Определение № 582 от 07.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1254/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Пресформ“ ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя С. Р., подадена чрез процесуалния представител адв.Р. К. срещу решение № 504/18.12.2019 г по гр.дело № 750/2019 г на Пазарджишки окръжен съд, ГК, Трети въззивен състав, с което е потвърдено решение № 80/31.5.2019 г по гр.дело № 136/19 г на РС Панагюрище.С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на Н. Г. М. на основание чл.128 ал.1 КТ трудово възнаграждение в размер на 10 527, 32 лв за периода 1.1.2016 г-31.5.2018 г, както и лихва за забава в размер на 1875, 35 лв за периода от 1.3.2016 г до 1.7.2018 г. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно и необосновано. Ответникът по касационната жалба Н. Г. М. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор.Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски, сторени в производството пред ВКС. Предявените искове са с правно основание чл.128 ал.1 КТ и чл.86 ал.1 ЗЗД. С обжалваното въззивно решение е прието, страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал при ответника длъжността „леяр“.Прието е, че с исковата молба ищецът е представил копие от трудов договор, подписано само от работодателя и неносещо подписа на работника.Поради това с отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за недействителност на трудовото правоотношение.В първото по делото редовно съдебно заседание обаче е представен оригинала на трудовия договор, подписан от работника и работодателя.Предвид този факт, съдът е приел възражението на ответната страна за липса на трудов договор за неоснователно- опровергано от представения оригинал на трудовия договор между страните, 3 броя допълнителни споразумения към него,третиращи размера на договореното трудово възнаграждение и трудовата книжка на работника, представена в оригинал и съдържаща се в кориците на делото, както и справка по чл.62 КТ до НАП.Установено е от доказателствата по делото-отчетни форми за явяване на работа и за отработени дни, че в периода 1.1.16 г-31.5.18 г ищецът е полагал труд в ответното дружество.Установява се от заключението на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, че ведомостите за заплати не носят подписа на ищеца, както и, че работодателят не е правил парични преводи по сметка на работника.Исковете са приети за доказани по основание, а относно размерът им е кредитирано неоспореното заключение на допуснатата съдебно-икономическа експертиза. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Формулиран е следният въпрос: „Може ли липсата на валидно трудово правоотношение към момента на подаване на исковата молба да бъде санирана чрез подписване на трудовия договор едва след завеждане на делото.“ Сочи се противоречие с решение № 21 от 23.2.12 г по гр.дело № 595/11 г на ВКС, Трето ГО.С това решение е прието, че неподписването на трудовия договор от една от страните не води до неговата недействителност, тъй като този порок може да се отстрани по всяко време.Работодателят не може да се позове на недостатък на трудовия договор, който може да се отстрани. Сочи се противоречие и с решение № 467/31.1.2014 г, постановено по гр.дело № 2392/13 г на ВКС, Четвърто гражданско отделение.Същото е постановено по материалноправния въпрос за дължимостта на трудовото възнаграждение и без да е сключен писмен трудов договор, ако работникът е бил добросъвестен.Прието е, че изискването за писмена форма на трудовия договор е удовлетворено, както когато е съставен документ, съдържащ две насрещни волеизявления, така и когато е подадена писмена молба за приемане на работа.Законът не изисква тържествена форма на трудовия договор подобно на сключването на брак, нито пък трудовия договор е ценна книга, която материализира произтичащи права.Работникът е добросъвестен когато е получил сведение от работодателя, че е приет на работа.В този смисъл са и мотивите на решение № 410/27.6.1990 г по гр.дело № 326/90 г на ВКС, Трето ГО, приложено към изложението на касатора. Приетото от въззивния съд не влиза в противоречие с посочената от касатора съдебна практика.Трудовото правоотношение между страните е възникнало през 2014 г, по силата на сключен трудов договор и е прекратено, считано от 1.6.2018 г-видно от справката, приложена от НАП.Фактът на съществуващо между страните трудово правоотношение в периода 2014-1.6.2018 г установява от представения оригинал на трудов договор, три броя допълнителни споразумения, уреждащи размера на договореното между страните трудово възнаграждение, оригинала на трудовата книжка, който се съдържа в кориците на делото, справка на ТД-Пловдив при НАП относно регистрирано между страните трудово правоотношение от 7.1.2014 г и присъствени форми за явяване на работа. Събраните по делото доказателства по категоричен начин оборват твърдението на ответника, че липса валидно трудово правоотношение, поради липса на съгласие от страна на работника за сключването му, Довод в тази насока е и изложеното в писмения отговор, депозиран от ответника,че престирания от работника труд през исковия период е изцяло заплатен от работодателя. Посочените от касатора ТР № 1 от 19.2.2010 г по т.д.№ 1/2009 г на ОСГТК на ВКС относно правомощията на касационната инстанция, както и ТР № 1 от 9.12.13 г по т.д.№ 1/13 г на ОСГТК за правомощията на въззивния съд нямат отношение към поставения въпрос и не обосновават твърдяното противоречие с приетите от ВКС постановки. По изложените съображения въззивният акт не следва да бъде допуснат до касационен контрол. Предвид изхода на спора касаторът дължи на основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника направените от него разноски пред ВКС в размер на 1000 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат. Воден от гореизложените мотиви Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,