпълнение на възложено задължение?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2014 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК, решение № 118 от 09.11.2010 г. по гр. д. № 417/2009 г. на IV г.о., решение № 103 от 28.05.2014 г. по гр. д. № 713/2014 г. на IV г.о., решение № 102 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 413/2010 г. на III г.о., решение № 316 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1076/2009 г. на IV г.о.; едновременно се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 6/ „Противоречи ли на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД решение, което присъжда обезщетение за неимуществени вреди, без да е обосновано влиянието на всички относими обективни и субективни обстоятелства (възраст, период на възстановяване, характер на травмите, липсва на трайни последици) върху крайния размер?“ – поддържа се противоречие с т. II на ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., решение № 60120 от 01.11.2021 г. по т. д. № 1523/2020 г. на II т.о., определение № 93 от 21.02.2022 г. по т. д. № 631/2021 г. на II т.о.; 7/ „В какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вредите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди? Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението?“ – сочи се противоречие отново с ППВС № 4/1968 г., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на I т.о., решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на IV г.о. и решение № 370 от 11.11.2011 г. по гр. д. № 1740/2010 г. на IV г.о. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответната страна по жалбата К. К. П. не е взела становище в предоставения срок за отговор. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от третите лица – помагачи на страната на ответника по делото – „А“ О., „Р.“ О., „Е. Р-Р“ О., „Е. К. С“ Е., „Б.“ Е., подаден чрез общия им пълномощник адв. В. Т., с който вземат становище за допустимост и основателност на жалбата. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от третото лице – помагач на страната на ответника по делото – „Е. Т. С.“ Е.. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна, че СГС е бил сезиран с предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД от К. К. П. против Столична община с твърдения, че на 21.01.2024 г. в [населено място], при движението си по тротоарната площ на [улица]в района на № 136, ищцата се подхлъзнала на непочистен от лед и сняг участък от тротоара и паднала на дясната си страна; че вследствие падането същата е получила травматични увреждания, изразяващи се във: фрактура на срамната кост вдясно; контузия на гръдния кош; контузия на долната част на гърба и таза. След съвкупен анализ на показанията на свидетеля Р. С., писмените доказателства /медицинската документация от УМБАЛСМ „Пирогов“/, данните от представения звукозапис на ел. носител от МВР - дирекция „Национална система 112“, както и заключението на неоспорената СМЕ, решаващият състав е посочил като безспорно установено, че на 21.01.2024 г., около 9:30 ч. ищцата, придвижвайки се по [улица]в района на № 134-136, се е подхлъзнала и е паднала върху тротоара на посочения булевард. От съдържанието на извлечението от телефонните обаждания на тел. 112, е констатирал, че мястото на произшествието е описано като „на тротоара до светофара в посока центъра“. Съобразил е също така, че по идентичен начин мястото на настъпване на инцидента се описва и от свидетеля С., очевидец на същия, чиито показания е кредитирал като плод на личните му възприятия, последователни и логични, а и подкрепени и от данните от писмените доказателства. В тази връзка е преценил като неоснователни доводите на Столична община за неустановеност на мястото на настъпване на инцидента, както и на неговия механизъм. Второинстанционният съд е приел, че горният извод се подкрепя и от посоченото в епикризата от клиника по хирургия от 24.01.2024 г. на УМБАЛСМ „Пирогов“, където ищцата е била транспортирана за лечение от екип на Спешна помощ непосредствено след инцидента, в която е отбелязано, че пациентката се е подхлъзнала и паднала от собствен ръст върху лед. Установил е още от фактическа страна, че в болничното заведение след проведени прегледи и изследвания на П. е поставена първоначална диагноза – контузия на гръдния кош, контузия на долната част на гърба и таза, като в хода на лечението се установило, че същата е получила неразместено счупване на таза – горния и долния клонове на дясната срамна кост. Констатирал е, че спрямо нея е проведено консервативно лечение, включващо клинично наблюдение, лабораторен контрол, медикаментозна терапия и рехабилитация, като е изписана на 24.01.2024 г. От неоспореното заключение на изслушаната съдебно-медицинска експертиза, решаващият състав е посочил, че претърпените травматични увреждания от ищцата могат да бъдат получени при странично падане, удар отстрани в областта на големия трохантер на бедрената кост или при притискане на таза откъм двете страни; че при такава травма средностатистическият възстановителен период продължава около четири месеца и включва период на костно зарастване на счупванията, функционално възстановяване на мускулите и хармонизиране на походката с подобряване на опорната фаза; че първоначално периодът е съпроводен със силни болки, чиято интензивност намалява след 15-20 дни; че след извършен преглед на ищцата, вещото лице е приело, че към момента на изготвяне на експертизата същата е възстановена от получените травматични увреждания и е в добро анатомично състояние, с възстановена функция на увредения крайник. Съобразил е и показанията на свидетелката Л. П. – дъщеря на ищцата, които преценявайки по реда на чл. 172 ГПК е кредитирал, тъй като се подкрепят и от анализа на приобщените медицински документи, както и от заключението на СМЕ. При тези данни от фактическа страна въззивният съд е формирал извод, че установеното от приетите по делото доказателства предпоставят несъстоятелност на доводите на ответника за неустановеност по делото както на настъпването и механизма на процесното произшествие, така и на получените от ищцата вследствие на същото телесни уреждания и последиците от тях. Приел е, че доказателствата по делото установяват и наличието на пряка причинно-следствена връзка между полученото увреждане от ищцата и противоправното бездействие на длъжностните лица от Столична община по поддържане