Определение № 3434 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1524/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. Г., чрез адв. Р. В. Д., срещу въззивно решение № 1424/23.12.2025 г. по възз. гр. д. № 2259/2025 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 2830/23.07.2025 г. по гр. д. № 5321/2024 г. на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касаторката срещу ответницата Н. Н. Г. искове по чл. 42, ал. 2 ЗЗД за обявяване за недействителен на сключения без представителна власт между К. Г. и Н. Г. договор за продажба на моторно превозно средство от 21.03.2023 г. и евентуален иск по чл. 40 ЗЗД за обявяване недействителност на сделката, поради договаряне на представителя на ищцата - Н. В. П. и купувача Н. Г. във вреда на представляваната К. Г.; за осъждане на Н. Г. да върне на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД даденото по договора (л.а. „Шевролет Камаро“ и л.а. „Опел М.“), поради липса на основание за получаването. Отхвърлени са и предявените от жалбоподателката срещу втория ответник „ЕС АУТО-2016“ ЕООД искове по чл. 42, ал. 2 ЗЗД за обявяване за недействителен на сключения без представителна власт между К. Г. и „ЕС АУТО-2016“ ЕООД договор за продажба на МПС от 21.03.2023 г. и евентуален иск по чл. 40 ЗЗД за обявяване недействителността на сделката, поради договаряне на представителя на ищцата - Н. П. и купувача „ЕС АУТО-2016“ ЕООД във вреда на представляваната К. Г.; за осъждане на „ЕС АУТО-2016“ ЕООД да върне на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД даденото по договора (л.а. „Порше Панамера“), поради липса на основание за получаването на вещта. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1) при данни по делото за разгласено оттегляне на пълномощията за разпореждане с моторно превозно средство (МПС) чрез електронния регистър „Единство“ на нотариалната камара, счита ли се, че оттеглянето е достигнало до знанието на пълномощника, че купувачите са могли да узнаят за извършената промяна - чл. 41, ал. 2 ЗЗД и оттеглянето произвело ли е действие по отношение на тях; 2) при отрицателен отговор на предходния въпрос, какви са начините, по които следва да бъде разгласено прекратяването на пълномощията за разпореждане с МПС от страна на упълномощителя, за да произведе то действие по отношение на купувачите в посочената хипотеза; 3) относно задължението на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 ГПК да обсъди по същество всички допустими и относими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените по него факти и на закона; 4) относно дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, дори когато препраща по чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Поддържа се, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по другите два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната от жалбоподателката практика на ВКС. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата – Н. Н. Г. и „ЕС АУТО-2016“ ЕООД, представлявани от адв. В. Т., в писмен отговор поддържат становище, че не са налице основания за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол, намира следното: По делото е установено, че с договори за покупко-продажба на МПС, съответно от 19.11.2021 г., 29.12.2021 г. и 16.12.2022 г., ищцата К. Г. е придобила собствеността на три леки автомобила - „Порше Панамера“, „Шевролет Камаро“ и „Опел М.“, съответно за сумите 25 200 лв., 6 000 лв. и 900 лв. Видно от удостоверение № 3438/04.04.2023 г. на нотариус К. И., рег. № 572, на 22.03.2022 г. е извършено вписване на удостоверяване на подпис върху общо безсрочно пълномощно с № 3342 за управление и прехвърляне на МПС, с упълномощител - К. Г. и упълномощен - Н. В. П.. С декларация за оттегляне на пълномощно, с нотариална заверка от 13.03.2023 г., Г. е декларирала, че оттегля всички права по пълномощно рег. № 3342/22.03.2022 г. на пълномощника си Н. П.. Декларацията е вписана на 13.03.2023 г. в 16:56 ч. в електронния регистър „Единство“ на НК под рег. № 2640. С договор за продажба на МПС от 21.03.2023 г., с нотариална заверка на подписите, К. Г., действаща чрез пълномощника си Н. П., е продала на „ЕС АУТО- 2016“ ЕООД лек автомобил „Порше Панамера“ за сумата 6 000 лв., платена в брой преди сключване на договора. С договор за покупко-продажба на МПС от 21.03.2023 г. с нотариална заверка на подписите ищцата, чрез пълномощника си Н. П., е продала на Н. Г. л.а. „Шевролет Камаро“ и л.а. „Опел М.“ за сумата от 6 000 лв., платена в брой преди сключване на договора. Според заключението на приетата съдебно-оценителна експертиза пазарната стойност на процесните автомобили към 21.03.2023 г. е 49 000 лв. за л.а. „Порше Панамера“, 37 700 лв. за л.а. „Шевролет Камаро“ и 5 100 лв. за л.а. „Опел М.“. