Определение № 707 от 04.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2384/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. К. от [населено място], чрез адв. Ив. О. против решение № 174/14.01.13 год. постановено по в. гр.д. № 359/2012 год. на Разградския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение по гр.д.№ 378/2012 год. на Районен съд [населено място], е постановено ново решение, с което на осн. чл. 127,ал.2 ЗЗД във вр. чл. 32,ал.2 СК С. К. К. е осъдена да заплати на Д. Х. Д. от [населено място], сумата от 9 100 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.03.2012 год. до окончателното й изплащане, както и сумата 1340 лв. разноски. С касационната жалба се представя изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 284,ал.3,т. 1ГПК. Ответникът по касация Д. Х. Д. от [населено място] чрез адв. Ал. М., оспорва наличието на основания за допустимост на касационното обжалване в писмен отговор по делото. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. При въведената факултативност на касационното обжалване, за да се разгледа касационната жалба по същество, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания, регламентирани в чл. 280 ГПК, а именно: Жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано наличието на един или няколко от допълнителните критерии по чл. 280,ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. В представеното с касационната жалба изложение касаторът е посочил следния правен въпрос: Дали солидарната отговорност по чл. 32,ал.2 СК / чл. 25,ал.2 СК /отм./ възниква автоматично с получаването на заемната сума или е обусловена от преценката на всеки конкретен случай с оглед на това дали получената сума е разходвана за задоволяване нужди на семейството. Счита, че с обжалваното решение без да цени доказателствата по делото въззивният съд е приел, че получената заемна сума е разходвана за удовлетворяване на семейните нужди. С това според касатора въззивният съд е разрешил формулирания правен въпрос в противоречие с неговото разрешаване в практиката на ВКС. В тази насока се позовава на Решение № 644/13.12.2007 год. на ВКС по т.д. № 321/2007 год., ТК, І т.о., Решение № 676/13.01.2010 год. на ВКС по гр.д. №2179/2008 год., ІІ г.о. ГК и Решение от 31.01.2006 год. на ВКС, по т.д. №398/2005 год. на ВКС, Т.О., според които солидарната отговорност по чл. 25,ал.2 СК отм. е обусловена от конкретна преценка за това дали тя е била разходвана за задоволяване нужди на семейството. В обжалваното решение въззивният съд приема, че разпоредбата на чл. 32,ал.2 СК предвижда солидарна отговорност на съпрузите за поето задължение по време на техния брак, имащо аз цел задоволяване нужди на семейството. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност на другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се ползва за задоволяване нуждите на семейството. Прието е, че от представените по делото доказателства, не се установява презумпцията да е оборена. Следователно твърдението на касатора, че решението застъпва обуславящата изхода на делото теза, че за поето по време на брака задължение на единия съпруг, солидарната отговорност за другия съпруг, възниква автоматично, е невярно. Напротив съдът приема, че солидарната отговорност е обусловена от това дали заетата сума е ползвана за нужди на семейството, но в тази връзка съществува законова презумпция, която размества доказателствената тежест в процеса. Съдът е направил подробен анализ на доказателствата, представени във връзка с установяване на обстоятелството за какви нужди са били използвани получените средства по сключения от ищеца договор за кредит. Приел е, че събраните по делото доказателства по- скоро са в подкрепа на извода, че парите са били използвани за нуждите на семейството, а не обратното, поради което е направил извода, че законовата презумпция не е оборена. С оглед на изложеното, формулираният от касатора въпрос в обжалваното решение не е разрешен в противоречие с неговото разрешаване в представените решения на състави на ВКС, постановени при условията на чл. 218а ГПК/ отм./. Предвид изложеното, не е налице визираното основание за допустимост на касационното обжалване на соченото от касатора основание по чл. 280,ал.1, т.2 ГПК. С оглед изхода на производството пред настоящата инстанция, касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 350 лв. адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.