на тротоарите на общинските улици, като противно на твърденията, по делото не е установено да е налице друга причина за причиняването на това увреждане. Като неоспорено от ответника е посочил обстоятелството, че поддържането на улиците през зимата включва тяхното снегопочистване и обработване срещу заледяване, които дейности са задължителни за осигуряване безопасното придвижване по тях на пешеходците и пътните превозни средства; че за посочената дейност същата е сключила и договори за обществени поръчки, изпълнявани от конституираните като трети лица помагачи на нейна страна дружества. Именно с оглед последното и наличието на заледен участък на тротоара, по който се е придвижвала ищцата и е паднала, въззивната инстанция е застъпила становище за неизпълнение на горепосочените задължения на Столична община чрез лицата, на които това е възложено. Приела е, че именно това неизпълнение е в причинна връзка със загубата на устойчивост при придвижването й от страна на ищцата по тротоар от общинската мрежа и падането й, респ. – настъпването на травматичните увреждания. В обжалваното решение решаващият състав е съобразил от правна страна, че съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на другиму някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа; че отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, т. к. не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя й; че за ангажирането на отговорността следва да се установят кумулативно следните положителни предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане на работа /което е приел за безспорно по делото с оглед признанието от страна на ответника, че процесният тротоар е публична общинска собственост/; 2/ осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /в случая проявено бездействие от страна на Кмета на СО и служителите, пряко отговарящи за поддържането на общинските пътища и тротоари в [населено място]/; 3/ вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа /в случая чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона/. Посочил е, че в случая е налице и причинна връзка между вредата и деянието, доколкото полагането на грижи за зимното поддържане на общинските улици и тротоари в Столична община е задължение на Кмета на СО, районните кметове и респ. - на длъжностните лица, на които първите са възложили конкретни функции в тази насока. При тези съображения е обобщил, че на пострадалата се дължи справедливо обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, установени по делото, изразяващи се в причинени физически болки и страдания, както и с преживения стрес от самото събитие и от причинените й физически травми. По отношение на размера на дължимото на ищцата обезщетение, второинстанционният съд се е позовал на разясненията в съдебната практика, съгласно които релевантните обстоятелства са възрастта на пострадалия, характерът и степента и броя на телесните увреждания, обстоятелствата, при които са настъпили, интензитетът и продължителността на претърпените физически болки и страдания, протичане на оздравителния процес продължителност и брой на престои в болнични заведения, извършени операции, проведени процедури, предстоящи в бъдеще нови медицински интервенции, период на оздравителния процес /срок на лечение/, възможност за пълно възстановяване от травмата, време за възстановяване, усложнения вследствие на уврежданията, възможност за бъдещо влошаване на състоянието, остатъчни негативни последици от уврежданията, белези, загрозявания, осакатяване, необходимост от спазване на специален режим на живот и др., общо физическо състояние на пострадалия към момента на увреждането и установените предходни заболявания, възможност на пострадалия да се справя без чужда помощ или необходимостта от такава, начина на живот на пострадалия преди и след увреждането, причинените морални и психически страдания, конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането. В случая въззивният състав е взел предвид, че причинените на ищцата телесни увреждания са получени в сравнително по-напреднала възраст – 66 години, внезапно и без предварителни индиции за това, поради което и тя не е могла да реагира по начин да се предпази или да предотврати неблагоприятното за нея събитие; че е получила няколко травматични увреждания, от които най-тежкото е неразместено счупване на таза - горния и долния клонове на дясната срамна кост; че за лечението на най-тежката травма, а и на причинените й наред с нея контузия на гръдния кош, контузия на долната част на гърба и таза тя е престояла в болнично заведение общо четири дни, в които са й направени различни изследвания и й е проведено лечение за преодоляване последиците от уврежданията; че продължителността на периода от време от понасяне на последните до възстановяване функциите на десния й долен крайник е около четири месеца; че за част от този период от време /около седмица/ ищцата се е нуждаела от чужда помощ за битовото си обслужване; че възрастта на пострадалата е от значение и за негативните последици за общото й здравословно състояние и емоционалното такова от преживения стрес; че лечебно възстановителният период за ищцата е приключил към момента на приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, с оглед липсата на данни за настъпили последващи усложнения. С оглед изложените обстоятелства, въззивната инстанция е приела, че принципът на справедливостта е зачетен в пълна степен с присъждането на обезщетение в размер на 20 000 лв. от страна на първоинстанционния съд, като репарация за причинените на ищцата неимуществени вреди от нанесените й множество телесни увреждания вследствие процесния инцидент. Изрично е посочила, че така определеният размер на обезщетението отговаря на възстановеното физическо и психологическо състояние на ищцата; на разрешението на аналогични случаи; на обществено-икономическите условия към момента на настъпване на увреждането, както и на инфлационните процеси. В обобщение въззивната инстанция е намерила, че първоинстанционният съд правилно е съобразил всички специфични за казуса обстоятелства, имащи отношение към определяне конкретния размер на обезщетение за причинените от процесния инцидент неимуществени вреди на ищцата и определеният от него размер е справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В тази връзка е приела, че като правилно, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи, втори и трети въпрос са от процесуалноправен характер и обобщено касаят въпроса за задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въпросът е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради необсъждането на определени възражения и доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, както и неправилна преценка на свидетелските показания, които според страната са косвени и ограничени. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тази на чл. 235 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за частична основателност на исковата претенция, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички доводи и възражения, релевирани от страните. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният състав е съобразил наведените от ответника доводи и възраженията за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата и относно мястото на инцидента, както и механизма на неговото настъпване. Отделно от горното, в случая преценката на съда относно мястото на произшествието с ищцата и механизма на настъпване на инцидента, се основава не само на анализ на свидетелските показания, каквито са твърденията на страната, но и еднопосочните писмени доказателства, приети по делото – извлечения от телефонни обаждания на тел. 112, както и епикриза от болничното заведение, в което е била транспортирана ищцата непосредствено след инцидента. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд частична основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска и по повдигнатите четвърти и пети въпрос в изложението. Същите се отнасят до предпоставките за възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД и по-конкретно изискването за виновно противоправно поведение на изпълнителя и прилагане на презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Така поставен въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното решение, но не е налице допълнителната предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС, отговорността на възложителя по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и е функция на деликтната отговорност на лицето, на което е възложена работата за вредите, произлезли при или по повод нейното изпълнение. Съгласно разясненията в Постановление № 7 от 29.12.1958 г. на Пленума на ВС, за възникването на отговорността по чл. 49 ЗЗД на възложителя за причинени вреди при или по повод на възложената другиму работа, е необходимо в обективната действителност да са настъпили, респ. установени по производството, при условията на кумулативност следните материалноправни предпоставки: вреди, причинени на пострадалия; вредите да са причинени от противоправно поведение на лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работата; вредите да са причинени при или по повод изпълнението на възложената работа и натовареното с работата лице да има вина, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага. Последователно в практиката на ВКС се приема още, че ищецът по иска по чл. 49 ЗЗД носи доказателствената тежест да установи по делото съществуването на посочените предпоставки за възникване на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, с изключение на вината на лицето, на което е възложена работата, която, както се посочи по-горе, по силата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД се презюмира /пр.: решение № 141 от 8.01.2021 г. по гр. д. № 3052/2019 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 103 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 2700/2018 г. на III г. о. на ВКС и др./. В настоящия случай в съответствие с тази практика, въззивният съд е направил извод за основателност на иска, приемайки, че ответната страна, като собственик на уличната мрежа има задължението за поддържането на общинските пътища и улици, което включва през зимния период тяхното снегопочистване и обработване срещу заледяване, които дейности са задължителни за осигуряване безопасното придвижване по тях на пешеходци и превозни средства. Отговорността на ответника за настъпилите вреди от падането върху заледен участък е мотивирана от решаващия състав с доказаното бездействие на кмета на Столична община и служителите, пряко отговарящи за поддържането на общинските пътища и тротоари в [населено място]. Изрично е съобразил, че се касае за проявено от последните бездействие за изпълнение на задължения, които произтичат от закона – Наредба за управление на общинските пътища на територията на Столична община, приета в изпълнение на Закона за общинската собственост. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване и по тези два въпроса. Наличието на съдебна практика, която е съобразена от въззивния състав, от друга страна изключва приложното поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по повдигнатите шести и седми въпрос в изложението. Същите обобщено се свеждат до въпроса, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно с определяне на справедлив размер на обезщетението. Обобщен по този начин, въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното решение, но не е налице допълнителната предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт, да вземат предвид обстоятелствата, при които е извършено увреждането. Изяснено е, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и е наблегнато на задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съдилищата не трябва да се задоволяват с посочване в мотивите към решенията, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, а трябва да изтъкнат обстоятелствата, които обосновават присъдения размер. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания - това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск - продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В същия смисъл е и застъпената в множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК / пр.: решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, II т. о и решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 223 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 100 от 12.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3834/2016 г., IV г. о. и др./. В случая въззивният съд не се е отклонил от даденото правно разрешение. Решението е съобразено досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, както и с установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,