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че предявените срещу ответниците искове по чл. 42, ал. 2 ЗЗД са неоснователни, тъй като процесните договори за продажба на МПС-та са извършени от лице с валидно учредена представителна власт и в обема на предоставените му правомощия. Ищцата не е ангажирала безспорни доказателства, от които да се установява, че към момента на сключване на оспорените договори за продажба на колите пълномощникът и третите лица по сделките са знаели за оттеглянето на пълномощията на Н. П.. Посоченият от нея свидетел е заявил, че не знае тя да е казвала на Н. П. за оттеглянето на пълномощното. От друга страна, ответниците са представили копие от изпратено по телефона на 04.04.2023 г. съобщение от ищцата до пълномощника й, с което го е уведомила за оттеглянето. Предвид това, не са кредитирани показанията на свидетелката Д. С., според която Г. е казала на П. веднага след заверката на декларацията. По отношение вписването на оттеглянето на пълномощното в електронния регистър „Единство“ въззивният съд е приел, че същото би имало значение единство в хипотезата, ако то е подлежало на вписване и такова е било извършено. Посочено е, че изменението на чл. 9а от Наредба № 32/29.01.1997 г. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори с добавяне на нова алинея 7 е извършено с ДВ, бр. 37/2023 г., в сила от 27.05.2023 г., т.е. - към датата на сключване на процесните сделки (21.03.2023 г.) за нотариуса не е съществувало нормативно задължение да извърши проверка за евентуално оттегляне на представеното му пълномощно. По евентуалните искове по чл. 40 ЗЗД въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, е приел, че според заключението на съдебно-оценителната експертиза уговорените в процесните договори продажни цени действително са в пъти по-ниски от пазарната стойност на автомобилите. Сделките са сключени на цена равна на застрахователната стойност на колите, но само по себе си това не е достатъчно да обуслови извод, че е налице договаряне във вреда на представлявания. Анализът на установените факти и обстоятелства за личните отношения между представляваната и пълномощника й, данните от водената между тях кореспонденция по „Вайбър“ в периода на 5.03.- 6.03.2023 г., респ. за начина и средствата, с които са придобити колите, не сочат на недобросъвестност по смисъла на чл. 40 ЗЗД и на сговаряне във вреда на ищцата. Г. и П. са живели на съпружески начала от 2020 г. до 2023 г., през което време, а и след това, Н. П. се е занимавал с продажба на автомобили. Ищцата е подписвала няколко пълномощни в полза на П., който от нейно име е сключвал множество сделки (не само процесните) и за различни автомобили. Колите са прехвърляни и регистрирани на нейно име и след това са продавани на трети лица. Въпреки, че П. закупувал тези автомобили със собствени средства, или ги е заменял за други, сделките са сключвани от името на ищцата, за да не фигурира П. документално като собственик на вещите и да се избегне налагането на запори за негови задължения. В тази насока са и показанията на разпитаните по делото свидетели, че действителният собственик на процесните автомобили е бил Н. П.. Според представената кореспонденция между пълномощника и ищцата (след раздялата им), преди оттеглянето на пълномощното Г. е настоявала П. да прехвърли собствеността на колите, така че те да не се водят на нейно име и да не бъде търсена за задължения във връзка с тях. Предвид действителните вътрешни отношения между Г. и П., последният е предприел прехвърляне на собствеността на автомобилите на свързани с него лица на ниска цена. При така установеното е направен извод, че не е налице споразумяване между пълномощника и третите лица във вреда на представляваната. Вреда за представляваната няма, защото действителният собственик на вещите е бил Н. П.. Няма и намерение за споразумяване в нейна вреда, защото пълномощникът е прехвърлил своите вещи на свързани с него лица, които вероятно също са знаели, че вещите са негови. Нито той, нито третите лица, са имали намерение да увреждат представляваната, нито такъв сговор между тях е установен по делото. По тези съображения и предявените на основание чл. 40 ЗЗД евентуални искове за недействителност на сделките са приети за неоснователни. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касаторката предпоставки за допускане на касационното обжалване. По първия поставен въпрос следва да се посочи, че същият е формулиран според защитните твърдения на жалбоподателката и не кореспондира на данните по делото и решаващите мотиви на съда за неоснователност на исковете по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Поначало, в съдебната практика е изяснено, че оттеглянето на пълномощното е едностранна правна сделка, адресно волеизявление, чието действие е обусловено от достигането му до адресата. Дали пълномощното е оттеглено е фактически въпрос, който съдът решава с оглед конкретните установени по делото обстоятелства. Съгласно чл. 41, ал. 2 ЗЗД прекратяването на упълномощаването не може да се противопостави на трети лица, които добросъвестно са договаряли с пълномощника, освен ако прекратяването е подлежало на вписване и вписването е било извършено. Разпоредбата изисква закон да предвижда вписването на акта за прекратяване на представителната власт в публичен регистър, съдържащ достъпна за всички информация. Електронният регистър към Нотариалната камара е достъпен само за ограничен от Наредба № 32/29.01.1997 г. кръг от лица. В чл. 9а, т. 2 от Наредбата се предвижда вписването на извлечения от актовете за оттегляне на пълномощни с нотариална заверка на подписите, но както се посочи, електронният регистър към НК служи основно за вътрешно ползване на нотариусите. В случая, въззивният съд е приел, че съгласно изменената разпоредба на чл. 9а, ал. 7 от Наредба № 32/29.01.1997 г. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори, в електронния регистър „Единство“ следва да бъде въведено извлечение от пълномощно, след нотариално удостоверяване на подпис, когато в него е включено упълномощаване за извършване на действие на разпореждане с моторно превозно средство и ремаркета. Това изменение на чл. 9а от Наредбата с добавяне на нова алинея 7, е извършено с ДВ, бр. 37/2023 г., в сила от 27.05.2023 г. Процесните сделки са сключени на 21.03.2023 г. - преди влизане в сила на посочената разпоредба, което изключва поддържаната теза за публичност на регистъра по смисъла на чл.41, ал. 2 ЗЗД, респ. за недобросъвестност купувачите по сделките. Приложимите разпоредби на Наредба № 32/29.01.1997 г. и на чл.41, ал. 2 ЗЗД са ясни, по приложението им има създадена съдебна практика, което изключва поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателката не е изложила и релевантни доводи за обосноваване значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, съгласно дадените в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения. Вторият въпрос в изложението също не обуславя допускането на касационното обжалване, тъй като касае преценката на доказателствата и обосноваността на изводите на въззивната инстанция. Същевременно, проблемът не може да получи принципен, еднозначен и безусловен отговор, а зависи от конкретния случай, от поведението на страните и представените по делото доказателства. В този смисъл въпросът е фактически, а не правен и не може да послужи като общо касационно основание, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, за селектиране на жалбата. Фактическите разрешения на въззивния съд не подлежат на контрол в производството по чл. 288 ГПК. В това производство се проверяват само правните разрешения на инстанцията по същество, но при установените от нея факти - други факти касационният съд не може да приема. А в случая въззивният съд е приел, че пълномощникът на ищцата и купувачите по сделките не са знаели за прекратяването на пълномощията на лицето, договарящо от името на Г.. Съдът е счел, че от доказателствата по делото се установява, че пълномощникът е узнал за оттегленото пълномощно на 04.04.2023 г., когато е получил съобщението от ищцата. По следващите два процесуални въпроса, касаещи задължението на съда да обсъди всички събрани за спора доказателства и доводите на страните, практиката на ВКС е безпротиворечива, че въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора и е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора (вж. - т. 19 от ТР № 1/2001 г., ТР № 1/2013 г. на ОСГТК). Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, може да се използва, ако е налице съвпадение на фактическите и правните констатации, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на двете инстанции. Разпоредбата на чл. 272 ГПК по никакъв начин не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и не освобождава въззивната инстанция от задължението й да се произнесе по спорния предмет на делото в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК. Излагането на ясни, убедителни, без съдържателни противоречия и празноти мотиви, отразяващи решаваща дейност, при съблюдаване на съдопроизводствените правила по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение и в случаите, когато той прилага нормата на чл. 272 ГПК (в т.см. - решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г, II т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. ІІ т. о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г., IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и др.). В случая, въззивното решение не влиза в противоречие с тези правни разрешения, доколкото при наличното съвпадение на фактическите и правни констатации въззивният съд макар да е препратил към мотивите на първата инстанция, същевременно не се е отклонил от задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора. В мотивите на решението подробно и ясно са обсъдени доказателствата по делото, становищата и твърденията на страните, както и оплакванията във въззивната жалба. Несъгласието на жалбоподателката с резултата от въззивното обжалване и доводите й за допуснати процесуални нарушения съставляват касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение - също не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, аргументацията на жалбоподателката не съдържа доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него, нито въпросите в изложението имат обуславящ селектирането на жалбата характер. Поради това, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен. При този изход на делото, на ответниците по касационната жалба се дължат разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата от по 600 евро – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение